Отвъд правата на човека

През 1943 г. Хана Аренд публикува в малкото англоезично издание „Menorab  journal” статия под заглавие „Ние, бежанците”. В края на това малко, но значимо есе, след като е скицирала един пълен с полемика образ на г-н Кон (Cohn), събирателен образ на асимилирания евреин, който, след като се определя като 150-процентов германец, 150-процентов виенчанин, 150-процентов французин, накрая трябва с горчивина да разбере, че ‘on ne parvient pas deux fois’, т.е. „не може два пъти да се стигне до едно и също място”, тя преобръща с главата надолу условията на бежанците, които не са граждани на нито една държава, условия, в които тя самата е живяла, за да ги покаже в качеството им на парадигма на ново историческо съзнание. Бежанците, които са изгубили всичките си права, но въпреки това изобщо не искат да бъдат асимилирани и да придобият нова национална идентичност, а вместо това искат да размишляват по ясен начин върху условията на съществуването си, получават в замяна на гарантираната непопулярност едно безценно преимущество: „Историята вече не е затворена книга за тях и политиката вече не е привилегия на неевреите. Те знаят, че поставянето на еврейския народ в Европа вън от закона скоро е последвано от поставянето вън от закона на повечето европейски народи. Бежанците, лашкани от страна в страна, представляват авангардът на тези народи.”[1]

Би трябвало да разсъждаваме върху значението на този анализ, който петдесет години, след като е осъществен, не е загубил нищо от уместността си. Въпросът не е в това, че проблемът не е загубил – и вътре в Европа, и вън от нея – нищо от актуалността си, той толкова актуален сега, колкото и когато беше повдигнат. Проблемът е в това, че като имаме пред вид вече неможещото да бъде спряно западане на нацията-държава и общата корозия на традиционните политико-юридически категории, бежанецът е може би единствената мислима фигура за хората от нашето време и също така единствената категория, в който бихме могли да видим днес – най-малкото до момента, в който процеса на разрушаване на нацията-държава и на суверенитета й не достигне своя завършек – формите и границите на идващата политическа общност. Дори е възможно, ако искаме да се равняваме с абсолютно новите задачи, които предстоят, да трябва да изоставим решително, без каквито и да е резерви, основополагащите понятия, чрез които досега представяхме субектите на политическото (Човекът, Гражданинът и неговите права, но също суверенният народ, работникът и т.н.) и да изградим нашата политическа философия отново, започвайки с едната и единствена фигура на бежанеца.

Първата поява на бежанеца като масово явление беше в края на Първата световна война, когато катастрофата на Руската, Австро-унгарската и Отоманската империи заедно с новия ред, създаден с мирните договори, нанесоха огромни разрушения върху демографското и териториалното устройство на централната част на Източна Европа. В къс срок един и половина милиона руснаци, седемстотин хиляди арменци, петстотин хиляди българи, един милион гърци и стотици хиляди германци, унгарци и румънци напуснаха страните си. Към тези движещи се маси трябва да добавим и експлозивната ситуация, създавана от факта, че около 30 процента от населението на новите държави, създадени от мирните договори по модела на нациите държави (например Югославия и Чехословакия), беше съставено от малцинства, които трябваше да бъдат охранявани от серия международни договори, т.нар. „договори за малцинствата”, които много често изобщо не бяха прилагани. Няколко години по-късно, расовите закони в Германия и гражданската война в Испания разпръснаха по цяла Европа един нов и важен контингент от бежанци.

Свикнали сме да правим разлика между бежанци и хора без гражданство, но тази разлика нито тогава, нито дори сега не е толкова проста, колкото изглежда на пръв поглед. От самото начало, много бежанци, които технически не бяха лица без гражданство, предпочетоха да останат такива, отколкото да се върнат в държавите си на произход (такъв беше случаят на полските и на румънските евреи, които бяха във Франция или в Германия в края на войната, а днес такъв е случаят с тези, които са политически преследвани или тези, за които връщането в техните страни би означавало да рискуват живота си). От друга страна, руските, арменските и унгарските бежанци незабавно бяха денационализирани от новите правителства на Турция и СССР. Важно е да отбележим как, започвайки с Първата световна война, много европейски държави започнаха да приемат закони, които позволяват денатурализацията и денационализацията на собствените им граждани: през 1915 г. Франция беше първа, що се отнася до натурализираните граждани от „вражески произход”; през 1922 г. Белгия последва този пример чрез отнемането на натурализацията на тези граждани, които са извършили „антинационални” действия по време на войната; през 1926 г. италианският фашистки режим прие аналогичен закон, който се отнасяше до гражданите, които разкриват себе си като хора, които „не заслужават да бъдат граждани на Италия”; през 1933 дойде редът на Австрия и така нататък чак до Нюрнбергските закони в Германия от 1935 г., които разделиха германците на граждани, които имат пълни права и на такива, които нямат политически права. Подобни закони – и масовото лишаване от гражданство в резултат от приемането им – отбелязаха един решителен завой в живота на модерната нация държава, както и окончателната й еманципация от наивните понятия за гражданин и народ.

