Оставането в правителството е най-малкият проблем на Москов

Решението на Петър Москов да остане в правителството след оставката на Христо Иванов стана обект на бурни негодувания. Здравният министър е критикуван както от свои съпартийци от Демократи за силна България (ДСБ), начело с Радан Кънев, така и от граждани, които искат съдебната реформа да се случи. В същото време, макар Москов да напусна ръководството на ДСБ, все пак остана в партията. А това, от своя страна, предизвика недоволство и към нея.

Логиката, която упорито не забелязваме

Ако човек разсъждава логично обаче, по-учудващо от оставането на Петър Москов в правителството е самото изненадано възмущение от този факт. Здравният министър, по данни от последното изследване на обществените нагласи на „Алфа Рисърч“ от ноември т.г., е на трето място сред най-одобряваните министри. Той събира 23,8% одобрение срещу 17% неодобрение. За сравнение, Христо Иванов е на 18-то, предпоследно място в тази класация – 2,7% от пълнолетното българско население го смята за успешен, а 14,8% – за неуспешен.

Това е положението, независимо какво виждате във Facebook – народът по-скоро харесва Петър Москов и не харесва (по-точно – не разбира) Христо Иванов. Ако вашият опит сочи обратното, то има голяма вероятност контактите ви в социалните мрежи да са най-вече измежду онези 2,7%, които одобряват бившия правосъден министър.

Отлъчването на Москов от ДСБ, следователно, би лишило партията от най-успешния ѝ политик. И то – заради кауза (съдебната реформа), смисълът от която е радикално неясен за огромната част от гласоподавателите. Това в ДСБ го разбират много добре. Ето защо изпадат в шизофренната ситуация хем да са с Москов, хем да не са с него, хем да го критикуват, хем да го одобряват.

Не следва ли за принципите да са над тънките сметки, ще попитате. Само че кое е принцип и кое е сметка в ДСБ отдавна не е много ясно. Коалирането с партията, наследник на легионерите – Български демократичен форум през 2013 г. например въпрос на принцип ли беше, или въпрос на сметка? Или издигането на Вили Лилков за кандидат за кмет на София – броени дни, след като той се изказа по отношение на София прайд: „В никакъв случай не би трябвало да ни се тика в очите това, че някой има различна сексуална ориентация от нормалните хора“. За коалицията с Патриотичен фронт тепърва ще стане дума.

Но да се върнем на Москов.

Защо Москов няма интерес да се случи съдебната реформа?

Първото значимо нещо, което Петър Москов направи като министър, беше, че легитимира расисткото говорене от страна на държавата. (Изказването на Валери Симеонов от парламентарната трибуна, в което той сравни ромските жени с улични кучки, се случи след това.) До този момент расизъм в прав текст бяха проявявали политици от партии, така и така известни като националистически и „фобски“. Но ето, член на ръководството на партия, която се идентифицира като демократична и прозападна, си позволи да напише във Facebook (оригиналният правопис е запазен):

„До тук с приказките за това кой какви права имал и с призивите и обещанията да не правим повече така! Ако някой е избрал да живее и да се държи като скот, получава и правото да бъде третиран като такъв. Всъщност дори дивите животни разбират когато искаш да им помогнеш и не нападат…“

Москов подкрепи твърденията си със статистики, които впоследствие бяха категорично отречени от полицията. Въпросните „статистики“ се оказа, че са по доклади на екипи от Спешна помощ за вътрешна употреба. Огромната част от случаите нито са станали достояние на органите на реда, нито има доказателства за тях. Но с думите си, че вярва на българските лекари, министърът се хареса хем на тях, хем на расистки настроените и вярващи в мантрата за „циганската престъпност“ българи.

Ако някой си позволи деликатно да каже, че изказванията на Москов са неподходящи, това беше… Христо Иванов. „Политическата коректност, за която се говори, ми се струва измислено, сложно название на приличието. Не е прилично да се етнизират проблеми и това е въпрос на базово приличие“, каза още бившият правосъден министър.

Прокуратурата, от своя страна, оневини здравния министър със странния словесен пирует, че омразата не е била единствената цел на изказването му. „Не се установява също единствена цел на произнесените изрази да е било предизвикването у адресатите на изявлението на дискриминация, насилие или омраза, основани на раса, народност или етническа принадлежност“, пише в мотивите на Софийската градска прокуратура за отказ за образуване на наказателно дело.“

С което държавното обвинение легитимира словото на омразата, стига то да върви в комплект с други неща.

