Опасният европейски мултикултурализъм

Защо на континента не му върви с малцинствените групи

Какво е това, което тласка хиляди млади европейци към джихадизма и насилието? Какво подтиква 4000 от тях да пътуват до Сирия, за да се бият на страната на т.нар. „Ислямска държава“? И какво мотивира европейски граждани да се включват във варварски масови касапници като тези, на които бяхме свидетели миналия месец в Париж?

Обичайният отговор е, че те са се „радикализирали“, т.е. минали са през процес на „радикализация“, процесq чрез който уязвимите мюсюлмани биват подготвяни за екстремно насилие от тези, които защитават омразата. Аргументът за радикализацията се състои от четири големи елемента. Първият е твърдението, че хората стават терористи защото възприемат известни, обикновено религиозно обосновани, екстремистки идеи. Вторият е, че тези идеи се възприемат по начин различен от този, по който хората приемат като свои други екстремистки или опозиционни идеи. Третият е, че съществува нещо като транспортна лента, по която хората биват „отвеждани“ от състоянието на недоволство до религиозност, до приемането на радикални вярвания и до тероризъм. И четвъртият елемент е настояването, че това, което прави хората склонни да възприемат такива идеи е, че са лошо интегрирани в обществото.

Проблемът в тези допускания, които са залегнали в мнозинството от провежданите в Европа антитерористични политики, е, че са грешни.

Например много изследвания показват, че тези, които са привлечени в джихадистките групи, съвсем не са влезли в тях, защото споделят техните фундаменталистки религиозни идеи. Едно проучване на екстремизма от 2008 г. на британската разузнавателна служба МИ5, което „изтече“ в пресата, стига до извода, че „голям брой от хората, въвлечени в тероризъм съвсем не са религиозните фанатици и не практикуват редовно вярата си“.

Има също така малко доказателства, че джихадистите възприемат идеите си по начин, различен от другите групи, макар че здравият разум ни подсказва, че тяхната идеология идва от пропагандиращи омраза проповедници и прочее, докато други радикални идеи са родени от различни обстоятелства. Джейми Бартлет, ръководител на програмата за изучаване на насилието и екстремизма в британския тинк танк Демос, твърди, че този тероризъм „е много подобен с други контракултурни подривни групи съставени преимуществено от разгневени млади хора.

Няма нито едно доказателство, че има прав път, водещ хората от радикални идеи до джихадисткото насилие. Един доклад на британското правителство от 2010 г. съдържа заключението, че тезата за транспортната лента „изглежда тълкува неправилно процеса на радикализация, а също и придава несъразмерно голяма тежест на идеологическите фактори“.

И накрая, има много свидетелства, че тези, които се присъединяват към джихадистки групи, са всичко друго, но не и лошо интегрирани, най-малкото в конвенционалния смисъл на понятието интеграция. Изследване на британските джихадисти, направено от сътрудници на колежа „Куин Мери“ в Лондон, намира, че подкрепата на за джихадизма не е свързана със социалното неравенство или с лошото образование. Това проучване твърди, че привлечените в джихадистки групи по-скоро са младежи от 18 до 20 годишна възраст от заможни семейства, които говорят английски в домовете си и имат най-малко средно, а често и висше образование. Всъщност „младостта, заможността и наличието на образование“, както твърди изследването, „са фактори на риска“.

В известен смисъл аргументът за радикализацията разглежда пътуванията на хората към джихадистките групи отзад напред. Той започва с изобразяването на джихадистите такива, каквито те са в края на пътешествието си, т.е. хора, които са бесни на Запада, с черно-бяла представа за Исляма, и приема, че това са причините те да са такива, каквито са. Какво тласка млади хора (мнозинството от тези, които биха искали да станат джихадисти са тийнейджъри най-много до двайсетгодишна възраст) към джихадистки насилия, е търсене на нещо, което е много по-неопределяемо: на идентичност, на смисъл, на принадлежност, на уважение. Доколкото са отчуждени, това не е защото те, бидейки джихадисти, са лошо интегрирани, например защото не говорят местния език или не познават местните обичаи или защото имат твърде малко контакти с другите в обществото. Формите на тяхното отчуждение са много по-екзистенциални.