Тук не му е мястото да проследяваме историята на различните международни организации, чрез които отделни държави, Лигата на нациите и по-късно ООН, се опитват да се справят с бежанския проблем – от Бюрото на Нансен за руските и арменските бежанци[2] (1921) през Върховната комисия за бежанците от Германия (1936) до Междуправителствения комитет за бежанците (1938) и Организацията на ООН за бежанците (1946) до сегашната Служба на Върховния комисар на ООН за бежанци (1951), чиято дейност, съгласно статута й, няма политически характер, а по-скоро само „социален и хуманитарен” такъв. Същественото е, че винаги и по всяко време, когато бежанците вече не представляват индивидуални случаи, а са по-скоро масово явление (както беше по времето между двете световни войни, а и сега продължава да е), тези организации, както и отделните държави – въпреки всички тържествени декларации за неотчуждаемите права на човешките същества – доказаха, че са абсолютно неспособни не само да решат проблема, но и дори да го разберат по адекватен начин. Поради това целият въпрос за бежанците беше предаден в ръцете на хуманитарните организации и на полицията.

Причините за тази липса на способност за справяне с проблема за бежанците лежат не само в егоизма и слепотата на бюрократичните апарати, но също и в самата двусмисленост на основните понятия, които регулират вписването на хората, родени в дадена държава и поради това нейни граждани по рождение (т.е. вписването им в регистрите на живите) в юридическия ред на нацията държава. Хана Аренд озаглавява частта от книгата си „Империализмът”, която засяга проблема за бежанците, така – „Упадъкът на нацията държава и краят на правата на човека”[3]. Трябва да се отнасяме сериозно към формулировка, която свързва неразривно съдбата на правата на човека с тази на модерната нация държава по такъв начин, че избледняването на второто от тези две необходимо предполага изчезването на първото. Тук парадоксът е в това, че точно фигурата, която въплъщава повече от всеки други правата на човека, а именно – тази на бежанеца – вместо това служи като означение на радикалната криза на понятието. Концепцията за права на човека, основана върху предполагаемото съществуване на човешко същество като такова, ни казва Аренд, доказва несъстоятелността си веднага след като този, който я изповядва, се сблъска за първи път с хора, които наистина са загубили всякакво качество и всички особени отношения с другите, с изключение на факта, че са човеци.[4] В системата на нацията-държава така наречените свещени и неотчуждаеми права на човека се разкриват, че са без всякаква защита точно когато не е вече възможно да ги разбираме като права на граждани на държава. Извън всичко друго, това се съдържа в двусмислеността на самото заглавие на френската „Декларация за правата на човека и гражданина”[5] от 1789 г., в което не е ясно дали двата термина са имена на две различни реалности или дали те трябва, вместо това, да представляват това, което се описва чрез стилистичната фигура „гендиадис”, т.е. „едно и също по два различни начина”, в която първият термин винаги се съдържа във втория.

Че в политическия ред на нацията държава няма автономно пространство за нещо такова като просто човешко същество само по себе си е явно най-малкото поради факта, че дори и в най-добрия случай статусът на бежанец се разбира като временно условие, което би трябвало да води или до натурализация, или до репатриране, т.е. до връщане в страната на произход. Един стабилен статут на човешко същество само по себе си е немислим според закона на нацията-държава.

Време е да престанем да гледаме на всички декларации за правата от 1789 г. до днес като на прокламации на вечни метаюридически ценности, имащи за цел да обвържат законодателя да уважава такива ценности; напротив, сега е време да ги разберем с оглед на техните истински функции в модерната държава. В действителност правата на човека представляват преди всичко първоначалната фигура за вписването на естествения неподправен живот в политико-юридическия ред на нацията държава. Неподправеният живот (т.е. човешкото същество), който през античността принадлежеше на Господ и в класическия свят беше ясно различен като отнасящ се към живото (zoe) от политическия живот (bios), излиза на преден план в управлението на държавата и става, така да се каже, нейното светско основание. Нацията-държава означава държава, която прави произхода или раждането [nascita], тоест лишеният от всякакви допълнения човешки живот, основание за собствения си суверенитет. Това е значението (и то дори не е скрито) на първите три параграфа от Декларацията от 1789 г. Само защото тази декларация вписва (в членовете си първи и втори) елемента на принадлежността по рождение в сърцевината на всяка политическа организация, която може твърдо да обвърже (в член трети) принципа на суверенитета на нацията (в съгласие с нейното първоначално гръцко значение, роден [natío], което първоначално значи просто „роден” [nascita]. Подразбиращата се фикция тук е, че раждането [nascita] се превръща веднага в нация, така че не може да има каквато и да е разлика между двата момента. С други думи, правата са приписвани на човешкото същество само в степента, в която тя или той са непосредствено изчезващи презумпции (и действително те са презумпции, които никога не трябва да се разкриват като такива) на гражданина.

