Опасно разстроени

Споделете статията:

Темата за опасния луд присъства в медиите константно. Трудно мога да нарека статиите обективни. Използваният език цели да създаде страх, да накара четящия, слушащия или гледащия потребител на новината да потръпне от ужас, да се огледа дали не броди наоколо някой опасно разстроен, да предпочете да се затвори в себе си и зад стените на дома си, където ще бъде защитен от пристъпите на лудостта… но не и на медийното присъствие, внушаващо страх и безпомощност. Така уж сигурните стени на дома се оказват недостатъчни за всепроникващото напомняне, че никъде няма сигурност, никъде няма покой и отвсякъде дебне ужас. И не е лъжа, защото за вестникарските послания стените не важат.

Всяка статия, новина или репортаж, които прочета, чуя или видя, ме натъжават. Фазата на възмущение отмина. Отмина и фазата на страх – тя беше отдавна. Остана усещането на загуба и покруса.

Не мога да оправдая нито един брутален акт на насилие, извършен от когото и да е – независимо дали има или не диагноза. Но независимо дали има диагноза или не, извършителят на насилието, особено ако е човек с психично заболяване, е също толкова жертва, колкото пострадалите. Жертва, за която няма никакъв изход и понякога акта на насилие е единственият, отчаян вик за помощ. Но дори той няма как да бъде чут и видян в истинския си смисъл.  Защото викът за помощ се подема от медиите и се изкривява в истеричен писък на ужас, който вижда кървавия детайл и пикантната подробност, пропускайки да осъзнае цялата картина.

Картината на психичното здраве в родината ни.

Картина на опустошение и безнадеждност. Преди няколко дни се натъкнах на статия за психично болен, който наранил тежко свой близък. Това се случило непосредствено след изписването му от психиатрична болница. Снимката към статията показваше огромен, окървавен нож. Посланието за опасният луд, отново подчертано, истерично изкрещяно в лицето на публиката. А някъде там, зад това истерично послание продължават да стоят, забулени в мълчание истинските въпроси и истинската причина за тази и много други трагедии. Стоят като объркано кълбо преплетени въпроси, които не знаеш как да разплетеш. Дали ако подръпнеш един, няма да завържеш на възел другите? Дали няма да се скъса някоя нишка, важна за оцеляването на толква крехката система от подкрепа (където я има)?

И все пак, нека рискуваме.

Зад всеки случай на насилие стои дълга история на бездействие. Бездействие, което има шанс да бъде видяно само чрез отчаяното действие на един противообществен, скандализиращ акт. Психиатричната помощ в България страда от същата стигма, от която страдат и хората, които се нуждаят от нея. Не просто няма необходимите ресурси, които да направят развитието на една адекватна помощ и получаването и навреме. Когато се говори за „навременна” помощ, рядко се има предвид друго, освен такава, която да предодврати последиците за околните на една тежка криза. Но това „навреме” е твърде закъсняло. То идва, след като са изпуснати много възможности за интервенция. Защото психичната криза не е нещо, което връхлита внезапно и непредказуемо. Има много белези, които предупреждават. Но тези белези остават невидими. Стигмата, лежаща върху психичната болест, срамът и вината, са толква тежки, че белезите на идващия проблем остават скрити дори за тези, които са най-близо. Дори и да бъдат видени, най-вероятно ще бъдат потулени дори от виждащия с някое приемливо за интелекта обяснение. А инак – потулени зад стена от срам и вина.

Дали започва да става видима ролята на истеричното говорене и писане за „опасния луд” в масовата медия? Маниерът на писане и говорене, визуалните образи, насочени към създаване на страх, ужас и отвращение, не помагат на никого, освен, може би, на тиража на изданието. За потърпевшите те правят стигмата още по-страшна, а белезите на психичен проблем, още по-невидими, докато не дойде кризата. Търсенето на помощ от специалисти по психично здраве е признание за наличие на проблем, което признание се отлага колкото е възможно повече, пак поради стигмата. Близките и самият засегнат отричат, крият, омаловажават. И казвам това не за да насложа още тежест върху и без това тежкия товар, който носят. Защото много често те трудно ще получат разбиране и подкрепа в онази степен, в която им е нужно. Добрата психиатрична помощ е скъпа. Ползването на клинични пътеки изисква поставяне на диагнози, които са тежки и стигматизиращи, и които влекат след себе си реални рискове от дискриминирне на носителя на диагнозата или дори на неговото семейство. Психотерапевтичната помощ, която е ключова в един ранен етап, е скъпа и не се покрива от здравната каса. Но дори онези близки и засегнати, които са потърсили помощ, са в една много деликатна ситуация. Настаняването в болница, което понякога е неизбежно, може да доведе до регрес. Човекът с психичен проблем може да получи медикаментозно лечение, но заедно с него доза самота и изолация, а в много случаи – насилие. И, макар лекарствата да вършат своята работа, кой може да каже, ако никой не се интересува от това, какъв дългосрочен ефект има преживяното в болницата насилие?

