Оля Ленкова: Искам да съхраня децата

Споделете статията:

Оля Ленкова е директор на дома в Доганово за деца, лишени от родителска грижа.

Госпожо Ленкова, наскоро пред „Маргиналия“ журналистката Милена Нейова изрази критично отношение към доклада на БХК за Дома за деца лишени от родителски грижи[1],който вие ръководите. Познавате ли този доклад?

Да, разбира се.

В него са изнесени случаи на насилие над деца. Правозащитната организация работи по адекватно направен въпросник, съобразен както с българското законодателство за правата на детето, така и с Конвенцията за детето на ООН. Какво мислите вие за изнесените факти?

Нямам право да коментирам този доклад. От Държавната агенцията за закрила на детето (ДАЗД) предприеха необходимите действия по него и по отношение на изнесените случаи. Мога само да кажа, че има много разминавания. ДАЗД осигуриха компетентен външен специалист – детски психолог, който да определи микроклимата в Дома, и неговото професионално мнение и становище е положително и категорично се разминава с мнението на БХК.

Нека попитам така: смятате ли, че са задавани подвеждащи въпроси към децата по време на провеждания мониторинг от 2014 година?

Допускам, че са задавани въпроси, без да се изясни терминологията. Някои от децата често не различават факти от фантазия. Понякога някое дете разказва нещо, сякаш наистина се е случило, за да привлече вниманието само върху себе си. Когато познаваме отделно дете, знаем какво иска да разкаже. Ние му знаем историята. Често някои от децата не се вместват в прекия въпрос.

Дайте пример!

Например процедурата по осиновяване изисква на всеки шест месеца детето да изрази мнение дали иска да бъде осиновено. Част от децата си казват: „Щом ме питат, значи утре ще дойде семейство, което ще ме осинови”, а това не е така, защото това е само процедура, която ние трябва да изпълним. По достъпен начин е обяснено, че говорим хипотетично, но някои деца не го разбират.  В тази възраст нямат хоризонт на времето. Когато едно дете каже „преди дни“ понякога това означава преди година или години. В случая неговата мечта е да бъде осиновено. Детското „утре“ всъщност не отчита дългото време на нашите процедури по вписвания в регистрационния дневник и изготвяне на различна документация.

При всеки въпрос на външен човек трябва да се отчита този специфичен контекст, така ли?

Според мен на всеки разговор с децата трябва да присъства специалист – психолог, който познава детето. Трябва да се знае, че по правило възпитаниците от тези домове искат да привлекат вниманието само върху себе си и често лесният начин за това е да се изкарат жертва. Всяко дете се бори за лично внимание – на госпожата, на социалния работник, моето. Една ситуация, която се е случила някога, то я представя като сега случила се. Ние познаваме историите им и знаем кога дадено дете изопачава информация, за да получи внимание.

Отхвърляте твърденията на правозащитниците, че са извършени различни видове насилия тук?

Аз съм директор на този Дом от 2011 година. Категорично твърдя, че е нямало извращения, насилия, или каквото и да е от случаите, които са написани в „доклада“.

От години журналисти и експерти наблюдавали тези домове (ДДЛГ) изнасят факти, че правата на децата в тях не са защитени. Хората са виждали документални български и чуждестранни филми, които свидетелстват за  груби прояви на  възпитателите, включително на умишлено бездействие в критични ситуации. Отричате ли?

Имам наблюдение, че преди няколко години е имало такъв стил. Децата са били третирани в унизителна безропотност. Нямали са право да изказват несъгласия, да се оплакват. Това е бил стилът „каквото каже госпожата, това е“. Не е било давано право на детето на мнение и избор. За да се управляват по-лесно, много деца в една институция са държани в подчинение! При нас днес обаче е съвършено друго, изградили сме доверителни отношения. Социалните работници знаят всеки детайл от личната история на всяко дете. Разговаряме с тях като с личности. Те имат индивидуална житейска програма. Всяко дете знае какво ще се случи с него и има свободата да изрази мнението и желанието си – ходи на курсове, поема живота си в свои ръце, когато достигне съответната възраст за това. Днес се случват промени, които стресират. Например едно дете, с което сме изградили цялостен план за бъдещето му трябва скоро да излеза в защитено жилище – буферната зона между Дома и живота извън него. Да, това е резултат на общата загриженост за подобряване на живота на децата от домовете, но има куп необмислени неща.

Телефонът ви непрестанно звъни. Виждам, че имате много работа. Нека все пак да свършим темата с доклада. Кажете, госпожо Ленкова, защо в него има толкова несъответстващи, според вас, факти?

