Нобеловият лауреат Светлана Алексиевич: За загубената битка

По-долу поместваме пълен превод на речта, която беларуската писателка Светлана Алексиевич, автор на световноизвестни книги за съдбата на Русия, за Втората световна война и за трагедията в Чернобилската атомна централа, произнесе на 7 декември вечерта по случай присъждането й на Нобелова награда за литература за 2015 г. Оригиналът може да бъде намерен тук.

Аз не седя сама на тази трибуна…Около мен има гласове, стотици гласове, те винаги са с мен. С детството ми. Живях в село. Ние, децата, обичахме да играем на улицата, но вечерта като магнит ни привличаха пейките, на които се събираха около къщите или дървените си колиби[1], хатите, както у нас ги наричат, уморените жени. Никоя от тях нямаше съпруг, баща, братя. Не помня да е имало мъже в нашето село след войната – по време на Втората световна война в Беларус на фронта и като партизани загина една четвърт от населението. Нашият детски свят след войната беше свят на жените. Това, което най-силно помня, е, че жените говореха не за смъртта, а за любовта. Разказваха как са се прощавали в последния ден с любимите, как са ги чакали, как и досега чакат. Вече бяха минали години, а те чакаха: „нека да е без ръце, без крака, аз на ръце ще го нося“. Без ръце… без крака… Струва ми се, че още от детството си знаех какво е любов…

Ето само някои печални мелодии от хора, които слушам…

Първи глас:

„Защо ти трябва да го знаеш? Това е така печално. Аз във войната мъжа си го срещнах. Бях танкист. Стигнах до Берлин. Помня как стояхме, той тогава още не ми беше мъж, до Райхстага, и той ми говори: „Хайде да се оженим. Обичам те.“ А мен такава обида ме обзе след тези думи – цялата война сме в кал, в прах, в кръв, наоколо само ругатни. Отговарям му: „Ти първо ме направи жена: подари ми цветя, говори ми мили думи, ето сега ще се демобилизирам и ще си ушия рокля“. Даже ми се искаше да го ударя от обида. Той почувства всичко това, бузата му беше изгорена, цялата в белези и виждам сълзи по тях. „Добре, ще се омъжа за теб. Така казах… самата аз не повярвах, че изрекох това… Наоколо сажди, развалини, с една дума – около нас е война…“

Втори глас:

„Ние живяхме около Чернобилската атомна централа. Аз работих там като сладкарка, правех пасти. А мъжът ми беше пожарникар. Ние току-що се бяхме оженили, даже в магазините ходехме, хванати за ръце. В деня, в който се взриви реакторът, мъжът ми тъкмо дежуреше в пожарната охрана. Те отидоха да гасят пожара с домашните си дрехи, взрив в атомна електростанция имаше, а не им бяха дали никакви защитни облекла. Така живеехме…Цялата нощ гасиха пожара и получиха дози радиация, които не са съвместими с живота. На сутринта веднага със самолет ги откараха в Москва. Остра лъчева болест… човек живее само няколко седмици… Моят мъж беше силен, беше спортист, умря последен. Когато пристигнах, ми казаха, че лежи в специален бокс, там никого не пускат. „Обичам го“,  молех се аз. „Там болните войници ги обслужват. Там не ти е мястото“. „Обичам го“. Уговаряха ме: „Това вече не е любимият човек, а обект, подлежащ на дезактивация. Разбираш ли?“ А аз все едно и също повтарям: обичам, обичам…Нощем по пожарната стълба се качвах при него. Или през нощта молех портиерите, пари им давах, за да ме пуснат… Не го оставих, до края бях с него… След смъртта му… няколко месеца по-късно родих момиченце, то живя само няколко дни. Тя… Ние всички я чакахме, а аз я убих. Тя ме спаси, цялата радиация пое в себе си. Толкова мъничка… същинско мишленце… Но аз ги обичах и двамата. Нима можеш да убиеш чрез любов? Защо са една до друга любовта и смъртта? Те винаги са заедно. Кой ще ми обясни? Пълзя по колене до гроба…“

Трети глас:

„Как за първи път убих немец… Бях на десет, партизаните вече ме взимаха със себе си при акции. Този немец лежеше ранен… Казаха ми да му взема пистолета, аз притичах, а немецът стискаше с две ръце пистолета и изведнъж ми изникна пред лицето. Но той не успява първи да стреля, успявам аз…

