Паринуш Сании: Могат да ни забулят, но не могат да ни запушат устите

sanii_2

Паринуш Сании е родена през 1949 г. в Техеран. Завършва психология в Техеранския университет. Печели стипендия в Калифорнийския университет, в който има възможност да защити докторат, но тогава избухва Ислямската революция и тя се прибира в родината си.

В продължение на двайсет години е главен консултант на изследователски проекти към Министерство на образованието. Първият й роман „Моята орис“ е издаден през 2003 г. Въпреки че е забраняван на два пъти, той претърпява двайсет издания и се превръща в световен бестселър, преведен на английски, италиански, румънски и норвежки. В негова подкрепа се обявява и известната иранска общественичка и защитничка на правата на жените и децата Ширин Ебади, лауреат на Нобеловата награда за мир за 2003 г. През 2010 г. „Моята орис“ става най-продаваната книга в Италия, а Паринуш Сании е удостоена с престижната литературна награда „Джовани Бокачо“ за най-добър чуждестранен автор. Паринуш Сании е автор и на още три романа. Вторият, „Бащата на другия“, дори надминава по популярност „Моята орис“ в Иран, а последният все още чака разрешение за издаване от Министерството за ислямска ориентация.

 

Г-жо Сании, какво е да си жена в свят, в който религията и традициите са доминирани от мъжете?

Възможно е на пръв поглед да изглежда, че всичко в Иран е в ръцете на мъжете, така да ви се струва и да се приема отвън. Но жените са доста по-умни и не биха разрешили всичко да е в мъжките ръце и те да ръководят. В много случаи , най-вече в семейството, жените са тези, които съвсем скрито, тайничко въртят нещата.

И все пак, кои са битките , които водят иранските жени в днешния ден? Страхуват ли се от нещо?

Аз мисля, че днес групата на жените е тази, която се бори най-много за правата си. Някои от нещата, които правят те не са така видими с просто око, направо са скрити. Например, вие никога няма да ги видите да вдигат лозунги, те не правят демонстрации, но те работят много в този слой на обществото.

Как се промени животът на иранската жена след революцията?

Да, промени се много, но също и съпротивата срещу отнемането на права се увеличи. Възможно е това да е начинът за по-бързо вървене напред. Може би някои в Иран да искат жените да си стоят повече вкъщи, да не говорят, да замълчат, може би искат да направят това с тях , което правят арабите или талибаните, но вече 30 години не успяват. Онова, което се случва в Иран, винаги е било желанието само на една група, която стои над всички нас – обикновените иранци. По време на династията Пахлави насилствено беше свален хиджаба от жените, след революцията беше сложен отново насилствено. Но жените се стараеха в различните условия да се възползват, колкото се може повече от създадените обстоятелства. Свободите, които бяха извоювани по време на династията Пахлави, въпреки че отначало не бяха приети с голямо желание, откриха много пътища пред жените. Много от жените се възползваха от тях и се стараеха през тези години да изградят себе си. След революцията някои от вратите бяха затворени, но жените продължиха развитието си. В резултат – броят на момичетата в университетите е по-висок от този на момчетата и момичетата успяват повече в живота.

В книгата си „Моята орис”, която излезе и на български, едно от нещата които казвате е, че жените имат право на любов и щастие. Какво още искате да кажете с нея?

Да, разбира се, без правото на любов и щастие жените не могат да се движат емоционално. Жената е същество, което с любовта става по-силно, а без любов изгубва своята сила. Моята цел беше да напиша книга за едно специфично поколение ирански жени. То живя в един много сложен политически и обществен период, но жените от това поколение успяха да запазят своите семейства. Със силите, които имаха, повече от възможното се стараеха всичко, което те не са имали, да го дадат на децата си.

С какво ви помага в писането работата на консултант по проекти към Министерство на образованието?

Аз работя по много различни проекти. И много отблизо познавам трудностите, които срещат иранските жени. Искаш или не, неминуемо влизаш в даден проблем и понякога знаеш повече от самият човек за него, а това много помага да опознаеш човека. Например, „Моята Орис”, обхващащ пет размирни десетилетия от историята на Иран, е разказ за приятелството и отдадеността, надеждата и страха и един поглед към иранското общество отвътре. Това е „викът на всички ирански жени, които не желаят повече да бъдат жертви“.

Вашият последен роман чака от години разрешение да бъде публикуван. Защо и за какво разказва той?

Според закона в Иран всичко, което се издава, трябва да вземе разрешение от Министерството на ислямската ориентация, а хората, които работят там, са много заети. Може писателят да чака ред, а след това, ако не му харесат книгата, той протестира и друг министерски служител отново чете книгата, изчаква се неговото мнение и става много дълго чакането. Това е по-скоро психологическо въздействие върху творците, едно от нашите изпитания в днешно време.

В момента много малко семейства са целите в страната. Повечето са половината в чужбина и това разделяне на семействата създава едни нови проблеми за обществото в Иран. Историята на моя последен, още неиздаден роман обхваща период от 10 дни. Едно семейство с 6 деца, 3 от които в Иран, другите извън страната, братя и сестри, се събират с майка си на едно място. Те не са се виждали от 30 години. Какво ще си кажат? В началото заглавието му беше „Тези, които си тръгнаха, и тези, които останаха”. После претърпя промени, може би за да получи по-лесно разрешение за печат, и беше нещо като „Разхвърляно, разделено общество”.

От къде черпи сили иранската жена?

Има много по-силни жени от мен, например. На мен лично сила ми дава знанието, четенето. Може би най-големият ми шанс е, че имам едно много културно и образовано семейство. Късмет е, че мъжете в него са много добри – баща ми, братята ми, мъжът ми, синът ми. В продължение на 20 години женската литература е феномен, за който Западът много говори. Жените в Иран не престават да пишат. Те казват: могат да ни забулят, но не могат да ни запушат устите.

Смятате ли, че с творчеството си помагате на жените, не само в Иран, да променят нещо в живота си?

Аз говоря в книгите си за човешки проблеми, също за традиции, за нашата култура, за да може да го променим. Защото, за да го променим, ние трябва да знаем какво е то, да го познаваме, трябва да разкажем при какви условия живеем, докато постепенно намерим грешките и ги поправим. Историята ни е показала, че със заповеди отгоре нищо не може да промениш в културата. Мисля, че всеки човек може да промени нещо. И по-специално жените. Аз защитавам жените, но не съм феминистка и някои неща не приемам. Но съм сигурна, че силата на жените е много по-голяма от това, което си мисля, и те могат да направят много неща. Още повече, че възпитанието на следващите поколения е в техни ръце и могат много да повлияят в това отношение на бъдещето. Когато писах тази книга, не мислех, че тя ще излезе извън пределите на Иран. Това, което ми се иска да кажа на всички жени, е да знаят своята сила, своята цена и своите права и да се постараят да ги извоюват.

Какви, според Вас, са основните причини за арабската пролет и какво ще е бъдещето на арабската революция?

Моето мнение е, че тя се случи, защото и там хората мечтаят за по-добър живот. Надявам се да постигнат това, което искат и да не бъдат разочаровани.