В този контекст, на чия страна ви изглежда по-логично да застане Петър Москов? Дали на страната на Христо Иванов и съдебната реформа, една от основните цели на които е да се ограничи властта на прокуратурата? Или на страната на прокуратурата, от чието политически мотивирано решение той лично има полза? При една адекватно работеща съдебна система прокуратурата ще трябва да чете какво пише в Наказателния кодекс.

Тъй като участието на Реформаторския блок и в частност – на ДСБ във властта – доскоро се смяташе за единствената гаранция за провеждането на реформи, нямаше кой да забелязва такива връзки и да си задава подобни питания. Критикуващите расизма на Москов бяха заклеймени я като комунисти, я като проводници на интересите на ДПС, а най-често – и двете.

Чрез наказания – към здраве

Нямаше сериозни критики и по отношение на идеите на здравния министър за реформа на поверения му сектор, макар някои от тях повече да прилягат на собственик на фирма за принудителни вземания или на полицай. Но не и на това, което би трябвало да бъде лекарят – човек, който е преди всичко загрижен за здравето и живота на другите.

За да повиши събираемостта на здравните вноски, Петър Москов направи здравното осигуряване още по-недостъпно за неосигурените. Ако досега те плащаха за две години назад, за да възстановят правата си, вече ще трябва да плащат за пет. Министърът предложи на неосигурените да избират между достъпа си до интернет и здравните вноски, след което замени интернета с ракията, цигарите и кафето. И в двата случая изпусна от калкулациите си, че спестяванията трябва да се направят за пет години назад.

Друга елемент от здравната реформа на Москов е сливането на болници, което точно толкова ще оптимизира сектора, колкото и сливането на институти в БАН.

Безспорно авангардна идея на министъра беше да се вземат пръстови отпечатъци от пациентите при постъпване в болница – с аргумента болниците да не фалшифицират приема на пациенти. Така и лекари, и пациенти едновременно бяха превърнати в престъпници – едните, заради презумпцията, че фалшифицират, другите – защото в българския контекст вземането на пръстови отпечатъци не създава аналогии с друго, освен с виктимизиране и заплахи за националната сигурност. Проблемът е особено сериозен, когато става дума за социално стигматизирани заболявания – например психични разстройства, зависимости, ХИВ, хепатит. Ако много от хората с подобни заболявания и днес не смеят да се подложат на лечение, след подобна мярка още повече няма да смеят.

И докато тази идея беше отхвърлена, така нареченият „данък здраве“ не само се прие, а и се радва на високо обществено одобрение. Резултатите от цитираното изследване на „Алфа рисърч“ сочат, че 53% от пълнолетното население подкрепят въвеждането на данъка. Според 57% в следствие от въвеждането му ще се повиши информираността на хората за съдържанието на храните и напитките, а според 50% ще се ограничи използването на вредни съставки. Очевидно е популярна представата, че знание и поведение могат да се променят чрез наказателни мерки, каквато е въвеждането на такъв данък. А че най-бедните, които си купуват не каквото е полезно, а каквото могат да си позволят, нерядко не могат и да четат, както и че има много хора, които, дори да могат да разберат какво стои зад Е-тата, по финансови причини ще изберат по-евтиния продукт, е отделен въпрос.

На този фон, инициативата линейките да пристигат за 8 минути при най-спешните случаи поне показва мислене в правилната посока – пациентът се схваща не като престъпник или някой, който заслужава наказание, а като човек, на когото трябва да му се помогне. Е, може би Москов си е представял как най-бързо линейка може да стигне от „Пирогов“ до софийската „аристокрация“, примерно до района на Докторската градинка. И не се е сетил, че има населени места в България, до които да се добере и с автомобил е трудно, понякога и невъзможно начинание, а за 8 минути евентуално би могъл да долети хеликоптер, но пак не е сигурно. Но в сравнение с останалите му хрумвания този популизъм е почти симпатичен.