Ако бежанецът представлява такъв обезпокоителен елемент в реда на нацията държава, това е най-вече защото, чрез разрушаването на идентичността между човешко същество и гражданин и между произхода и гражданството, той довежда първоначалната фикция на суверенитета до криза. Единични изключения от този принцип, разбира се, винаги съществуват. Това, което е новото днес, е, че увеличаващи се части от човечеството вече не са такива, които могат да бъдат представени вътре в нацията държава – и тази новост заплашва самите основи на държавата. Доколкото бежанецът, една очевидно маргинална фигура, разстройва старото триединство на държава, нация и територия, тази фигура заслужава да бъде разглеждана като централната фигура на нашата политическа история. Не бива да забравяме, че първите лагери бяха построени в Европа като пространства за контролиране на бежанците и че последователността от концентрационни лагери към лагери за унищожение представлява една съвършено реална връзка на произход на второто от първото. Едно от няколкото правила, които нацистите безусловно спазваха през цялото време на „крайното решение”[6], беше, че евреите и циганите могат да бъдат пратени в лагерите за унищожение едва след като са напълно денационализирани (тоест след като бъдат освободени дори от т.нар. „втори клас гражданство”, към което те бяха сведени след приемането на Нюрнбергските закони). Когато техните права не са вече правата на гражданина, т.е. когато човешките същества са наистина свещени в смисъла, в който този термин има в римското право от архаичния период: обречени на смърт.

Понятието за бежанец трябва решително да бъде отделено от понятието за „права на човека” и правото на убежище (което сега по всякакъв начин е в порцес на драстично ограничаване в законодателствата на европейските страни) не трябва вече да бъде разбирано като понятийната категория, в която да впишем феномена на бежанците. (Нужно е просто да погледнем неотдавнашния труд на Агнес Хелър „Тези за правата на бежанците”, за да разберем, че това не може да не доведе днес до неловки обърквания.) Бежанецът следва да бъде разглеждан от гледната точка на това, което той е, т.е. нищо повече от едно ограничаващо понятие, което веднага довежда до радикална криза на принципите на нацията държава и изчиства пътя за едно подновяване на категории, което не може повече да бъде отлагано.

Междувременно, действително, феноменът на тъй наречената „нелегална имиграция” в държави от Европейския съюз достигна (и се увеличава в близките години, ако вземем като отправна точка приблизително двайсет милиона имигранти от страните от Централна Европа) такива характеристики и пропорции, че обръщането на перспективата е нещо, което е напълно оправдано. Това, с което индустриалните страни се сблъскват днес, е една маса от постоянно пребиваващи неграждани, които нито искат, нито могат да бъдат натурализирани ли репатрирани. Тези неграждани често имат гражданство от страните, от които произхождат, но доколкото предпочитат да не се ползват от защитата на държавите си на произход, те по същество се чувстват като бежанци и фактически са в положението на лица без гражданство. Томас Хамър създаде неологизма „denizens”[7], с който се означават тези постоянно пребиваващи неграждани. Това е един неологизъм, който има заслугата да покаже как понятието за „гражданин” вече не е адекватно за целите на описанието на социално-политическата действителност на модерните държави.[8] От друга страна, гражданите на напредналите индустриални държави (в САЩ, а също така и в Европа) демонстрират, чрез едно нарастващо изоставяне на инстанциите, които определят правилата на политическото участие една явна склонност да се превърнат в „denizens”, в едни постоянно пребиваващи неграждани, така че граждани и „denizens” – най-малкото в известни социални слоеве – навлизат в областта на възможната неразличимост. Успоредно с това, ксенофобските реакции и отбранителните мобилизации нарастват в съгласие с добре познатия принцип, съгласно който субстанциалната асимилация, извършвана при наличието на формални различия, повишава нивото на омразата и нетърпимостта.