Тревожност

Естествено, няма нищо ново в преживяването на отчуждение и тревога. Това, че юношите търсят идентичност и смисъл, е общоприето клише. Това, което е различно днес, е социалният контекст, в който това отчуждение и търсене се случват. Живеем във време на нарастваща социална дезинтеграция, в която много хора се чувстват особено изключени от основните социални институции.

Истинската отправна точка за оформяне на един джихадист в някоя европейска страна не е радикализацията, а един вид социално разединение или изключване, усещане за отчуждение от Западното общество и чувство за възмущение от него. Това е, защото те вече са отхвърлили основния поток на западната култура, идеи и норми, които някои мюсюлмани търсят в качеството им на алтернативна представа за света. Не е изненадващо, че много, които биха искали да бъдат джихадисти, са или хора, които, без семействата им да са ислямски, са приели исляма за своя религия, или са мюсюлмани, които откриват вярата си едва относително късно. И в двата случая разочарованието от това, което им се предлага, ги води към черно-белия морален кодекс на екстремисткия ислямизъм. С други думи, това не е въпрос за това да си „новопокръстен“ или „индоктриниран“, а за това, че си загубил вярата в основополагащите морални рамки и търсиш алтернатива.

Разбира се, разочарованието не е нещо, с което се сблъскват само мюсюлманите. Днес има широко разпространено разочарование от политическия процес, има чувство, че си политически безгласен, има отчаяние от това, че нито големите системни политически партии, нито социалните институции като църквата или профсъюзите изглежда разбират техните грижи и нужди.

Всичко това неминуемо оформя начина, по който младите хора, при това не само тези с мюсюлмански произход, преживяват отчуждението си, и как те могат да се справят с него. В миналото подобно недоволство от обществото можеше да доведе хората, най-вече в Европа, до присъединяване към движения за политическа промяна, от крайнолеви групи до организации от синдикален вид и антирасистки кампании. Такива организации придаваха политическа форма на идеализма и на оплакванията от обществото, а също така и механизъм за превръщане на социалното недоволство в промяна на обществото.

Днес подобни кампании и организации могат да бъдат разглеждани като такива, които не са в допир с основните институции. Отчасти така е, понеже широките идеологически разломи, с които се характеризираше политиката през по-голямата част от последните двеста години, сега почти не съществуват. Различията между лявото и дясното станаха по-малко значими. Отслабването на синдикатите, и на други институции, залезът на колективистките идеологии, експанзията на пазара в много кътчета и процепи на живота, всичко това допринесе за сътворяването на едно социално по-раздробено общество.

На свой ред политиката на идентичността стана по-тиха; фрагментацията окуражи хората да се самоопределят в все по-тесни етнически или културни понятия. Публичните политики, целящи да интегрират малцинствата, само усложняват този процес. След нападанията в Париж много коментатори настояваха, че най-малкото поне част от вината трябва да падне върху френските „асимилаторски“ социални политики, които, както те твърдят, не успяха да интегрират мюсюлманите и създадоха по-разделено общество. Социалните политики, които, както те внушават, обръщат повече внимание на разнообразието на френското общество, биха служили по-добре на Франция.

Но други коментатори отговарят, че няма особен смисъл да се обвинява френската социална политика. Белгия и в частност брюкселският квартал Моленбеек стават разсадник на джихадисти, макар белгийската социална политика да е по-мултикултурна отколкото асимилационистка. Нито пък соченето с пръст на френската социална политика обяснява корените на самостойно възникналия джихадизъм във Великобритания. През 2005 г. в Лондон беше първата самоубийствена бомбена атака в метрото, която уби 52 души. Трима от четиримата терористи бяха родени в Обединеното кралство, а другият от детството беше отраснал там.

Дебатът за асимилацията и мултикултурализма не е нов. През по-голямата част от последните два века френските политици и лидерите на общественото мнение в тази страна осъждат Британия за нейния мултикултурен подход, предупреждавайки, че такива политики пораждат разделение и не успяват да създадат обща мрежа от ценности или пък чувство за национална принадлежност. Според тях резултатът е, че много мюсюлмани бяха тласнати към джихадизъм и насилие. Сега много от тези аргументи са приложими и към френските социални политики.

