Новата носталгия на Путин

Във времето, когато руските военни конвои нахлуват в Украйна, Владимир Путин реши да реабилитира съюза между Хитлер и Сталин, който започна Втората световна война. Говорейки пред публика, състояща се от руски историци в Музея на съвременната руска история, Путин каза: „Съветският съюз подписа пакт за ненападение с Германия. Те говорят „Ох, колко лошо”. Но какво е толкова лошото в това, ако Съветският съюз не искаше да се бие? Защо това е толкова лошо?”

В действителност Сталин иска да се бие. Сключеният през август 1939 г. пакт „Молотов – Рибентроп” има таен протокол, който поделя Източна Европа между Хитлер и Сталин. Той доведе пряко до германо-съветското нахлуване в Полша през следващия месец, с което започна Втората световна война. Говорейки за това съглашение, познато като „пакт Молотов-Рибентроп” като за добра външна политика, Путин нарушава както едно дългогодишно съветско табу, така и ревизира собствената си предишна позиция, че този договор е „аморален”. Какво може той да има предвид? С какво сближаването с нацистка Германия е толкова привлекателното именно сега

Историческото значение на пакта „Молотов-Рибентроп” едва ли може да е по-голямо: той е в началото на германската и на съветската агресия в Източна Европа и всички последващи трагедии, което тази агресия причини – в Полша и навсякъде другаде. Сталин постига съглашение с Хитлер с пълното съзнание за антисемитизма на партньора си като дори го взима под внимание в своята собствена дипломация. На 20 август 1939 г. Хитлер моли за среща и Сталин е повече от щастлив да даде съгласието си за нея. В течение на последните пет години съветският водач търси предлог, за да разруши Полша. Сталин е готов да уволни своя министър на външните работи, по тогавашната съветска терминология – комисар по външните дела, евреина Максим Литвинов, заменяйки го с руснака Вячеслав Молотов. Махането на Литвинов, по мнението на Хитлер, е от „решаващо значение”. На 23 август Молотов в Москва преговаря за съглашение с министъра на външните работи на Хитлер, Йоахим Рибентроп.

В Женева, където ционистите са се събрали на световен конгрес, новината за пакта действа като шок. Всеки от присъстващите веднага разбира, че сега Хитлер е с развързани ръце и че войната е предстояща – при това със страшни последици за евреите. Хаим Вайцман, водачът на Световната ционистическа организация закрива конгреса с думите: „Приятели, аз имам само едно пожелание и то е всички ние да останем живи”. Това не беше празен патос. След по-малко от две години, Холокостът започна точно в тази част от Европа, за която става дума в тайния протокол към пакта. Към 1945 г. почти всички от милионите евреи, които живеят в тези земи, ще са мъртви. Сталин превъзходно е казал, че пактът „Молотов-Рибентроп” е съюз, „подписан с кръв”. Много от кръвта, пролята в земите, засегнати от пакта ще е кръв на мирни еврейски жители.

Съюзът между Сталин и Хитлер има опустошителни последици за Полша и за трите балтийски държави Литва, Латвия и Естония. В Полша на 17 септември 1939 г. Сталин се присъединява към военната атака на съюзника си Хитлер, изпращайки Червената армия в страната от изток. Тя се среща със съюзника си – германския Вермахт – по средата на Полша и двете армии организират съвместен парад на победата. Съветската и германската тайни полиции взаимно си обещават да смажат всякаква полска съпротива. В тила съветското НКВД, т.е. тайната полиция, организира масова депортация на около половин милион полски граждани в ГУЛАГ. Тя също така екзекутира хиляди полски офицери, много от които току-що са се били срещу Вермахта.

Десет месеца по-късно, балтийските държави също са окупирани от Червената армия и след това – анексирани от Съветския съюз. Тези три малки страни загубват десетки хиляди от гражданите си в депортации, включващи по-голямата част от техните елити. Балтийските държави бяха обявени от съветския закон за никога несъществували, така че служенето на тези страни става престъпление. Съветската идея, че държавите могат да бъдат обявени за съществуващи или за несъществуващи, сега повтаряна в руските съждения относно Украйна, е дълбоко врязана в историческата памет на Полша и на страните от Балтийския регион.

Поради това, че Полша, Латвия, Литва и Естония са атакувани от Съветския съюз по времето, когато Сталин е съюзник на Хитлер, сегашните им водачи също така много детайлно разобличават други пропагандни тези на Русия, например гротескното твърдение, че Русия трябва да нахлуе в Украйна тази година, за да защити Европа от фашизма. Те си спомнят не само пакта „Молотов-Рибентроп”, но също и серията от икономически съглашения между нацистите и Съветите, които през 1940 и през началото на 1941 последваха договора за ненападение, а освен това още и фалшивите избори, проведени в страните им след нахлуването на Червената армия, както и пропагандата в съветската зона, която изглежда намира едно зловещо ехо в днешните действия на Русия в окупираната част на Украйна.