Подведени са. Не са си давали сметка например, че едно дете е било малтретирано, неглижирано, докато е било в семейна среда. Знаете ли, какви случаи имам? Идва дете, записваме го в пети клас – такава е възрастта му. А то не може да смята едноцифрени числа. Нищо не знае, трябва да работим с него отначало. Викаме психолог, за да въведе „ред“ в  душата му. Хората от БХК са дошли тук, питали са го за травмите му, без да отчитат особеностите на  травматичната психика. Отделен е въпросът как решиха да изнесат техните „данни“ в телевизионно шоу. Как въобще не са си представили какво се случва на тези 16-17 годишни младежи , които чуват за подобни извращения да се говори по телевизия! Не искам да ви разказвам думите им. По смисъла си бяха „как да живеем по-нататък, след като така говорят за нас, та те дори не ни познават истински“!

Защо „Шоуто на Слави“ е проявило интерес към темата за домовете за деца, лишени от родителска грижа?

Това е поръчково предаване. Общата цел е да се закриват детските институции. Да се покаже тяхната ненужност и да се премине към Центровете за наставяне от семеен тип (ЦНСТ).

Вие сте против деинституционализацията?

Напротив, аз съм за нея. Споменах вече, че трябва внимателна подготовката на този процес. Не може дете, което е живяло тук, в Елин Пелин, което е изградило мрежа от приятелства, познанства, обича си мястото, обича си стаята, създало си е емоционална среда с нас, има пълноценни отношения с външните ментори, и – изведнъж го изпращат във Варна! Това са хора, те са натрупали житейски опит, преживяват нещата така, както и ние. Имаме възпитаници, които са дошли в Дома, когато са били на 10 години. Децата, както всеки от нас, искат да са „стопани“ на своите  неща, приятелства. Те казват: „това е нашият живот“! Тука децата имат емоционални връзки и държат на тях. Дори когато им е писнало от нас.

Какво искате да кажете?

Едно дете така реагира: „Не искам този дом с гадните госпожи!“ Когато му казаха, че ще го преместват в ЦНСП, то произнесе точно  тези думи: “Не искам! Това си е моят дом с моите си гадни госпожи!“

Пак казвам, че специализирани и журналистически проучвания показват, че Домовете не допринасят за пълноценно изграждане на детската личност! Да не би да говорите така, защото си пазите хляба?

Аз съм млада, мога да отида да работя, където си поискам! Но искам да съхраня децата. Тука всяко дете има своя приятел от доброволците. Много държат на общуването си с тях, играят волейбол, футбол, осигурили сме външно финансиране, за да бъде обучението индивидуално. И не става дума само за деца с изявени таланти.

Да, в разговора ми със Соня от Ателие „Прегърни ме“, тя ми разказа за любимото си четиво – „Как да управляваш емоциите си“. Тази книга й е дадена от доброволка.

От Агенцията за социално подпомагане все бързат. До месец-два децата трябва да излязат. Предстои ни и ваканция. Повтарям, че всяко дете трябва да свикне с мисълта за раздяла с онова, към което е привързано.

Доколкото разбирам, приемът в Дома е спрян?

Да, това е решението на Агенцията за социално подпомагане и София-област. Дали ще продължи приемът, или ще бъдем със затихващи функции, ще решат те. А притокът всяка година е огромен. Не можем да оставим децата на улицата…Те идват от София, Борован, Лозенец. От гетата. Да заживеят в Дом е шанс за тях! Идват неграмотни, не знаят „а, б“. А според възрастта им трябва да бъдат в пети клас. Започваме да работим с такива деца поотделно с всяко!

Кажете, какво означава „идват от гетото“. Какво имате предвид?

Били са на улицата. Живеели са сред боклуците. Имаме четири деца,  открити бяха… в кофа за боклук.

Но Центровете за семейно настаняване не са ли изход? Създава се семейна среда?

Категорично съм против. Там назначават персонал с минимална работна заплата, без квалификация. Това са „лелки“, как ще се грижат и образоват деца на 11-16 годишна възраст! Начинът, по който се прави до този момент деинституционализацията, е неадекватен – търсят се „деца на килограм“! Казват ни, „дайте 12 деца“. Те не са бройка!

Защо, според вас, е “неадекватен” този процес?

Защото беше замислен за деца с увреждания. Това беше опитът на Лумос. Затова се дават пари. А във Видраде – дом за деца и младежи увреждания (ДДМУ) – още има деца. Защо не са изведени?

Труден въпрос…

Като цяло ръководителите на различни държавни и неправителствени структури нямат методика за здравите деца. Вижте какво стана с първите групи деца, настанени в ЦНСТ. Те отключиха веднага агресия, започнаха да говорят със цинизми. Тука не сме ги чували така да се държат!

 

Въпросите зададе

Юлиана Методиева

[1]Докладът на БХК се пази в редакцията. „Маргиналия“ спазва Етичния кодекс на българските медии и няма да го публикува.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar
Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).