Парадоксът на религията и правата

Споделете статията:

Джереми Карет е професор по „Религия и култура” в Университета в Кент, Великобритания и също така е основен изследовател в спонсориран от Британския Съвет за изкуства и хуманитаристика и от Съвета за икономически и социални изследвания в Обединеното кралство проект на тема „Религията и обществото. Религиозните НПО и ООН”. Статията, чийто превод четете, е поместена в английското електронно издание „Open Democracy” на 24 април 2014 г.

На 16 октомври „Маргиналия” помести превод на статията „Кое е различното в Ислямската харта за правата и тази на ООН?”. Тя е част от дискусия на тема „Правата на човека и религията”, която води известното английско електронно издание „Open Democracy”.

Забележка: Тази статия, както и предшестващата я „Кое е различното в Ислямската харта за правата и тази на ООН?”, са поместени с цел българската публика да добие представа за важни дискусии, които се водят в известни западни издания на правозащитни теми.

Религията е, от една страна, основоплагаща за правата на човека. Но от друга страна, това й качество създава прблем. Докато Лари Кокс твърди , че правата на човека и религията са си взаимно необходими, то може да се каже, че все още не е ясно дали те не си пречат повече, отколкото да си помагат. Този парадокс е очевиден в контекста на НПО-тата и ООН, където терминът „религия” е едно стратегическо понятие, което носи както позитивни, така и негативни асоциации, когато се употребява в дискурса за правата на човека.

В този смисъл, абстрактното понятие за „религия” върши голяма работа в Хартата на правата на човека на ООН, където религията е свързана със свободата на човека и с индивидуалните права. Това понятие е също така очертано в член 18 на Всеобщата декларация на ООН за правата на човека. Този член операционализира, свързва заедно „религията” с „мисълта” и „съвестта”. Официалното разгръщане или разполагане на този термин на полето на глобалните права подчертава, че тежките политически реалности и човешкото страдание както си помагат, така и си пречат чрез едно понятие, което е исторически твърде двусмислено. Освен всичко друго, понятията имат значение и за истината и ценностите на човешкия живот и както твърди Кокс, много от най-големите световни застъпници за социална справедливост произхождат от среда, където вярата е дълбока. Така че каква е действителната роля на това понятие в рамките на институциите за правата на човека?

Системата на ООН за защита на правата на човека има основанията си в моралните очертания на много култури и традиции, които ни дават сведения за основополагащата ценности и за тяхното изразяване в човешкия живот. Без съмнение, етическата основа на правата на човека възниква от много древни писмени и устни традиции, някои аспекти от които понякога биват означени като „религия”.

Както показват изявленията за това, на което се посвещават религиозните НПО-та с най-различна религиозна принадлежност – християнска, мюсюлманска, хиндуистка, будистка и много други, религиозните групи стават действени в рамките на ООН въз основа на техните споделени с ООН ценности. Действително, религиозни групи като квакерите или бахаите бяха между участниците в конференцията в Сан Франциско през 1945 г., на която беше основана ООН. Дискурсът за правата има едно плуралистично ехо, или, казано другояче, многократно се отразява и усилва, защото то отеква в съзвучие с вековни и различни традиции, които почитат ценността на това да бъдеш човек. От своя страна, религиозни групи се отъждествяват с това разбиране, изхождайки от собствените си традиции. Така че ние можем да кажем, че „религия” и „права” вървят и се развиват заедно в процеса на формиране на едно глобално етическо схващане.

Ала идеята за религия е проблематична освен с това, което казахме по-горе, също така и защото този разнообразен и сложен свят е вкоренен в социални практики, които не е така лесно да разделим на религиозни и нерелигиозни. Това може да бъде илюстрирано с факта, че ООН не класифицира НПО-тата като „религиозни”, защото е почти невъзможно да очертае каква е собствено природата на религиозните в сравнение със секуларните неправителствени организации. Още по-важно е, че ООН не определя религията в съответствие с някаква групова или социална идентичност. Това, което виждаме в дискусията на ООН за „религията и поругаването й” (1999 – 2011) е, че религията или по-скоро правото за изповядването й, е определена като едно по-скоро индивидуално, отколкото като групово право – като отговор на загрижеността на Исляма относно третирането на мюсюлманите в немюсюлманските държави. В съвременните организации на държавния живот, религията представлява нещо, което е „на” индивида, което е негово индивидуално дело. Това допускане за „индивидуалността” на правата, макар и може би да противоречи на някои практики, стана една политическа основа за защитата на хората в сложни и много различни светове.

