Образовани ли сте? Имате ли вкус?

Преди няколко дни ми изпратиха публикация, радваща се на множество посещения. Заглавието директно вкарва читателя в рубриката“ журналистическо изследване“ и съдържа шокиращи сцени на изнасилвания. Публикуваните литографии са от 19 век и представляват изключителна порнография на тема турци и християнски жени. Ще спестя на читателите линка. Любопитното в случая е, че става дума за онлайн радио, пряко подлежащо на регулация от Закона за радио и телевизия. Това също е важно, но не искам да разсейвам вниманието на читателя.

Разпратих „изследването“, както го преценяват авторите му, на различни колеги квалифицирани в занаята история и изкуствознание. Отделно, подбрах ги да са с различен джендър профил. Както може да се досетите, жените бяха по-възмутени от мъжете. Ето и някои от мненията на кратките ми въпроси:

  • Сцените на изнасилване в тези литографии от 19 век са версия на порнорисунки за времето си. Те нито будят съчувствие, нито дори – омраза. Повтарят клишетата за османците и за Ориента.
  • Сцените на насилие над християнските жени са проява на лош вкус и простотия. Пита се, коя е публиката им?
  • Каква е отговорността на журналистиката!

Отговорите на мъжете бяха по-лаконични:

  • Порнография е, разбира се. Но чак скандал…
  • Публикациите на литографиите не е „проводник на омраза“.
  • Подобни картинки е имало във всички култури. „Високата“ (патриотична) култура също използва подобни сюжети,при това не само в България.

Откровено казано, не споделям нито тези женски, нито мъжките рецепции на въпросните литографии. Гледам на публикуването им като на агресивен непрофесионализъм и проява на недоученост и дилетанщина. Това точно ме смути. Очевидната липса на образованост ме дразни и във всички текстове и предавания в последните 20 дни, свързани с неудържимия бежански и мигрантски поток за Македония, Унгария, Германия, Швеция и къде ли още не в Европа. Малцина автори притежават вещина по въпроса (гордея се, че сред тях е и авторът на “Маргиналия” Светла Енчева). Задължението да се явиш в телевизионните студия означава да си напишеш домашното, от една страна. От друга – да имаш солиден бекграунд по европейската история, конвенциите за убежището и бежанците, както и всички онези външнополитически компликации, свързващи София с Истанбул и Дамаск, а не мимолетно вдъхновение. Да се говори за бежанци от ислямския свят като носители на друга култура и представящи по тази причина опасност за България и българщината (разбирай – християнството) не е само проява на ВМРО-овщина. То е проява на популистка тръпка и усет за лесна манипулация на прорасисткото и ксенофобско население. Ловко експлоатиращо въпросните нагласи на публиката например бе изявлението в последното издание на „Неделя 150“ на академик Георги Марков: „Пътувал съм с бежанци и мигранти във влаковете на Кьолн – каза приблизително академикът. – Ами те, извинете за израза, миришат“.

Лично аз не извинявам Георги Марков. Боя се, че неговите изказвания се камуфлират като изказвания на вещ човек, на ерудит. Той е точно толкова учена глава, колкото и Ангел Джамбазки, който е завършил право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Качени на гребена на медийното внимание, тези двамата ръсят всякакви приятни за слуха на масата патриотични простотии. Образоваността им ги е напуснала в мига, когато са били попитани от невежата журналистика какво мислят за бежанците, войните в Либия, колониалните и постколониалните войни от средата на миналия век, за християнството и най-вече за исляма. Особено за ислямофобията е, че фундаментира публичните стереотипи през говоренето на такива историци с научни титли. Никой не може да заподозре един академик, че се е промъкнал между капките, когато си е завършвал висшето образование, нали! Сакън, да не го попитате защо в Корана непрестанно се говори отхвърлящо за библейския народ, а евангелската история за Исус (Иса) като Син Божий да е заклеймена във всички Сури като проява на езичество и неправоверност! Ще стане ясно, че дупката от празноти и базисни знания на Марков и марковците може да погълне наивните слушатели и зрители, както морето край Лампедуза погълна клетниците от Сирия.