Не се изплаших от това, че убих… И през войната не си го спомнях. Наоколо имаше много убити, ние сред тях живеехме. Удивих се, когато след много години, изведнъж ми се присъни този немец. Това беше неочаквано. Издигаш се… летиш… летиш. Той догонва, аз падам заедно с него. Пропадам в някаква яма. Искам да стана… да се изправя… А той не ми дава… заради него не мога да излетя…

Един и същи сън… Той ме преследваше десетки години…

Не мога да разкажа на сина си за този сън. Когато беше мъничък – не можех, четях му приказки. Вече порасна и въпреки това не мога…“

Флобер казва за себе си, че е човек-писалка, а аз за себе си мога да кажа, че съм човек-ухо. Когато вървя по улицата, към мен се промъкват някакви думи, фрази, възклицания. И аз винаги мисля: колко романи изчезват безследно във времето. В тъмнина. Има една част от живота на човека, разговорната част, която не ни се удава да отвоюваме за литературата. Ние даже още не сме я оценили, не сме учудени и не сме възхитени от нея. Мен тя ме завоюва и ме направи своя пленница. Обичам говоренето на човека… Обичам самотния човешки глас. Това е най-голямата ми любов и страст.

Пътят ми към тази трибуна беше дълъг почти четиридесет години – от човек към човек, от глас към глас. Не мога да кажа, че винаги съм издържала да вървя по този път. Много пъти бивах потресена и изплашена от човека, изпитвах възторг и отвращение, искаше ми се да забравя това, което съм чула, да се върна към времето, когато още нищо не знаех. Но също така не исках да плача от радост поради това, че съм видяла прекрасния човек.

Аз живеех в страна, където нас от деца ни учеха да умираме. Учиха ни на смърт. Говореха ни, че човек го има, за да се отдаде, за да изгори, за да се пожертва. Учиха ни да обичаме човека с оръжие. Ако бях израснала в друга страна, не бих могла да извървя този път. Злото е безпощадно, нужно е да имаш ваксинация против него. Но ние израснахме сред палачи и жертви. Макар родителите ни да живееха в страх и да не ни разказваха всичко, а често въобще нищо не ни казваха, но даже въздухът на нашия живот беше отровен от страх. Злото през цялото време тайно ни следеше.

Написах пет книги, но ми се струва, че те всички са една. Книга за историята на една утопия…

Варлам Шаламов[2] писа: „Аз бях участник в огромна загубена битка за действителното обновление на човечеството“. Аз възстановявам историята на тази битка, на нейните победи и поражения. Как ни се искаше да построим Небесното Царство тук, на земята. Рай! Град на слънцето! А всичко свърши с това, че остана море от кръв, милиони погубени човешки живота. Но беше време, когато нито една политическа идея на ХХ век не беше сравнима с комунизма (и с Октомврийската революция като неин символ), не привличаше по-силно и по-ярко от нея западните интелектуалци и хората по целия свят. Реймон Арон[3] нарече руската революция „опиум за интелектуалци“. Идеята за комунизма съществува най-малко от две хиляди години. Намираме я у Платон – в учението за идеалната и правилна държава, у Аристофан – в мечтите за времето, когато „всичко ще стане общо“… У Томас Мор и Томазо Кампанела… След това – у Сен Симон, Фурие и Оуен. Има нещо в руския дух, което го заставяше да прави опити да превърне тези мечтания в действителност.

Преди двайсет години ние изпратихме „червената“ империя с проклятия и със сълзи. Сега можем да гледаме към неотдавнашната история спокойно, да я разглеждаме като исторически опит. Това е важно, защото споровете за социализма и до сега не са утихнали. Израсна ново поколение, то има друга представа за света, но немалко млади хора отново четат Маркс и Ленин. В руските градове откриват музеи на Сталин, издигат му паметници.

„Червена“ империя няма, а „червеният“ човек остана. Продължава да стои.