Дори онези, които попадат в болница по пътя на задължителното лечение (по пътя на настаняването по съдебен ред), не могат да разчитат на друго, освен на медикаменти. Но как простото изолиране на един човек в психиатрия и овладяването му с медикаменти ще доведе до възможност да живее в общността след това достойно и без подкрепа, в периода след кризата? Задължителното лечение прекъсва ритъма на живеене, въвежда усещане за преживяна принуда. Приемането на случилото се изисква време, подкрепа и сериозна работа с пациента. Подкрепа и работа, които да започнат в болницата и да продължат след това в общността. Работа и с околните, от които се изисква да преглътнат стореното по време на кризата, да повярват в ресурса за възстановяване и да подкрепят по онзи начин, който е най-добър не по принцип, а за човека, имащ нужда от подкрепа. Колко от това се случва? Нищожна част и то основно в столицата. Малките (а дори и не чак толкова малките) населени места са напълно изоставени откъм психично-здравна помощ. Само кризата, драматичната криза, прави проблемът видим.

Погледнати под този ъгъл, историите спират да бъдат истории за „опасния луд”. Това е история за липса на система от грижи. История на липса на грижа за психичното здраве. Тотална липса на грижа за него именно като здраве, преди да се е трансформирало в болест.

Впрочем, говорейки за здраве, нека надникнем в Закона за здравето. Знаете ли каква е дефиницията за здраве? Здравето, според закона е: „състояние на пълно физическо, психическо и социално благополучие”[1]. То, точно в цитирания си смисъл, е национален приоритет.[2] На сайта на една регионална здравна инспекция открих дефиниция на психичното здраве, както следва:„Психичното здраве е състояние на благополучие, равновесие и комфорт, при което човек е максимално работоспособен и удовлетворен от себе си и от това, което върши. Способен е да се справи с нормалните стресови фактори на живота; общува без напрежение с другите хора, активно се развива и усъвършенства.”

Не съм спирала да се питам, как така, ако здравето, включително психичното здраве, е национален приоритет, състоянието на услугите, свързани с него е в такова състояние, в каквото е днес? Защо толкова много млади български психиатри избират да живеят и работят в чужбина? Защо за тези, които остават, да продължат да остават е геройство и саможертва? Защо услугите в общността са толкова малко? Лесният отговор винаги е бил свързан с познатото до болка „няма пари”. Аз лично отдавна не вярвам на тази фраза. Пари има, но те се влагат в създаване на копия на институциите в „бившите” институции, в „защитени жилища” (умишлено поставям кавички) в рамките на психиатрични отделения. В некачествени ремонти и некачествено строителство. Но, похарчени по този начин, парите нито стигат до тези, които правят добрите услуги, нито пък до тези, които се нуждаят от услуги. Системата на изолация и стигма се подхранва. Изграждат се нови затворени места, в които волята, потенциалът и буквално животът на онези, в името на чието „възстановяване” се харчат, се погребват завинаги.

Разбира се, не всичко е мрачно и безнадеждно. Чувала съм за фирми, които се грижат за психичното здраве на служителите си, като им осигуряват консултации с подходящи специалисти, в случай на нужда (не само при психични проблеми, какъвто проблем, впрочем е и депресията, а и при стрес от всякакво естество). Познавам услуги, които подкрепят живеенето в общността и поддържащото лечение, по начин, който не уврежда, а създава нови способности. Познавам сърцати, отдадени специалисти, които са извадили от мрака на безнадеждността и изолацията не един живот. Но съществуването им е като огън в тъмнината. Тъмното изглежда още по-тъмно, когато знаем, че светлината е възможна. Подкрепата. Възстановяването. Доброто.

И, говорейки за добрите практики, си спомних още една новина от последните дни. Зад обичайния драматичен детайл, този път фокусиран върху извършено убийство преди повече от 10 години от човек в психотична криза и настоящето му завръщане в общността, за миг видях добрата новина. Видях я като проблясък, зад намеците за ужас и страх, зад грозните, обидни и невежи коментари. Добрата новина е, че там, където това се е случило, сега има социални услуги и мрежа от подкрепа в общността. Нещо, което определено през 2004 г., когато убийството се е случило, не съществуваше дори като мечта. Все някога, и надявам се да не е твърде късно, медиите, а и техните потребители, ще започнат също да виждат цялата картина, да задават истинските въпроси и да ценят добрата новина, дори когато е поднесена в нелепа опаковка.

А дотогава… нека този, който е наистина здрав (спомняте си дефиницията за здравето, нали?) пръв хвърли камък.

 

[1] Вж.чл. 2 от Закона за здравето, достъпен тук: http://www.lex.bg/laws/ldoc%20/2135489147.

[2] Пак там.

[3] Ето тук: http://www.riokoz-vt.com/pshzdrave.htm

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar
Анета Генова

Анета Генова е адвокат. Правен консултант на Mental Disability Advocavy Center за България. Работи по случаи, свързани с защита на права на хора с психо-социални и интелектуални затруднения, както и с жертви на домашно насилие. Работи по изследователски проекти, свързани с тези теми, както и с теми за защита правата на децата. Работила е в Български Хелзинкски комитет, както и в сътрудничество с Фондация "ПУЛС" - гр. Перник. Била е съдия.