Може ли омразата да бъде подробност? Или: защо проблемът на Москов не е само негов

Именно осемте минути обаче станаха обект на задружни подигравки от страна на представители на онези 2,7%, които подкрепят съдебната реформа. За тях Петър Москов вече е лош, следователно всичко, което прави, е лошо. Ако се върнат една година назад, може би най-сетне ще стигнат до извода, че и в расизма му има нещо притеснително, както и че топлата му връзка с прокуратурата не е от онзи ден.

Но и да се случи това, то едва ли ще е от ценностни съображения. Защото проблемът на Петър Москов с расизма съвсем не е само негов.

Реформаторският блок от самото начало на парламентарното си битие настояваше за коалиция с крайнодесния Патриотичен фронт. Особено активни в тези напъни бяха ДСБ, в частност – самият Радан Кънев. С метафоричното си оплакване от престоя си във властта във Facebook чрез песен на Милена Славова едва ли Кънев е имал предвид обвързването си с националистите. Мантрата беше, че „Патриотите“ ще държат ДПС далеч от властта, което пък ще е гаранция за провеждането на съдебната реформа. Както и че, за разлика от „Атака“, те са антируски настроени и няма да прокарват политиката на Путин.

На този фон расизмът, ксенофобията и хомофобията изглеждаха за повечето от активните поддръжници на съдебната реформа пренебрежима подробност.

Е, за пореден път излезе наяве, че проблемът с ДПС ни най-малко не е идеологически; и че и най-големите националисти биха гласували в унисон с тях, стига интересът да го изисква. А на Радан Кънев му остава да бъде „директор на водопад“, ако цитираме песента на “Ревю”, отново с участието на Милена Славова.

Въпрос на време е да се покаже и че „Патриотите“ не ще да са и толкова анти-Путин. Да не забравяме, че цели 12 души от кандидат-депутатската им листа са агенти на ДС, между които е и съпредседателят на Патриотичен фронт и председател на ВМРО Красимир Каракачанов.

В същото време, коалиционните партньори на ДСБ от Реформаторския блок, както и Петър Москов, обират много повече критики за оставането си в управляващата коалиция от Патриотичен фронт, чието гласуване против съдебната реформа мина някак „между капките“. Толерантността към „Патриотите“, макар и изтласкана в полето на несъзнаваното, е едно от последните неща, на които се крепи идентичността на ДСБ в парламента.

Причините за това отиват отвъд конкретните политически коалиции. Както твърди социологът Марина Лякова, „гласоподавателите, споделящи либерални ценности и защитаващи човешките права, очевидно не се мислят като сериозен електорален фактор, с който ДСБ си струва да се съобразява. Тънките сметки са, че човешките права (…) не печелят избори. Поне не в България. Затова политиците залагат на утвърдена популистка реторика“ (курсивът е на автора).

Каква част от гласоподавателите, споделящи либерални ценности, смятат самите себе си за електорален фактор, както и за фактор за каквото и да е, е друга, не по-малко болезнена, тема.

Сериозният проблем е, че не е възможно да приемеш расизма, ксенофобията, хомофобията и изобщо – омразата като дребна подробност, ако не ти идва отвътре. Ако не си решил да се идентифицираш със същите ценности. Или най-малкото – ако не си нечувствителен към тях. Няма друг аргумент, с който може да се обясни оправдаването на расистките изцепки на Москов, както и коалирането с „Патриотичен фронт“. Омразата не е нещо, което е по-безобидно от корупцията или от неслучването на съдебна реформа.

Съдебна реформа е повече от необходимо да се случи, и то във вида, предложен от Христо Иванов и екипа му. Но за провала ѝ не е виновен Петър Москов, макар да има интерес от него. Нито управляващата коалиция, ГЕРБ, ДПС, БСП и дори – прокуратурата, макар всички те, всеки по своему, да имат интерес от неслучването на реформата.

За да се реализира, идеята за съдебната реформа трябва да се изпълни със съдържание отвъд технологията си. А това ще стане едва тогава, когато има, ако не политици, то критична маса от граждани, които не само проповядват процедурната страна на реформата, но имат идея в името на какво се прави тя. Тогава, когато основна ценност е човекът, а реформата се прави, за да има справедливост за хората.

Ако е успешна една такава реформа обаче, мястото на расизма и омразата няма да е в правителството и парламента и Петър Москов не би бил министър.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Светла Енчева

Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.