Баща ми, който наскоро почина, до края си беше вярващ комунист. Пазеше партийния си билет. Аз не мога да произнеса думата „совок“[4], тогава би трябвало така да наричам баща си, роднините си, познатите си. Приятелите. Те всички са оттам – от социализма. Сред тях има много идеалисти. Романтици. Сега ги наричат другояче – романтици на робството. Роби на утопията. Мисля, че те всички биха могли да преживеят друг живот, но преживяха съветския. Защо? Дълго търсих отговора на този въпрос – пропътувах огромната страна, която доскоро се наричаше СССР, записах хиляди касети с разговори. Това беше социализъм и беше просто нашият живот. Късче по късче събирах историята на „домашния“, на „вътрешния“ социализъм. Начина, по който той живееше в човешките души. Привличаше ме ето това малко пространство – на човека… на един човек. Всъщност всичко в него става.

Веднага след войната Теодор Адорно[5] беше потресен: „Да се пишат стихове след Освиенцим е варварство“. Учителят ми Алес Адамович, името на когото искам да назова сега с благодарност, също така смяташе, че е кощунствено да се пише проза за кошмарите на ХХ век. Тук не бива да се измисля. Истината трябва да се дава такава, каквато е. Изисква се „свръхлитература“. Трябва да говори свидетелят. Можем да си спомним и за Ницше с неговите думи, че нито един художник не може да издържи напора на действителността. Не може да се издигне над нея.

Винаги ме е мъчело, че истината не се помества в едно сърце, в един ум. Че тя е някаква такава раздробена, че истините са много, че са различни и че са пръснати по света. У Достоевски има мисъл, че човечеството знае за себе си повече, отколкото е успяло да фиксира в литературата. Какво правя аз? Събирам всекидневността на чувствата, на мислите, на думите. Събирам живота на своето време. Интересува ме историята на душата. Бита на душата. Това, което голямата история обикновено пропуска, това, към което тя се отнася високомерно. Занимавам се с пропуснатото от историята. Неведнъж съм чувала, и сега пак чувам, че това не е литература, а документ. А какво е литературата сега? Кой ще отговори на този въпрос? Живеем по-бързо от преди. Съдържанието разкъсва формата. Руши я и я изменя. Всичко излиза от бреговете си: и музиката, и живописта, и дори в документа думата се изплъзва вън от него. Няма граница между факта и измислицата, едното прераства в другото. Дори свидетелят не е безпристрастен. Като разказва, човекът твори, той се бори с времето както скулпторът с мрамора. Той е актьор и творец.

Интересува ме малкият човек. Бих казала, че ме интересува малкият голям човек, защото страданията му се увеличават. В книгите ми той разказва историята си и заедно с това говори и голямата история. Още не е осмислено станалото с нас в миналото, както и ставащото сега. То трябва да бъде изговорено. Като начало поне да бъде изговорено. Докато не сме в състояние да се справим с миналото си, ние се боим от него. У Достоевски в „Бесове“ Шатов преди началото на беседата им говори на Ставрогин: „Ние сме две същества, които се срещнахме в безкрая… за последен път в света. Изоставете вашия тон и започнете да говорите поне веднъж с човешки глас“.

Приблизително така започват при мен разговорите с моите герои. Разбира се, човек говори от перспективата на времето си, той не може да говори от никъде! Но да се добереш до душата на човека е трудно, тя е замърсена със суеверията на века, с неговите пристрастия и лъжи. С телевизори и вестници.

Иска ми се да взема няколко страници от дневниците си, за да покажа как се движеше времето… как умираше идеята… Как вървях по следите й.

1980 — 1985 г.

Пиша книга за войната… защо за войната? Защото ние сме военни хора – ние или сме воювали или се готвим за война. Ако се вгледаме, ще видим, че всички мислим по военному. В къщи, на улицата. Затова у нас човешкият живот е толкова евтин. Всичко е като на война.

Започнах да работя със съмнения. Е, още една книга за войната… За какво ни е?