Преди лагерите за унищожение да бъдат отново отворени в Европа (нещо, което вече е на път да се осъществи) е необходимо нацията държава да намери смелост да постави под въпрос самият принцип на вписване само на тези, които са родени в нея; тя трябва също да постави под въпрос и триединството на нация, държава и територия, което се опира на този принцип. Не е лесно да посочим веднага начините, по които всичко това може конкретно да се случи. Една от везможностите за решаване на проблема за Йерусалим, която се обсъжда, е този град да стане едновременно и без всякакво разделяне на територията столицата на две различни държави. Парадоксалното условие за една рецирпрочна екстериториалност (или, даже по-добре е да се каже атериториалност), която би трябвало по този начин да бъде подразбирана, може да бъде обобщена като модел за нови международни отношения. Вместо две национални държави, разделени чрез несигурни и застрашителни граници, можем да си представим две политически общности, съществуващи в един и същ регион, които се намират в условия на масово преливане на население във всяка от тях. Това биха били общности, които могат да се различават и свързват една от друга и една с друга чрез серия от реципрочни свръхтериториалности, в които водещото понятие вече няма да е ius (право) на гражданина, а по-скоро refugium (бежанец) на отделния човек. По един подобен начин можем да разбираме Европа не като невъзможната „Европа на нациите”, чиято катастрофа в близкото бъдеще може да се предвиди сега, а по-скоро едно атериториално или свръхтериториално пространство, в което всичките (граждани и неграждани) постоянни жители биха били в позицията на постоянно преселващи се или бежанци; статусът на европеец би могъл да означава човешко същество в позиция на изход от статуса на гражданин (едно условие, което очевидно би могло да значи и положение на неподвижност там, където си). Европейското пространство по такъв начин би маркирало  една неизменна разлика между раждането [nascita] и нацията, разлика, в която старото понятие за народ (което, както добре знаем, винаги представлява малцинство) може отнова да намери политическото си значение, едно значение, решително противопоставящо се само по себе си на понятието за нация, (което отдавна незаконно го е узурпирало).

Това пространство не би съвпадало нито с която и да е от хомогенните национални територии, нито с топографската им сума, а по-скоро би действало върху тях чрез артикулиране и проникване в тях по един топологичен начин, като бутилката на Клайн в една лента на Мьобиус, където външното и вътрешното не могат да се различат.[9] В това ново пространство европейските градове би следвало да преоткрият древното си призвание на градове на света чрез въвеждането на едно отношение на реципрочна свръхтериториалност.

Когато пишех това есе, 425 палестинци, изгонени от Израел, се оказаха в един вид нечовешка територия. Тези хора сигурно образуват, съгласно идеята на Хана Аренд, „авангарда на своя народ”. Но това не е необходимо или не просто в смисъла, че те биха могли да формират първоначални клетки на една бъдеща национална държава, или в смисъл, че те биха могли да решат палестинския въпрос по един толкова неудовлетворителен начин, както този, по който Израел реши еврейския въпрос. По-скоро „земята без хора”, в която те са бежанци, вече от самия момент на гоненето започва да се връща в територия на държавата Израел чрез проникване в нея и изменяйки я по такъв начин, че снежните планини стават по-вътрешни, отколкото всеки друг район на държавата Израел. Само в един свят, в който пространствата на държавите проникват по такъв начин едно в друго и се деформират топологично и в който гражданинът е способен да признае себе си като бежанец, само в такъв свят е мислимо политическото оцеляване на човечеството сега.

 

Статията, която в превод поместваме тук, е публикувана на английски в сп. Social Engineering, # 15 от 2008 г. Оригиналът е на италиански език.

[1] Hannah Arendt, “We Refugees”, Menorah Journal, # 1 (1943), 77

[2] Бюрото на големия пътешественик и миролюбец Фритьоф Нансен през двадесетте години на миналия век с помощта на голяма кампания е успяло да снабди с документи за самоличност, т.нар. „нансенови паспорти” около два милиона души, избягали от болшевишкия режим в съветска Русия, пръснати из цяла Европа и по този начин е съумяло да легализира пребиваването им в страните, където те се били установили. Бел. прев.

[3] Hannah Arendt, Imperialism, Part II of  The Origin of the Totalitarianism, New York: Harcourt Brace, 1951), 266-298

[4] Пак там, стр. 290 – 295

[5] В оригинала е написано на френски: „Déclaration des droits de l’homme et du citoyen”. Бел. прев.

[6] Става дума за програмата за унищожаване на европейските евреи и цигани, приета на специална конференция в предградието на Берлин Ванзее през февруари 1942 г. Бел. прев.

[7] Буквалният превод на тази дума е „натурализиран гражданин”, Бел. прев.

[8] Tomas Hammer, Democracy and the Nation State: Aliens, Denizens and Citizens in a World of International Migration (Brookfield, Vt.: Gower, 1990)

[9] Мьобиусов лист представлява такава повърхност, в която не могат да бъдат различени външна и вътрешна страни. Бел. прев.

Превод: Емил Коен

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Джорджо Агамбен

Джорджо Агамбен (роден на 22 април 1942 г.) е много известен италинаски философ и политически мислител. На български е преведена книгата му Homo sacer: суверенната власт и оголеният живот. София: Критика и хуманизъм, 2004, 240 стр.