Въпреки това, ние бихме могли да възразим на приемането на религиозния език като признаем, че някои групи не определят себе си като религиозни поради подчертано християнския оттенък на този термин в съвременния свят. Например, в изследване, посветено на анализ на НПО-тата в системата на ООН, ние намерихме, че „религия” често не е предпочитана като описателна категория, дори когато на изследваните им са предоставени повече от една опция, от които те да изберат. НПО-тата схващат себе си по-скоро като „основани на вяра”, „духовни”, „междуверски” или „светски с религиозни корени”.

Тези изследователски резултати показват, че широките понятия за религия по-скоро затъмняват, вместо да проясняват идентичността, защото не могат да обхванат нюансите на отделните групи. Религията е една по-скоро повърхностна социална класификация и става по същество една официална категория, служеща за това по-скоро да даде официална защита на едни схващани по-скоро теоретически права, отколкото на тези, които се практикуват в живия живот.

Дори още повече невидим и непризнат, отколкото е, терминът „религия” също така прикрива една империалистическа организация на света, изграден от колониални сили и способности, които се мъчат да обхванат незападните общества. Когато езика на религията бива установен като водещ за западния християнски или светски сектор на гражданското общество, не е изненада, че азиатските традиции са измежду по-зле представените в ООН че повече от 70 процента от т.н. религиозни НПО са християнски. Мюсюлманите също са по-слабо представени в системата на присъстващите в ООН НПО-та, и поради това те са по-скоро представени чрез държавите и чрез дипломатически структури. Несъмнено, повечето понятия на гражданското общество привилегироват културите, които отделят религията от политиката и пазарите. Създаването на подобни сектори (на НПО, бел. прев.) в обществото означава отказ от културната реалност на много незападни религиозни или културни традиции, които не оперират с подобни разделения. Тук ние виждаме най-големия проблем на религията – а именно фалшивото разделение на нещата на религиозни и светски, което привилегирова западния елит и начина, по който той подрежда реалността.

Секуларността е сложна и многоизмерна, но тя е формирана в опозиция на идеята за религията. По този начин религията се напъхва в рамката на едно схващане за нещо ирационално и недоразвито, понякога противопоставящо се на модерните ценности. Този възглед привилегирова вярата и я поставя над религиозната практика (така прави монотеистичната традиция), разделя социалния свят на отделни области (това е модерна, западна практика, която бива универсализирана), а също така разделя същия този социален свят като привилегирова икономиката и политиката (това е системата на капиталистическите ценности, която е свързана с истаблишмънта на нацията държава).

От друга страна, това разделяне означава, че в ООН така наречените секуларни групи често не поддържат дискусията за религиозните права. Ние виждаме това най-ясно в дебатите за отношението на правата на жените и религията, които несъмнено ни демонстрират най-голямото напрежение в дискурса за правата на човека.

В зависимост от стратегическата позиция, религията може или да защити групите, ако е преценено че това е полезно в процеса на идентификация на политиките и защита на малцинствата, или може да причини разделение, подтисничество и нетолерантност. Както отбелязва Кокс, активистите за права на човека сега имат пълното съзнание за силата на религията. На практика това означава, че някои НПО-та разгръщат езика на религиозната идентичност, когато водят дискусия с други НПО-та и с дипломати в ООН, когато това обслужва „правата” и не го ползват, когато той не им върши работа.

Проблемът за религията се състои в това да намерим правилния език за изразяване на „правата”. Ние не разбираме напълно как този език помага или пречи на опитите за преодоляване на преследването и страданието, но знаем, че той определено има своето значение.

Превод: Емил Коен

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията: