Няма проблем – и по Алф, и по Сталин

Когато Алф каже, че няма проблем, всъщност проблем има, и то – голям. А според Сталин проблем няма, когато няма човек.

Белене остава с едно семейство (и един свещеник) проблеми по-малко, след като бежанците от Сирия, настанени в града, го напускат „доброволно“ след протести и смъртни заплахи. Недоволството е от страна на местни „патриоти“, които не могат да приемат не само, че семейство бежанци от Сирия живее в техния град, а и че бежанците искат покажат уважение към националния празник на България Трети март.

Става дума, при това, за образцови – дори според родните стандарти – бежанци. Едно от основните обвинения у нас срещу търсещите убежище (макар и юридически неоснователно) е, че незаконно са преминали границата. А тези бежанци са пристигнали напълно легално, със самолет и със съдействието на българската държава. Те са едни от малцината, пожелали да живеят в България по силата на спогодбата за презаселване на бежанци. Много българи се притесняват, че бежанците са най-вече млади мъже, а в случая имаме семейство. Освен това нямат проблем с християнството – в близък контакт са с католическата църква и са настанени в Белене в резултат на преговори между местния католически свещеник и Държавната агенция за бежанците. За тях не важи и упрекът „не искат да се интегрират“ – учат български език и, както вече стана ясно, изразяват желание да отбележат националния ни празник. Въпреки това, тези хора са на практика прогонени – само защото са бежанци.

Преди случая в Белене пък общината в Елин Пелин отказа да регистрира сирийско семейство бежанци с легален статут, оставяйки по този начин членовете му без документи. Буквално дни по-рано двама тийнейджъри от Афганистан бяха преместени от дома за деца в Широка лъка, в който бяха настанени. А след това – преместени и от други места, където са се оказали нежелани. Преди близо три години казанлъшкото село Розово изгони 17 бежанци – три сирийски семейства., които искаха само да се устроят и да си плащат наема.

Това са, може би, най-популярните случаи на прогонване на бежанци у нас, но със сигурност не единствените. Дори без да слагаме в списъка всичките случаи, когато представители на местно население се вдигат на бунт по повод на информацията, че в близост до тях може да бъде изграден бежански лагер.

Решаването“ на проблема чрез „освобождаване“ от хората

е, разбира се, не само българска практика. Когато е в особено големи и жестоки размери, тази практика се нарича „престъпления срещу човечеството“.

Без претенции за изчерпателност, нека се спрем на някои случаи и практики на „решаване на проблеми“ в България от времето, когато пишещият тези редове вече е бил в що-годе съзнателна възраст.

Безспорно най-мащабното „решаване на проблем“ през този период е изселването на над триста хиляди български турци в Турция. Само защото са етнически турци. Изселването, цинично наречено „Голямата екскурзия“, е организирано от българската държава, която, на всичко отгоре, обвинява прогонените от нея хора в неблагодарност и нежелание да приберат реколтата.

Преди петнадесет години от ромската махала „Нов път“ във Видин бяха изселени над 60 души от фамилията Зрънкови. Това стана след конфликти с друга ромска фамилия, ескалирали до убийства, с широко медийно огласяване и в пълно противоречие и с международното, и с българското право. Защото колективната вина не е нещо, допустимо в правото на страните, които претендират да са цивилизовани. Въпреки това хората бяха натоварени в автобуси, багажът им – в ТИР, и обикаляха страната в продължение на месеци, никъде неприети. Сагата „Зрънкови“ се точи до ден днешен.

Многобройни са случаите на събаряне на къщите на роми под предлог, че са „незаконни“, макар да оставиш хора без единственото им жилище също е незаконно. Предлогът е „незаконността“, а действителната причина – желанието ромите да бъдат прогонени. Да идат някъде другаде, но не там, където сме „ние“. Те обаче все продължават да са някъде – примерно не в гетото, а във фургони край столичния бул. „Европа“. Или в друго гето. Или в приюти, които са твърде далече до училищата на децата им и до работните им места (ако имат такива).

Жители на „Красна поляна“ например не искат гетото „Виетнамски общежития“, въпреки че в района си имат две други гета – „Факултета“ и малката махала край бул. „Константин Величков“. Не искат и „Виетнамските общежития“ да бъдат реконструирани в социален център, макар да не знаят какъв точно център ще бъде той. Не искат нито роми, нито социално слаби (които в представите им вероятно също са роми).

По подобен начин много родители, учители, възпитатели, директори не искат в тяхното училище или детска градина да учат ромчета или деца с образователни особености – със специални потребности, с проблеми в развитието и пр. И често пъти се стига до ситуация, в която въпросните деца са принудени за напуснат – за да отидат другаде, където няма да ги искат. Или, ако са ромчета, да отидат в ромско училище, в което е вероятно нищо да не научат. Или изобщо да отпаднат от образователната система.

Не е по-различно и когато има протести за изселването на човек само защото е с психическо увреждане, поради което е смятан за опасен.

Макар и на друга плоскост, принципът е същият, когато в принудителна пенсия са изпратени двете служителки от „Квадрат 500“, отворили си устата за липсата на климатизация, която обрича редица произведения на изкуството на непоправимо увреждане. Или когато Общественият съвет към Фонда за лечение на деца бива обявяван за ненужен, защото „пречи“.

Осъждащите подобни ситуации обикновено обвиняват хората, протестирали срещу съжителството си с този или онзи човек или група хора. Рядко обаче се тематизира

ролята на публичните институции

Защо институциите ни по правило вземат страната на омразата? Защо протест, понякога дори от страна на неколцина граждани, се оказва достатъчен, за да се легитимират дискриминационни действия? Защо се говори за „гражданите на Белене“, които са против сирийското семейство, след като преобладаващата религия в града е католицизмът, а Католическата църква със свещеника и миряните си е поканила това семейство? Защо се говори за „жителите на „Красна поляна“, с чиито искания кметът се съгласява, без да се споменава колко точно да те?

Често част от гражданските протести срещу бежанци например е заради липсата на навременна информация от страна на институциите. Или заради липсата на подкрепя – какъвто беше случаят с детето, изгонено от поредно училище „поради агресия“.

По какъв начин публичните институции информират гражданите, че бежанците не са страшни и че трябва да им се предостави възможност да се интегрират в българското общество? Държавата отправя тъкмо обратните послания – колко е страшен „миграционният натиск“ и колко „нелегално преминаващи границата“ са спрени в България.

По какъв начин институциите ни обясняват, че не трябва да се гонят хора от единствените им жилища? Или по-скоро правят обратното?

По какъв начин училищата и детските градини получават подкрепа за работа с различни деца, деца от малцинства, деца мигранти? След като самата образователна система е такава, че „изплюва“ всичко, що стърчи.

Проблемът е не само, че липсва ясна позиция от страна на публичната власт в подкрепа на хората в риск, а че по-скоро има обратното – позиции, насаждащи страх и омраза. Това са посланията, които хората възприемат и спрямо които действат. И става така, че властта жъне тези плодове, които е посяла. Не без съдействието на медиите, разбира се.

Проблем продължава да има. Не само защото ги има повечето от хората, привидени като „проблем“ и обявени за нежелани. А защото става дума за принципите и начините, по които е възможно да живеем заедно, да обитаваме един и същи социален свят. Защото тях някак ги няма, заместени са от исторически митове и моментни кампанийности. България, Левски и Ботев са над всичко, сега ще мразим и гоним тези, после – другите.

Но – покрай прогонването на „нежеланите“ – прогонваме и това, което би ни направило общество.

Avatar

Светла Енчева

Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.