В едно от журналистическите си пътувания се срещнах с жена, през войната тя е била санитарен инструктор. Разказа ми: вървят те през зимата по Ладожкото езеро[6] противникът забелязва движението им и почва обстрел. Коне и хора потъват под леда. Всичко това става през нощта и тя хваща и започва да влачи ранен. В тъмнината така й се струвало. „Влача го мокър, гол, помислих, че униформата му се е изпокъсала“, разказва тя. А на брега вижда, че е домъкнала огромна ранена риба белуга. И започнала да проклина с една такава „триетажна“ клетва – хората страдат, а зверовете, птиците, рибите, те за какво страдат също? В друго пътуване изслушах разказ на една санитарна инструкторка от кавалерийски ескадрон за това как по време на бой примъкнала в една бомбена яма ранен немец и че едва там забелязала, че му е счупен кракът и че му изтича кръвта. Но това е враг! Какво да се прави? А там, горе, на повърхността, нашите момчета гинат! Но тя превързва този немец и пълзи по-нататък. Примъква в ямата и руски войник, той е в безсъзнание, а когато се свестява, иска да убие немеца. Германецът, също в безсъзнание, идва на себе си, насочва автомата си и иска да убие руснака. „Ту единия удрях по лицето, ту другия“. „Краката ни“, спомня си тя, „целите бяха в кръв. Смеси се кръвта.“

Това беше война, която аз не познавах. Женска война. Не за героите. Не за това как едни хора героично убиват други. Запомних плача на жените: „Вървиш след боя по полето. А те лежат… Всички са едни такива млади, красиви. Лежат и гледат в небето. И за едните, и за другите е жалко“. Ето това „и за едните, и за другите“ ми подсказа за какво ще е книгата ми. За това, че войната е убийство. Така тя остана в паметта на жените. Човекът току-що се е усмихвал, пушил е, а вече го няма. Жените повече от всички други говорят за изчезването на нещата, за това колко бързо по време на война всичко се превръща в нищо – и човека, и човешкото време. Да, те самите молеха да отидат на фронта, бяха на 17-18 години, ала не искаха да убиват. Но да умрат бяха готови. Да умрат за Родината. Не можем да заличим от историята лозунга „За Родината, за Сталин“. Така че и за Сталин също умираха.

Тази книга две готини не я печатаха, преди перестройката не я издаваха. До Горбачов. „След вашата книга никой няма да отиде да воюва“, поучаваше ме цензорът. „Вашата война е страшна. Защо при вас няма герои?“ Герои не съм търсила. Аз пишех история чрез разказа на участник и свидетел, който никой не е забелязвал. Никой не го е разпитвал. Какво мислят хората, просто обикновените хора, за великите идеи, ние не знаем. Веднага след войната човек би разказал за една война, след десетки години – за друга. Разбира се, нещо в него се изменя, поради което той натрупва в спомените целия си живот като в склад. Цялото свое аз трупа. В паметта му се трупа как е живял през тези години, какво е видял, кой е срещал. В какво вярва. Най-накрая – щастлив ли е или нещастен. Документите са като живи същества, те се менят заедно с нас.

Но аз съм абсолютно уверена, че такива момичета като тези от 41-ва година, никога повече няма да има. Това беше най-високото време на „червената“ идея, по-високо даже от революцията и Ленин. Тяхната Победа и досега е засенчена от ГУЛАГ. Аз обичам безкрайно много тези девойчета. Но с тях не можеше да си поговориш за Сталин, за това как след войната ешелони с по-смелите от победителите пътуваха към Сибир. Останалите се върнаха и мълчаха. Веднъж чух: „Ние бяхме свободни само във войната. На предната линия.“ Главният ни капитал е страданието. Не нефтът, не газът, а страданието. Това единственото, което ние постоянно добиваме. През цялото време търся отговор: защо страданията ни се конвертираха в свобода? Нима са напразни? Прав беше Чаадаев[7] – Русия е страна без памет, пространство на тотална амнезия, с девствено съзнание, неподатливо на критика и рефлексия.

Велики книги лежат под краката ни…

1989 г.

Аз съм в Кабул. Не исках да пиша вече за войната. Но пък попаднах в истинска война. От вестник „Правда“: „Ние помагаме на братския афгански народ да строи социализма“. Навсякъде виждам хора на война, вещите на войната. Времето на войната.