Проблемът за политиките

И двете страни са до известна степен прави. Френските социални политики са проблематични и помагат за създаването на по-разделено общество. Но същото правят и мултикултурните политики. От твърде дълго време политиците и тези, които диктуват общественото мнение дебатират за разликите двата подхода, но пренебрегват приликите между тях.

Британските управници представят нацията си като „общност от общности“, ако използваме думите на влиятелния доклад на Парел върху мултикултурализма, публикуван през 2000 г. Но провеждайки политиките си, те бяха склонни да се отнасят към малцинствените общности като към такива, които са различни, отделни, особени, вътрешно еднородни и изцяло автентични, съставени от хора, говорещи в един глас и имащи единни представи за културата и вярата. С други думи, управниците приемаха, че Обединеното кралство е разнообразно общество. Но те се стремяха да управляват това разнообразие чрез „напъхването“ на хората в етнически и културни „кутии“, които след това бяха ползвани за да определят нуждите и правата на хората в тях. Те многократно възприемаха най-консервативните, често религиозни фигури от тези общности, като автентични гласове на малцинствените групи. Вместо да взаимодействат пряко с мюсюлманските общини, британските власти всъщност прехвърлиха отговорността върху така наречените „водачи на общността“.

Последицата от всичко това е една още по-голяма фрагментация и още по-ограничена представа за исляма. Тогава не е изненада, че мнозинството от тези, които са тласнати към джихадизъм, са отчуждени от ислямските общности толкова, колкото и от западните общества. Те ненавиждат нравите и традициите на родителите си и не обръщат особено внимание на общоприетите, санкционирани от правителството форми на исляма. Някои от тях са доведени до ислямизма, който изглежда че им дава чувство за идентичност, което те не могат да намерят нито в по-широкото общество, нито в общоприетия ислям. В края на краищата разочарованието се канализира от джихадизма. Оформени от черно-бели идеи и ценности, някои бяха тласнати към това да извършат деяния, всяващи ужас, и също така да ги разглеждат като част от екзистенциалната борба между исляма и Запада.

Иронията тук е, че френските социални политики, които тръгнаха от съвсем друга изходна предпоставка, в края на краищата създадоха много подобни проблеми. Франция е дом на около пет милиона граждани, произхождащи от Северна Африка. Само 40 процента от тях казват за себе си, че съблюдават обичаите на мюсюлманството и едва един от всеки четири посещава голямата петъчна молитва. Но френските политици, интелектуалци и журналисти разглеждат всички тях като мюсюлмани. Разбира се, министрите от правителството, учените и журналистите често повтарят, че във Франция има пет милиона „френски мюсюлмани“. Модата хората от северноафрикански произход да бъдат наричани „мюсюлмани“ е относително нова. През 60-те и 70-те години на миналия век те бяха наричани „beur“[1] или араби (което означаваше някой, който е арабин или е от Северна Африка), но твърде рядко ги назоваваха „мюсюлмани“. Мигрантите от Северна Африка със сигурност не определяха себе си като мюсюлмани; те бяха главно светски настроени хора, често враждебни към религията. Промяната към това да се определят северноафриканците като мюсюлмани е резултат от както от по-големите разцепвания на политиката във Франция през последните години, така и от нарастващото възприемане на исляма като екзистенциална заплаха за френската републиканска традиция. Политиците във Франция, подобно на тези в цяла Европа, се сблъскаха с нарастващо публично недоверие към и разочарование от основополагащите институции. И, както в много европейски страни, те се опитват да смекчат тази враждебност и разочарование чрез преутвърждаване на понятието за обща френска идентичност. Но схващайки често пъти, че им е трудно да обяснят ясно идеите и ценностите, които характеризират нацията, те, вместо да разясняват, се плъзгаха към това по-скоро да определят кои не са французите, отколкото кои са те. В този случай ислямът е това „друго“, в противовес на което е определена френската идентичност.

