Непосилната лекота на тъпотата

Няма нищо по-лесно от това да бъдеш беден. Животът ти принадлежи на журналистиката. Тя е тази, която разказва на обществото какъв си. И най-важното – категоризира те дали си нормален.

Има нещо травмиращо в начина, по който журналистите говорят за бедността. Сякаш тя съществува извън нас. Когато е очертана в числа, тя е поносима. Но щом темата започне да се разглобява на (човешки) части, нещата излизат извън контрол. И понеже хорското страдание е мъчително и за журналистите, и за публиката, телевизията търси нови и нови начини да ни покаже бедността, като премахне мъката. Самата бедност, впрочем, също остава извън кадър.

Според репортаж в най-гледаната новинарска емисия на БНТ (вижте го на този адрес – от 9-тата минута) първото нещо, което можем да направим, за да разберем как се живее с минимална заплата, е да отидем в магазин за черна и бяла техника. Там трябва да си харесаме нещо за сумата от 282 лева (колкото остава на месец след удръжките за осигуровки и данъци). Услужливият продавач ни предлага телевизори между 22 и 24 инча. Репортерката се изненадва, че сумата, с която разполага, ограничава нейния избор и затова решава да си купи 22 инча. Заплатата е изхарчена. Безспорно подходът към темата е иновативен. Дори бедният се нуждае първо от телевизор. Извън съмнение.

Ако все пак се налага да избере дали да си купи телевизор, или да напазарува за предстоящия празник, продължава репортерката, тя ще избере храната. Обратът, забелязвате, е драматичен. Бедността не е ежемесечен живот, а живот по празници.

Следваме репортерката в гастронома и там купуваме най-необходимото, а в списъка наред с хляба и ориза, стоят безалкохолното и виното. Тук е напипана социологическа закономерност, която обвързва бедността с прекомерната употреба на алкохол. След този пазар даже остават пари. Тях ще изхарчим, за да идем на ваканция, парафразирам репортерката. Е, после се разбира, че сумата ще ни стигне за един ден каране на ски (които сме си купили предварително), но пък, ако си доплатим, можем да идем до Турция, Румъния или Македония. Край на репортажа.

У мен възниква въпросът за кого е направена тази история. Разказва на онези близо 42 хиляди души, които получават минимална заплата, как живеят ли? Или ни разказва на нас, не-бедните, че дори най-коравият журналист може да издържи цял репортаж с минимална заплата? Очевидно аудиторията няма значение.

Ако не ме изпълваше с гняв, този репортаж щеше да ми се види смешен.

Оставам с тягостното чувство, че телевизионният екип (репортерка, редактори, оператори и пр.) са се сблъскали за пръв път с осъзнаването, че бедността съществува. Наистина ли журналистите, тези слуги на обществения интерес, не знаят, че бедните сме всички ние? Не като статистика. А като живот, който споделяме в момента. Бедните се хранят (не само по празници), не си купуват телевизори всеки месец и, да, пият вино. Същото правите вие, прави го репортерката, правя го аз. Докато оцеляват, на бедните не им остава време да учат, да мислят, да преодоляват тъпотата. Очевидно на журналистите също.

Avatar

Вяра Ангелова

Вяра Ангелова е доцент във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет. Автор на текстове в областите медийна критика, радиожурналистика, журналистическа етика, медии и малцинства.