Образование със специални потребности

Кой е прав в спора дали да се закриват така наречените помощни училища? Поддръжниците на едната позиция твърдят, че трябва да се даде шанс на всички деца да се интегрират, да развият личността си, да постигнат образователните резултати, на които са способни. Според защитниците на другата позиция има деца, които в общообразователните училища се чувстват зле, имат повече затруднения, отколкото в помощните, и постигат по-малко, отколкото в средата, адекватна за тях.

Дискриминацията към децата със специални образователни потребности не бива да е валиден аргумент. Дискриминацията се преодолява при срещата с различното, при неговата видимост, а не при сегрегирането му.

Преди да дам своя отговор, ще разкажа две на пръв поглед странични истории, случили се в интервал от тридесетина години.

Средата на 80-те. В пети клас имах съученик от Куба. Казваше се Алберто. Всеобщото мнение за Алберто беше, че е мързелив и се преструва, че не знае български, за да не го изпитват. За нищо не става, но поне е весел – така го възприемахме. Докато в един час по физическо учителката не каза: „Алберто, защо не ни покажеш как в Куба танцувате румба?“ Тогава той се развихри – засия и затанцува. От този момент започнахме да го уважаваме и харесваме – разбрахме, че и ние имаме какво да научим от него. Вече не беше само едно немирно кубинче, което се изплъзваше от образователната ни система. Беше личност. Ако не беше учителката ни по физкултура, може би никога нямаше да оценим Алберто.

Средата на второто десетилетие на 21-ви век. Наскоро говорих с тийнейджър, бежанец от Сирия, от малкото, които имат късмета да са записани в българско училище в клас според възрастта им. Макар чудесно да се справя с българския, сподели, че по някои предмети му е много трудно. Тепърва трябва да се запознава с българската история, българската география… Сетих се за Алберто и го попитах дали има учители, които му задават въпроси за неговата страна – за историята, географията, традициите, войната… Не, никой не го питал. От него искат само да покрива изискванията по всички предмети. Досега не се е намерил преподавател, който да види в младежа личност, която е ценна с това, което е и което е преживяла, а не само обект на обучение, който трябва да се впише в образователните стандарти.

Има огромна разлика между децата чужденци и тези със специални образователни потребности. Общото между тези групи обаче е, че не са „скроени“ според изискванията на общообразователната ни система. От децата и от двете групи се очаква да се впишат, да се пригодят.

По отношение на децата чужденци образователната ни система не се е променила за последните тридесет години. Някак не е разбрала, че има ученици, които не са българи. Затова тя системно „изплюваше“ децата бежанци, като слагаше повечето от тях в първи или втори клас независимо от възрастта им. После съвсем не знаеше какво да прави с тях, поради което тази учебна година за 400 деца бежанци не се знаеше как и дали ще тръгнат на училище.

За децата със специални образователни потребности може да се каже, че има напредък в сравнение с времето преди тридесет години. През 80-те децата дори с леки умствени проблеми, които спокойно биха могли да се интегрират в общообразователните училища, се отделяха в тези за „бавноразвиващи се“, както се казваше по онова време. Ако в нормално училище попаднеше дете с образователна особеност, то беше третирано или като глупаво, и/или ставаше жертва на тормоз. Не се говореше за дислексия, а съучениците ми, които имаха затруднения с четенето и писането, бяха етикирани като „глупави“ и „мързеливи“.

Когато бях в първи клас, до моето „нормално“ училище във Видин беше помощното „Петър Берон“. То още си е там. Доколкото помня децата, които играеха в двора му, поведението им не беше много по-различно от нашето. Помня, че ги отбягвахме, а помежду си се наричахме „петърбероновчета“, когато искахме да кажем „колко си тъп“. Втори клас вече учех в София и ми трябваше известно време, за да разбера защо тази обида не сработва там.

В прогимназията имах съученик с лека форма на умствено изоставане (или с някякъв друг проблем, така и не разбрах). Всички го отбягвахме, не знаехме как да общуваме с него. Някои го и тормозеха. Учителите не помагаха. Когато майка му почина, помня, че той плачеше, но не се намери кой да поговори с него. Други двама съученици с проблеми, на които никой не беше обърнал сериозно внимание, стигнаха до опит за самоубийство в рамките на една и съща бригада през 1989.

Днес все повече деца със специални образователни потребности учат в общообразователните училища. С тях работят ресурсни учители. Училищните психолози и педагогическите съветници организират извънкласни занимания за тях. Според проекта за затварянето на помощните училища, към децата ще бъдат зачислени лични асистенти в училище. По мои впечатления, вече масово се прави разликата между дислексия и мързел.

В същото време, в сега действащия модел на интегриране на деца със специални образователни потребности има редица проблеми. Ресурсните учители не са в училището всеки ден. Училищните психолози не са учили специална педагогика. От тях се очаква да провеждат занимания примерно с деца с аутизъм, без непременно да имат подготовка как се работи с тях. Така по-скоро се отчита дейност, отколкото се развива потенциалът на децата.

А учителите? Ако няма да има вече помощни училища, преподавателите в общообразователните не трябва ли да придобият компетенции да работят с деца със специални потребности? Такива умения изискват сериозно обучение, те не могат да се получат от поредния квалификационен курс про форма. При сегашната ни образователна система основната грижа на учителите е да успеят да преподадат материала от учебния план, препускайки с бясна скорост. Факторите, които смущават тази „манифактура“, действат стресиращо.

Друг проблем са оценките. Децата със специални потребности получават качествени оценки, не количествени. С тях те не само не могат да кандидатстват в университет, а имат проблеми и с достъпа до гимназиално образование. В степента, в която масовото училище отхвърля тези деца, може би е добре да има алтернативна форма на образование, което те все пак могат да получат. До момента, в който общото образование стане способно да ги включи по пълноценен начин.

Затова, мисля, дебатът не трябва да бъде са ли децата със специални образователни потребности способни да се интегрират в общообразователните училища, или не. Истинският дебат трябва да бъде за това: какво трябва да бъде българското образование, че да бъде подходящо както за мнозинството, така и за „различните“ деца – със специални потребности, мигранти, талантливи, плахи, хомосексуални и т.н.? Как училището да включи всички деца?

Със сигурност това образование, в което има място за всички, не е това, в чийто център стоят образователните изисквания и учебните планове. Напротив, детето трябва да бъде в центъра на образователната система. Ако целта е да се развие потенциалът на учениците, вместо те да се впишат в стандартите, ще има място и за децата със специални потребности, и за децата чужденци, и за останалите, които „стърчат“ от образователния калъп.

В такава образователна среда и „нормалните“ ученици ще разберат, че има какво да научат от съучениците си със специални потребности. Най-малкото – че светът може да изглежда и да се преживява по множество начини. И че всеки от тези начини е истински, защото някой го живее.

Една от най-ценните идеи на Фройд е, че за да разберем нормалността, трябва да разберем патологията. Идеята е ценна, защото важи не само за човешката психика. Не може да разберем българското образование, ако нямаме сетива за това какво то „изплюва“, къде се проваля, какво е неспособно да обхване.

Разбирането би било от полза не само за децата със специални образователни потребности, а и за всички останали. Защото те също не са в центъра на образователната система. Макар да успяват да се съобразят с нея. И излизат от училище не пълноценни личности, а конформисти, обучени да се нагаждат към критерии, все едно какви са те.

Последствията от това се виждат. Преживяваме ги всекидневно.

Avatar

Светла Енчева

Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.