„Какво в днешна Франция“, пита режисьорът и писател Карим Миске, „обединява набожните пенсионирани алжирски работници с мен, атеистичния мавритански режисьор, със слушащия в банка „Фулани Суфи“, който е от Манте ла Жоли, или социалния работник от Бургундия, който е приел исляма и мъжа агностик, който работи като санитар, който никога не е стъпвал в дома на дедите си в Кужда? Кое ни събира заедно, ако не факт, че ние живеем в едно общество, което мисли за нас като за мюсюлмани?“

По принцип френските власти отричат мултикултурния подход на тези от Великобритания. На практика обаче, те се отнасят към мигрантите от северна Африка и към техните потомци по един твърде „мултикултурен“ начин – като към отделна общност, живееща редом с другите.

Иронията тук е, че френското население от северноафрикански произход  е преимуществено нерелигиозно и дори тези, които практикуват исляма, са относително либерални по възгледите си. Съгласно едно изследване от 2011 г., извършено от Френския институт за общественото мнение, 68 процента от наблюдаваните жени никога не са носили хиджаб. По-малко от една трета от практикуващите мюсюлмани биха забранили на дъщерите си да се омъжат за немюсюлмани. 81% приемат, че жените следва да имат равни права с мъжете при развод, 44% нямат проблеми с извънбрачното съжителство, 38% поддържат правото на аборт и 31% одобряват правенето на секс преди брака. Хомосексуалността е единственият въпрос, по който има мнозинство от консервативни възгледи: 71% от практикуващите мюсюлмани го отхвърлят.

Мнозина от тези, които са от второто поколение северноафрикански общности, приличат много на връстниците си от Британия или Белгия в отчуждението от културата и нравите на родителите си, както и от общоприетия ислям, точно както и хората от по-широкото френско общество. И някои, както в цяла Европа, намират своя път към една по-мрачна, по-твърда и по-племенна версия на Исляма. Да разгледаме например Шериф Коуачи, който е главният организатор на клането на „Шарли Ебдо“ през януари в Париж. Той е отраснал в Женевилие, сверено предградие на Париж, дом на около 10 000 души от северноафрикански произход. Той твърде рядко е посещавал джамията и в очите на другите никак не е изглеждал религиозен, но е бил движен от чувството за социално отчуждение. Според Мохамед Бенали, президент на местната джамия, той е бил „от поколението, което се чувстваше изключено, дискриминирано и най-вече унижавано. Те говореха френски и се чувстваха французи, но бяха схващани като араби, те се чувстваха объркани в културната си принадлежност.“

Счупени общества

Историята на Коуачи не е по-различна от тази на Мохамед Садик Хан, водачът на терористите, извършили атентата в Лондон. Тя не е по-различна и от историята на Абделхамид Аббауд, организатора на атаките в Париж. Той е израснал в Моленбеек, едно гето в Брюксел, което стана пословично с нищетата, безработицата и радикалния ислямизъм. Но Аббауд е посещавал едно от най-добрите средни училища в Белгия, а именно „Сент Пиер д’Укл“. Той е напуснал училището и е спрял да посещава местната джамия, както е направил и близкият му приятел Салах Абделсалам, който също е от стрелците в Париж. Имамите са били твърде потънали в традицията, според тях.

Така изглеждат навсякъде тези хора“, казва Оливер Вандерхаген, който работи за местен проект, даващ отпор на радикализацията на младежите.

Социалните политики в Белгия, Франция и Великобритания, целящи да подпомогнат интеграцията, са различни. Общото помежду им обаче е, че всъщност спомагат за образуването на по-фрагментирано общество и способстват за укрепването на едно по-тясно разбиране за принадлежност и идентичност. Нито асимилационистката, нито мултикултуралистката политики създават ислямизма или джихадизма. Това, което те правят, е да създават пространство за разцъфтяването на ислямизма и за отправянето му в руслото на джихадизма.

[1] Това е колониален термин за означаване на хора, родени в Европа, но чиито родители или прародители са емигранти от Северна Африка, бел. прев.

Статията е публикувана в електронното издание на сп. Foreign Affairs на 8 декември 2015 г.

Превод: Емил Коен

Avatar

Кенан Малик

Кенан Малик е писател, преподавател и радиоводещ. Последната му книга е „The Quest for a Moral Compass: A Global History of Ethics“.