Връщам се на литографиите. Отново учена глава разбира се,  е сътворила „изследването“, публикувано на сайта на онлайн радиото с национален обхват, включвайки 12 пикантни рисунки. Те създават непоносимост към обрязаните мъже на Ориента, вкарани от ръката на художника в перверзни пози и взаимоотношения. Посланието е виктимизиращо с днешна дата слабите и бели жени на Европа. В 12-те картинки е подчертана сексуалната извратеност като особено присъща на друговерците. Пет пари не дават авторите и собствениците на публикацията, че по време на война изнасилванията са поголовни. Че няма пощадена жена от войните – руснаци, турци, германци, етиопци, сърби, българи, да не изброявам всичките. Ако има болка и вик срещу насилието на жените, то трябва да се фокусира върху насилието като такова. Етническият признак намалява вероятността да се идентифицира злото и да се намерят средства за неговото противодействие.

Всъщност, дали е реч на омраза публикуването на разтерзаващите еротични фантазии, изнесени от контекста мъж-жена и вкарани в употреба на националистите?

Нека да дам за пример една кратка сцена от популярен американски филм. Там хора от друг, не англосаксонски, етнос, извършват хиляди свирепи насилия над жени. На зрителя обаче му е предоставен избор да разсъждава – дали насилието е характерно за етноса и, следователно, този етнос е див, варварски, недостоен за европейската цивилизация, или при граждански конфликти винаги женската част на човечеството е „колатерална щета“! А какво да кажем за европейските войни? Няма роман или театрална постановка с антимилитаристки сюжет, в които да не се изнася основното съчувствие спрямо жените, превърнати в страдащо до непоносимост тяло от сексуалния нагон на мъжете.

Пропагандният аспект на медиите е толкова голям, колкото голяма е неговата публика. Убедително доказателство за това съждение е цитираното по-горе мнение от една от анкетираните. Тя казва: „Коя е публиката“ на тези извратени картинки! Нали разбирате – някой разчита на вас като потребител на безвкусицата, на избора на скандална порнография и етнически хъс, исторически и семейни комплекси, психологически дефицити. Спомням си как по времето на ранния социализъм роднините ми четяха тайно, до скъсване, забранения от партийните хардлайнери роман „Дневникът на граф Чано“. Удоволствието беше двойно: хем надлъгваш цензорите на държавата и четеш пикантни детайли за интимния приятел на Бенедито Мусолини, хем демонстрираш преподчитането си вместо битовите сюжети и свенлив секс в „Снаха“ и „Как се каляваше стоманата“, като прелистваш жадно страниците на порноромана. Изразяваш политическо пренебрежение към глуповатото съветско или българско изкуство, като се наслаждаваш на фашисткия садо-мазо стил, характерен за „Дневникът на граф Чано“. Последното, между другото, не е за пренебрегване. Всяка книга или литография е медия. Дали стават посредник между българи и чужденци с цел да се подобри взаимната информираност, или надъхват българите срещу чужденците, са различни неща. Още по-деликатно е, когато се генерализират послания. „Време разделно“ е в топ десет на подобни генерализации. Общото между наскоро публикуваните литографии и романа на Антон Дончев е, че се разчита на презумпция. Пред скоби читателят е съгласен с вас, каквото и да твърдите по адрес на „поробителя“. Играта с емоциите на нас, като потребители на информационни услуги, е прибавената им стойност. Може да оставиш читателя или зрителя ядосан, оскърбен заради поругаване на достойнството му, ако някой е тръгнал да се гаври с него. Но спокойно можеш да генерираш и опасни емоции. В мемоарите си легендарният кинематографист Васил Гендов разказва как прожекциите на първия му филм, посветен на Левски, „Бунтът на робите“, прожектиран през 30-те години на миналия век, довел до битки по улиците между турчета и българчета. Медиите са велика сила, това е всеизвестно. Проблемът е да не позволяваме да ни превърнат в хранителна среда дори за най-перфидната манипулация. А това може да се случи само ако си добре образован. То дава филтъра, през който няма как да преминат долнокачествени текстове и невтасали „изследвания“.

Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).