Вчера не ме взеха със себе си в боя: „Стойте си в хотела, госпожо. След това ще трябва да отговарям за вас“. Седя в хотела и мисля: има нещо безнравствено в наблюдаването на чуждото мъжество и риск. Вече втора седмица съм тук и не мога да се отърся от чувството, че войната е нещо, което е породено от природата на мъжете, която е непостижима за мен. Но баналността, всекидневността на войната, е грандиозна. Открих за себе си, че оръжието е красиво: автоматите, мините, танковете. Човекът много е мислил върху това как по-добре да убие другия. Вечният спор между истината и красотата. Показаха ми нова италианска мина, ето „женската“ ми реакция: „Красива е. Защо е красива?“

Обясниха ми – точно и с военен маниер, че ако стъпиш на тази мина ето така… под еди какъв си ъгъл … то от човека ще остане половин ведро месо. За ненормалното тук говорят като за нормално, като за нещо, което се разбира от самосебе си. Какво да се прави, война… Никой не се побърква от тези картини, от това, че ето – лежи на земята човек, убит не от стихия, не от съдбата, а от друг човек.

Видях товаренето на „черно лале“ (самолет, който отнася в Родината цинковите ковчези със загиналите). Често мъртъвците ги обличат в стари военни униформи, останали още от 40-те години, с онези силно прилепнали до коленете панталони, които са много разширени на бедрата. Случва се и тези униформи да липсват. Войниците приказват помежду си „В хладилника докараха нови убити. Мирише като застояло овнешко“. Ще пиша за това. Боя се, че в къщи няма да ми повярват. В нашите вестници пишат за алеите на дружбата, които засаждат съветските войници.

Говоря с момчетата, много от тях са дошли доброволно. Поискали са да ги пратят тук. Забелязах, че мнозинството са от семействата на интелигенти – учители, лекари, библиотекари, с една дума – хора на книгата. Искрено са мечтали да помогнат на афганския народ да стори социализъм. Сега се смеят над себе си. Показаха ми мястото на летището, където лежаха стотици цинкови ковчези, които тайнствено блестяха на слънцето. Съпровождащият ме офицер не се сдържа: „Тук може да е и моя ковчег… Ще ме стоварят на това място… А за какво всъщност воювам?“ Казвайки това, той се изплаши от думите си: „Вие това не го записвайте“.

Нощем ми се присънваха убитите, лицата на всички бяха учудени: как така аз съм убит? Нима съм убит?

Заедно с медицинските сестри ходих до болницата за мирни афганистанци, ние носехме подаръци на децата. Детски играчки, бонбони, сладкиши. Аз носех пет броя плюшени мечета. Пристигнахме в болницата – дълга барака, всички имат само одеяла, но не и чаршафи на леглата. При мен дойде млада афганка с дете на ръце, искаше нещо да каже, за десет години  тук всички са се научили да говорят малко руски, аз дадох на детето играчка, то я взе със зъбите си. „Защо със зъби?“, учудих се аз. Афганката разгъна одеялото, с което беше завито малкото телце и видях, че момчето беше без ръце. „Това е от твоите руски бомби“. Някой ме прихвана, аз падах…

Видях, как нашата система „Град“ превръща селата в разорано поле. Бях на афганско гробище, дълго като виещо се село в пустинята. Някъде по средата му крещеше стара афганка. Спомних си как в селото до Минск внасяха в един дом цинков ковчег и как виеше майката. Това беше нечовешки вик, не приличаше и на вой на звяр… Приличаше на този, който слушах в кабулското гробище…

Признавам, че не станах свободна изведнъж.

Бях искрена с героите си и те ми се доверяваха. Всеки от нас имаше свой път към свободата. До Афганистан вярвах в социализма с човешко лице. От там се върнах свободна от всички илюзии. „Прости ми, татко“, казах аз когато се видяхме, „ти ме възпита с вяра в комунистическите идеали, но е достатъчно само веднъж да се види как вчерашните съветски ученици, които вие с мама учите (родителите ми бяха селски учители), убиват на чужда земя хора, които не познават, за да се превърнат в прах всичките ти думи. Ние сме убийци, татко, разбираш ли?“ Баща ми се разплака.

От Афганистан се връщаха много свободни хора. Но имам и друг пример. Там, в Афганистан, един момък ми крещеше: „Какво можеш, ти, жено, да разбереш за войната? Нима хората на война умират както в книгите и в киното? Там те умират красиво, а вчера убиха мой приятел, улучи го куршум в челото. А той бягаше още десет метра и ловеше части от мозъка си…“ А след седем години този същия момък, сега вече успял бизнесмен, обича да разказва за Афганистан. Позвъни ми: „За какво са твоите книги? Те са твърде страшни“.