Всъщност реабилитацията, която Путин прави на пакта „Молотов-Рибентроп” се появява след други днешни опити на Москва да съживи идеята за разделяне на Източна Европа между Русия и Запада. През март руският парламент предложи на полския министър на външните работи двете страни да си разделят територията на Украйна. Никой във Варшава не възприе това предложение като сериозно. В победната си реч след руската анексия на Крим, Путин внушаваше, че защитата на етническите братя е легитимната причина за нахлуване в Украйна. Същата беше обосновката на нацистка Германия за поглъщането на Австрия и на част от Чехословакия през 1938 г., както и на СССР за атакуването на Полша през 1939 г.  Именно с такива исторически справки в мисълта си ние трябва да разбираме внушението на Путин в тази реч, че Германия би следвало да прояви симпатия към доктрината за промяна на границите. Каквато и да е поддръжка на това съображение ще е много трудно да се представи в Германия, чиято достойна за уважение позиция като главна сила в Европа определено се основава на европейската интеграция. Въпреки това важни германски държавни мъже като Герхард Шрьодер и Хелмут Шмидт направиха многозначителни стъпки към подкрепа на позицията на Москва, поставяйки под въпрос законността на украинската държава.

Обаче би било грешка да си въобразим, че значението на позицията на президента Путин се ограничава само до съдбата на Източна Европа, колкото и важна да е тази част от континента. В действителност това, което става, е един опит на Кремъл да се придвижи от една версия за Русия през Втората световна война към друга, т.е. към едно изместване в националната историческа памет, което би имало последствия за цяла Европа. В Съветския съюз винаги съществуваха две версии на възпоминания за войната, защото той воюва и от двете страни на сблъсъка. През първата част от войната, от 1939 г. до 1941 г. СССР беше съюзник на Германия, воювайки на източния театър на военни действия и снабдявайки Германия с минералите, нефта и храните, от които тя се нуждае, за да води война срещу Норвегия, Дания, Холандия, Белгия, Люксембург и, което е най-важното – срещу Франция и Великобритания.

След като Хитлер напада Сталин и Вермахтът нахлува в СССР през юни 1941 г., Съветският съюз внезапно застана на другата страна и скоро се оказа в голям съюз с Великобритания и САЩ. В продължение на десетилетия официалните съветски разкази за войната подминаваха първата част и мълчаха за нея и прославяха подвизите на Съветите във втората. На международната арена, ако Съветският съюз искаше да представи себе си като сила, която защитава мира, той трябваше да отрича, че е една от силите, които започват войната. Следвоенната съветска пропаганда, подобно на руската сега, асоциираше Запада с фашизма: това бе един особено драматичен начин просто да се да се забрави кой беше този, който воюва от страната на същите тези фашисти, когато започна войната.

Като се имат пред вид милионите съветски граждани, убити от германците след юни 1941 г. и също така несъмнено решаващата роля, която Червената армия играеше за крайния разгром на Вермахта, възпоминанието за борбата срещу нацизма има перфектен политически смисъл. Разбира се, това споменаване се превърна в нещо подобно на втория основополагащ мит на Съветския съюз: Великата отечествена война. Но в това говорене за историята пактът „Молотов-Рибентроп” трябва да бъде отречен: не толкова като престъпление, а като груба грешка. Освен всичко друго, той позволява на германските части да изучат добре СССР преди нахлуването, той допринесе за това Германия да стане европейска сила, която почти достигна Москва и освен това пактът създава фалшиво чувство за самодоволство в съветското ръководство. През пролетта на 1941 г., въпреки наличието на повече от сто предупреждения на разузнаването, Сталин отказва да вярва, че Германия ще нахлуе в Съветския съюз.

Тъй като днешна Русия води агресивна война в Източна Европа, Кремъл изглежда все по-готов да смеси традиционното съветско автоописание като страна, която е разгромила агресията на нацистите със собствените действия на Сталин като знаменит агресор. Това предполага една положителна оценка на съюза от 1939 с нацистка Германия. Всъщност една пробна серия на подобен род оценки вече е в наличност. Между 1939 г. и 1941 г. Съветският съюз представя нацистка Германия в своята предназначена за вътрешна консумация пропаганда като приятелска държава, въздържа се да критикува политиката на Германия и започва да публикува речи на нацистите. Хората на митингите в СССР тогава понякога правят грешката да възхваляват „другаря Хитлер” или да призовават за „триумф на интернационалния фашизъм”. По сградите и дори по плакатите с образите на съветските водачи започват да се появяват свастики.

Днес положителният акцент, поставян върху военната агресия, се съчетава с тенденциите в руските медии, когато гръмките декларации на руският антифашизъм все повече потъват в реторика, която по-скоро е фашистка. По главния държавен телевизионен канал евреите биват обвинявани за Холокоста, един близък до Кремъл интелектуалец възхвалява Хитлер като държавен деец, руските нацисти маршируват на Първи май, факелни шествия, наподобяващи печално известните образци от 30-те години по време на конгресите на нацистката партия в Нюрнберг, образуващи фигурата на свастиката, се представят като антифашистки, а кампанията против хомосексуалистите е представяна като защита на европейската цивилизация. При нахлуването си в Украйна руското правителство призова членовете на местни и на европейски ултрадесни групи да поддържат и разпространяват московската версия на събитията.

В неотдавнашните „избори”, организирани в поддържаните от Русия източни области на Украйна – Донецка и Луганска, както и по-рано на фалшивия референдум в окупирания Крим, европейски крайнодесни политици пристигнаха като „наблюдатели”, за да утвърдят достиженията на Русия във войната. Много далеч от това да бъде ексцентричен номер, поканата на тези „наблюдатели” разкрива защо пактът „Молотов- Рибентроп” е значим за днешна Москва. Въпреки че Путин би бил със сигурност доволен, ако сегашните политически водачи на Германия или Полша биха се оказали толкова глупави, че да лапнат стръвта да се съгласят за ново разделяне на Европа, той сега изглежда доволен от тези хора, които по един или друг начин вече отговориха на неговия призив да се разруши съществуващия ред  в Европа: сепаратисти от цяла Европа (включително британската Партия на независимостта, чийто водач Найджъл Фарадж нарича Путин „световен лидер, от който той най-много се възхищава”), антиевропейски десни популистки партии (сред които най-важна е френската партия „Национален фронт”), а също ултрадясната периферия, включваща неонацистите.

Пактът „Молотов-Рибентроп” беше не само за територията на Източна Европа, но също така и за цялостния европейски правов ред. Правейки своя съюз с Хитлер, Сталин следва една политическа логика. Той си въобразява, че, подкрепяйки нацистката държава в започнатата от нея тотална война, ще може да обърне германските въоръжени сили на запад, далеч от Съветския съюз. Така, смята Сталин, вътрешните противоречия на капиталистическия свят ще бъдат разобличени, а Германия, Франция и Британия едновременно ще стигнат до крах. По свой собствен начин Путин сега опитва да приложи един в голяма степен еднакъв подход. Точно както Сталин се опитва да обърне най-радикалната от европейските сили, а именно Адолф Хитлер срещу самата Европа, така и Путин се съюзява с един куп антиевропейски популисти, фашисти и сепаратисти. Неговите съюзници от лагера на крайнодесните са именно политическите сили, които желаят да сложат края на днешния ред на Европа, въплътен в Европейския съюз.

Може да не се казва, че връщането към национални държави в Европа би било катастрофа за всички, които съставят обединена Европа, включително, в края на краищата, и за Русия. Но има една важна разлика между Сталин от 1939 г. и Путин от 2014 г. Все пак е възможно да уважаваме Сталин заради опита му да реши един реален проблем: Хитлер наистина има намерение да разруши съветския съюз. Правейки съюз с Хитлер, Сталин отстъпва от идеологията си и допуска стратегическа грешка, но така или иначе той отговаря на съществуващата заплаха.  Докато Путин няма враг в Европа. Без какъвто и да е повод през 2013 г. руското правителство за първи път обяви, че смята Европейския съюз за противник. В руските медии, а освен това и в официални международни политически изявления то характеризира ЕС като „упадъчен”, т.е. като близък към разпад.

Тази промяна на политиката към Европа, съпроводена от създаването на конкурент в лицето на Евразийския съюз бе последвана от руското нахлуване в Украйна. Кремъл непрекъснато представя интервенцията си в Украйна като съпротива на една европейска агресия. Това е в известна степен странно. Руското нахлуване в Украйна ускори разрива със Запада, който от гледна точка на защитата на основни интереси на Русия е напълно безсмислено. Това бе изборът на Русия и той надали прилича на образец на стратегическо мислене. Сега мъчителното търсене от страна на Кремъл на оправдания и прецеденти води до изоставяне на едно от най-важните морални основания на следвоенната политика: противодействие на агресивни войни в Европа изобщо и на нацистката агресивна война през 1939 г. в частност.

 

Статията е публикувана в американското издание The New York Review of Books на 10 ноември 2014 г.

 Превод: Емил Коен

 

 

Avatar

Тимъти Снайдър

Тимъти Снайдър е професор по история в Йейлския университет в САЩ и в лондонското Висше училище по икономика, изследовател в Института по науките за човека (IWM) във Виена. Той е автор на бестселъра „Кървави земи. Европа между Хитлер и Сталин”. Издадена през 2011, книгата вече е преведена на 28 езика. Предстои да излезе и на български език.