Отварят ни широки врати за цензура

БНБ и трите големи партии решиха да реагират на банковата криза по най-простия и най-любим на всяка власт начин – като не можеш да решиш даден проблем, просто унищожаваш носителя му. Няма човек, няма проблем, е, както си спомняме, неумиращото изречение на „бащицата на народите” Йосиф Сталин. Проблемът е какво да се прави с евентуалната негативна информация за банки и/или банковата система в цялост. Тъй като такава информация може да създаде паника, БНБ и трите големи парламентарни партии решиха под страх от големи глоби и затвор просто  да забранят коментарите и анализите за състоянието на банките.

И досега в НК имаше членове, криминализиращи създаването на паника за банковата система, но те ограничаваха наказанието само до глоба. Сега вече се предвижда затвор от две до пет години, а ако някой се е облагодетелствал от невярната информация, която е разпространявал, може да „седи на топло” от пет до десет години, а освен това да плати и солидна глоба.

Изобщо няма спор, че чрез невярна информация може да се създаде банкова паника, а оттам фалити, сривове, хиперинфлация и т.н. големи беди. Така е. Но предложените изменения имат кардинален недостатък: в тях липсва критерий как да различим „заблуждаващата и невярна информация или други сведения”, които „могат да доведат до всяване на паника в населението” от вярната и незаблуждаваща?

Тънкостта тук е в това, че банките са подчинени на пазара. А той е пулсираща система и съвсем не са толкова редки внезапните сривове, големите разлики между вчерашното и днешното положениe на нещата, дори катастрофите от рода на големия срив през късната есен на 1929 г., когато започна „Великата депресия”. Пазарът въобще е трудно предсказуем, затова редом с внезапните големи печалби за някои има и големи загуби за други.

Нека си представим, че някой е финансов анализатор. Той вижда, че акциите на банката „Х” в последно време имат тенденция да поевтиняват на борсата и съобщава това свое наблюдение на публиката. Тя реагира и почва да тегли влоговете си от тази банка. Нататък? Медиите виждат това и го съобщават, в края на краищата това им е работата. Хората прочитат или чуват и още по-усърдно почват да си теглят депозитите. Продължението е ясно… Е, това заблуждаваща информация ли е или не е?

Тук изобщо се абстрахирам от това, че за банковата паника, на която бяхме свидетели през последните дни, очевидно е виновна държавата. Кой е този безумец, който вика телевизии, когато отива да прави обиски и да задържи банкови мениджъри от КТБ? Ами прокуратурата беше. А защо го е направила, там не знаят ли, че хората се плашат, като видят такива гледки на малкия екран? Показността на арестите, от която тръгна всичко, плод на глупост ли беше или обратно, беше преследване на предварително търсен резултат? Няма кой да отговори.

Както са формулирани, текстовете на новия чл. 252 а от НК[1] представляват просто опит за въвеждане на цензура, опит за задушаване на свободата на словото. Не е ясно дали това се прави от прибързана и паникьорска глупост, или е съзнателен опит за стъпка по стъпка въвеждане на цензура. Все пак по-вероятно е първото. Но глупостта никога не може да е извинение, глупостта на държавата – още по-малко.

Нека видим за какво става дума, ако премислим ситуацията от гледната точка на правата на гражданите. В този случай държавата съизмерва две права и казва, че правото на частна собственост е по-важно от правото на свобода на словото. И двете фигурират в Конституцията: първото в чл. 17, ал. 3: „Частната собственост е неприкосновена”, второто в чл. 39, ал. 1: „Всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово – писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин”. И така, ако разпространявам „заблуждаваща или невярна информация” за банки очевидно нарушавам правото на частна собственост, защото тя може да бъде накърнена чрез тях. Следователно правото на частната собственост е по-важно от правото на свобода на словото. Така излиза, ако се повгледаме малко зад изреченията на предлаганите изменения.