Той вече беше друг човек, не този, когото срещнах, заобиколен от смърт и който не искаше да умира двайсетгодишен…

Питах се каква книга за войната бих искала да напиша. Бих написала за човека, който не стреля, който не може да стреля в другиго, човек, комуто самата мисъл за война му причинява страдание. Къде е той? Не съм го срещала.

1990-1997 г.

Руската литература е интересна с това, че тя е единствената, която може да разкаже за уникалния опит, през който мина някогашната огромна страна. Често ме питат: защо вие все за трагичното пишете? Защото ние така живеем. Макар и сега да живеем в различни страни, но навсякъде живее „червеният“ човек – от този живот, с тези спомени.

Дълго не исках да пиша за Чернобил. Не знаех как да напиша за това, с какви инструменти и как да пристъпя към темата. Името на моята малка, захвърлена в Европа страна, което по-рано светът изобщо не знаеше, зазвуча на всички езици, а ние, белорусите, станахме чернобилски народ. Първи се докоснахме до това, което никой не беше видял. Стана ясно: освен комунистическите, националните и новите религиозни предизвикателства нас ни чакат други, по-свирепи  и тотални, но засега скрити от очите. След Чернобил нещо се открехна…

Запомних как стария шофьор на такси отчаяно изруга, когато гълъб се удари в предното му стъкло: „Всеки ден две-три птици се разбиват в стъклото ми. А във вестниците пишат, че положението е под контрол“.

В градските паркове изгребваха листата и ги откарваха вън от града, където ги погребваха. Изрязваха горния пласт на пръстта, по който има петна заразени с радиация, и също го заравяха – погребваха земя под земя. Погребваха също дървета и треви. Лицата на всички хора бяха донякъде като на луди. Разказва стар пчелар: „Излизам сутринта в градината, нещо ми липсва, няма го някакъв познат звук. Нито една пчела… не се чува нито една пчела да жужи. Нито една! Какво? Какво е това? Не излетяха от кошера и втория ден, и третия… След това ни казаха, че има авария на атомната станция, а тя е до нас. Но дълго не знаехме нищо. Пчелите знаеха, а ние – не.“ Информацията за случилото се в Чернобил във вестниците е цялата във военни термини: взрив, герои, войници, евакуация… В самата станция работеше КГБ. Търсеха шпиони и диверсанти, носеха се слухове, че аварията е планирана акция на западните спецслужби с цел да бъде подкопан лагерът на мира и социализма. Към Чернобил се придвижваше военна техника, пътуваха войници. Системата действаше както обикновено, по войнишки. Но войникът с новичък автомат в този нов свят беше трагичен. Всичко, които той можеше, беше да набере големи дози радиация и да умре, когато се върне в къщи.

Пред очите ми дочернобилският човек се превръщаше в чернобилски.

Радиацията не може да се види, да се пипне, да се усети мирисът й. Такъв един познат и вече непознат свят ни окръжаваше. Когато отидох в зоната, бързо ми обясниха, че не трябва да се късат цветята, не трябва да се сяда на тревата, не бива да пие вода от кладенците… Смъртта се притаяваше навсякъде, но това беше някаква друга смърт. Под нови маски. В непознати одежди. Старите хора, преживели войната, отново заминаха в евакуация. Гледаха в небето: „Слънцето свети… Няма нито дим, нито газ. Не стрелят. Е, нима това е война? А трябва да ставаме бежанци“.

Сутрин всички жадно разтваряха вестниците и веднага ги хвърляха разочаровани – не бяха намерени шпиони. Не пишат за врагове на народа. Светът без шпиони и врагове на народа също беше непознат. Започваше нещо ново. Чернобил след Афганистан ни превърна в свободни хора.