Вярно е, че свободата на словото не е безгранична, това също Конституцията го казва в следващата алинея на същия чл. 39: „Това право не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността”. Така е, заблуждаващата информация може да се тълкува като използване на правото на свобода на словото за извършване на престъпление. Но пак опираме до въпроса – как да разберем коя информация е „заблуждаваща”?

А най-важното в цялата тази история е, че йерархия на правата действително има. И тя се състои в това, че свободата на изразяване, обикновено наричана свобода на словото, е по-важна от неприкосновеността на частната собственост. Защото е условие за тази неприкосновеност. Ако няма свобода на словото как на обществото ще станат известни посегателствата към правата на собственост? Ако не мога да се защитя – с думи, изложени по съответния начин и най-вече станали публично достояние – срещу накърняването на собствеността ми, как ще я защитя срещу разбойника или срещу държавата, влязла в ролята на разбойник? Случайно ли е, че тоталитарните режими, вкл. и нашият, първо отнемаха свободата на словото и мисълта, а чак след това и другите права?

Така че това предложение издава системен и много опасен порок в мисленето на държавната върхушка – то е абсолютно лишено от ценностен смисъл, от размишление за основните права на човека, защитени и от Конституцията, и от много международни договори, по които България е страна. Пренебрежението към фундаменталните права се оправдава с „изключителността на ситуацията”. Това пък широко отваря вратата за по-нататъшно разширяване на цензурата – винаги може да се намери „извънредна ситуация”, която да оправдае запушването на устите. Нима всъщност не беше по-добре, по стара традиция от комунистическия период, да се засекрети бедствието в Аспарухово? То не тревожи ли хората и не би ли могло да създаде паника, най-малкото във Варна? А ако не го правим публично достояние, си спестяваме и въпросите към властите – какво не беше сторено, какви нехайства и грешки са допуснати, за да стане това бедствие толкова опустошително?

Какво може да се направи? Ами първото е вносителите да изтеглят този нескопосан текст на новия чл. 252 а от НК, да си седнат на задните части, да съберат специалисти и да прецизират редакцията му. Трябва да стане ясно в какви точно случаи информацията е „заблуждаваща” или „невярна”. Това не е лесно, животът е много разнообразен. Но без прецизна редакция този текст запушва устите на всички, които посмеят да кажат нещо за банки. Да не говорим, че той дава възможност да не се пише и говори за далавери, кражби, източвания и т.н. престъпления, насочени към финансовата система, защото те могат да предизвикат тревога и паника. Тогава ще настъпи рай за крадците и далавераджиите в тази сфера. Освен това, второ, всеки текст от закон, който по някакъв начин ограничава права, задължително следва да бъде подложен на широкообхватна обществена правозащитна експертиза. Третото е най-важното. Законодателите и изобщо цялата държавна върхушка трябва да набият в главите си, че „Правата на човека са решението” и да почнат да действат съобразно този принцип.

За съжаление съм реалист и поради това предполагам, че най-многото, което може да се случи, е този текст да бъде оттеглен или да не бъде гласуван от отиващото си Народно събрание. Защото много е силна вълната от критики към нововъведението. А колкото до второто и третото предложение, казани по-горе,  в наши условия те са просто израз на ненаучна фантастика.

 

[1] Чл. 252 а. (1) Който разпространява заблуждаваща или невярна информация или други сведения за банка или финансова институция, които могат да доведат до всяване на паника в населението, се наказва с лишаване от свобода от две до пет години.
(2) Когато с дейността по ал. 1 са причинени другиму значителни вреди или са получени значителни неправомерни доходи, наказанието е лишаване от свобода от пет до десет години и глоба от пет хиляди до десет хиляди лева.

Avatar

Емил Коен

Емил Коен е социолог, журналист и правозащитник. Повече от 20 години след 1993 г. работи в различни неправителствени правозащитни организации, работил е във в. „Континент” и в Института за изследване на младежта. Има множество публикации на правозащитни теми. От 2008 до 2010 г. издава електронния бюлетин „Правата на човека във фокус”.