За мен светът се разцепи. В зоната не се чувствах нито белоруска, нито рускиня, нито украинка, а като представител на биологичен вид, който може да бъде унищожен. Съвпаднаха две катастрофи: социалната, защото потъваше социалистическата Атлантида и космическата – Чернобил. Падането на империята вълнуваше всички: хората бяха загрижени за бита и всекидневието си, за това какво да купят, как да преживеят? В какво да вярват? Под какви знамена отново да се строяват? Или е необходимо да се учат да живеят без голяма идея? Последното никому не е познато, защото никога досега не са живели така. „Червения“ човек се изправяше пред стотици въпроси, той ги преживяваше в самота. Никога досега той не е бил така самотен както в първите дни на свободата. Около мен хората бяха потресени. Аз ги слушах…

Затварям дневника си…

Какво стана с нас, когато падна империята? По-рано светът се делеше: палачи и жертви – това е ГУЛАГ, братята и сестрите – това е войната, а електората – това са технологии, това е съвременния свят. Преди нашият свят все още се делеше на хора, които са били в лагери и на хора, които са ги пращали в тях, сега разделението е на славянофили и западници, на национал-предатели и на патриоти. А освен това на тези, които могат да купуват и на други, които не могат. Бих казала, че последното е най-жестокото изпитание след социализма, защото доскоро всички бяха равни. „Червеният“ човек така и не може да влезе в царството на свободата, за което мечтаеше в безчет кухненски разговори. Русия я разделиха без него, той остана без нищо. Унизен и окраден. Агресивен и опасен.

Какво слушах, когато пътувах из Русия…

– Модернизацията у нас е възможна единствено чрез концлагери и разстрели.

– Руският човек като че ли не иска да стане богат, той даже се бои от това. Какво иска? Той винаги иска едно и също: друг да не стане богат. По-богат от него.

– У нас не можеш да намериш честни хора, но има светци.

– Няма да дочакаме небити поколения; руският човек не разбира свободата, на него са му нужни казаци и камшик.

– Двете главни руски думи са война и затвор. Краднал, пошлял се из страната, лежал… излязъл и отново отишъл да лежи.

– Руският живот трябва да  е зъл, нищожен, само тогава душата се въздига, осъзнава, че не принадлежи към този свят… Колкото по-мръсно и по-кърваво е положението, толкова по-голям е простора за нея…

– Нито има сили, нито има достатъчно лудост за нова революция. Смелост няма. На руския човек му трябва такава идея, че от нея да го разтресат ледени тръпки…

– Нашият живот се люшка между бардака и бараката[8]. Комунизмът не е умрял, трупът му е жив.

Осмелявам се да кажа, че ние изпуснахме шанса си, този, който го имаше през 90-те години. Отговаряйки на въпроса каква трябва да е страната – силна или достойна, т.е. страна, в която на хората им е добре да живеят, избраха първия отговор – силна. Руснаци воюват с украинците. С братя. Баща ми е белорус, а майка ми е украинка. При мнозина положението е такова. Руските самолети бомбардират Сирия…

Времето на надеждите беше сменено от време на страха. Времето се обърна кръгом назад… Време „втора употреба“…

Сега не съм уверена, че дописах историята на „червения“ човек…

Аз имам три дома – моята белоруска земя, родината на баща ми, където съм прекарала целия си живот, Украйна, родината на майка ми, където се родих, и великата руска култура, без която не мога да си представя себе си. Всички са ми мили. Но в нашето време е трудно да се говори за любов.

 

[1] На руски думата е „хата“, което означава колиба или по-скоро полуземлянка, бел. прев.

[2] Варлам Шаламов (1907 – 1974) е руски писател, прекарал дълги години в сталинските лагери. Автор на знаменитите „Колимски разкази“, бел.п рев.

[3] Реймон Арон (1905 – 1983) е много известен френски социолог и философ, бел. прев.

[4] „Совок“ иронично название за всичко, свързано с бившия СССР, бел. прев.

[5] Теодор Адорно (1903 – 1969) е виден германски философ и социолог, бел прев.

[6] Езеро до Ленинград (сега Петербург), през което по време на зимното му замръзване са били изпращани храни  и муниции за обсадения от германците в продължение на 900 дни от 1941 до 1944 г. Ленинград, бел. прев.

[7] Пьотр Яковлевич Чаадаев (1794 – 1856) е виден руски опозиционен на царизма философ, трудовете му са били забранени за публикуване в царска Русия, бел. прев.

[8] Светлана Алексиевич има предвид бараките на лагерите от ГУЛАГ, бел. прев.

Превод: Емил Коен

 

Avatar

Светлана Алексиевич

Светлана Алексиевич е световноизвестна беларуска писателка, лауреат на Нобелова награда за литература за 2015 г.