Парола “Инклузия”

Тази е кодовата дума, която използват в Германия по отношение на стремежа за включване в обществото – на тези, които то е склонно да изключва, ако по някакъв начин се различават от останалите. Започва се – логично – от най-малките, от децата с увреждания, за които се полагат сериозни опити да се развиват според възможностите си.

Става дума за половин милион деца – според последните статистически данни. А ангажиментът, който държавата поема спрямо тях, произтича от нейния подпис под Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания, която в Германия влиза в сила през 2009. Именно в тази конвенция е записано, че нито едно дете не бива да бъде лишавано от училищно образование заради физическо или умствено увреждане.

72 процента от германските деца с увреждания посещават помощни или специални училища, 28 на сто обаче учат в „обикновени” – въз основа на присъединяването към конвенцията. Но тъй като в Германия в образователен план нещата се решават на местно ниво – от отделните федерални провинции, правилата на конвенцията се прилагат постепенно, докато тази година ги възприема и последната от 16-те провинции – Баден-Вюртемберг. И вече и там родителите могат сами да решат дали да изпратят детето си в специално, или в обикновено училище. Известно е и какви средства се отделят в Баден-Вюртемберг за целта: 18 милиона евро за предстоящата учебна година, 24 милиона за следващата. Парите са предназначени за придружители, за преустройство на помещения и за транспорт.

Все пак, какво се е случило през изминалите години от 2009 досега? Успешна или не е инклузията? Отговорите на този въпрос са доста разнопосочни, а категорично няма как да бъде казано, докато процентът на децата, учещи в помощни училища, е толкова висок – около пет, посочва Надин Шпьорер, професор по педагогика в университета в Потсдам. Затрудненията при отговора на споменатия въпрос идват и от това, че междувременно е нараснал броят на децата, нуждаещи се от помощно училище – от 5,3 процента през 2000-та на почти седем в наши дни.

Факт е и че все повече деца се насочват след основното училище към помощни, където три четвърти не успяват да завършат и така остават без шансове за намиране на професия. Ако пък детето остане в „нормалното” училище, родителите неизбежно се питат – дали детето с увреждания получава достатъчно внимание и грижи? И същевременно – дали детето без увреждания не е ощетявано по някакъв начин? Учителите пък са изправени пред предизвикателството да постигнат баланс, за което са им нужни специални умения и квалификация.

В идеалния случай това се получава, показва проучване на 72 паралелки в провинция Бранденбург, цитирано от Надин Шпьорер. В рамките на една учебна година постиженията на всички деца, независимо дали с по-ограничени, средни или високи способности, се оказват сходни с тези на останалите ученици в страната. „Когнитивната инклузия е възможна”, заключава на тази база професор Шпьорер.

Но не всички са на това мнение – инклузията има и достатъчно противници, които настояват, че събирането в един клас на деца с и без увреждания е погрешно, дори опасно. Критиците на идеята смятат, че инклузията поражда твърде много проблеми и „практически не би могла да функционира”. „Това е утопия”, „радикален образователен експеримент”, твърди коментаторът на „Шпигел” Ян Флайшхауер. И споделя мнението си, че инклузията е измислена от „идеалисти” без достатъчно познания за делника в училище.

В плакат, рекламиращ инклузията, младеж в инвалидна количка и красиво момиче без увреждания са потънали в романтичен разговор. Но романтиката рядко е толкова много – например ако едно дете е хиперактивно, не може да се концентрира и само пречи на другите, какво остава на учителката, освен да препоръча преместване в помощно училище? Всъщност само му мисли доброто и засега специалните училища са достатъчно, но би трябвало постепенно да намаляват и един ден дори напълно да изчезнат – в каквото вярват поддържниците на инклузията. А и Комитетът на ООН по правата на хората с увреждания отправя сходно очакване към Германия в един свой доста критичен доклад от април.

Преди малко повече от година покрай едно популярно и реномирано телевизионно предаване в Германия се разчу историята на Хенри, момче със синдрома на Даун, което не допускали да посещава гимназия. Участващата в предаването майка на детето – Кирстен Ерхард, настоя за постъпването в гимназия въпреки яснотата, че Хенри няма да успее да стигне до матура, с думите: „Не искам детето ми да расте в паралелен свят”. И тъй като от гимназията отказват да го приемат, се стига до петиция, събрала 30 000 подписа, както и до сериозен обществен дебат: искаме ли инклузия и ако да – колко?

В крайна сметка, наесен Хенри ще учи точно в гимназия, но благодарение най-вече на това, че и в провинция Баден-Вюртемберг отпада задължението за посещаване на специално училище. И родителите могат да решат дали детето им да посещава обикновено или “необикновено” училище. От септември Хенри ще пътува до гимназията с автобус като своите съученици, ще има постоянен личен придружител в училището, а наред с учебния материал, ще има и занятия със специализиран педагог. „Хенри се радва и е изключително щастлив”, споделя майката, която от две години е изоставила журналистическата си професия и е оглавила дружество, превърнало инклузията в своя кауза. „Ако имате дете с увреждания и само чакате някъде изрично да ви поканят и приветстват с добре дошли, можете да си останете вкъщи”, казва г-жа Ерхард. В противен случай трябва да се положат усилия, които не увеличават непременно приятелския кръг – някои от съседите вече не поздравяват семейството на Хенри. „Не беше лесно”, посочва и бащата Хирт, но е убеден, че именно гимназията ще подготви по-добре Хенри за живота. „Един ден няма да ни има и тогава той сам ще трябва да се справя с живота си. А на това няма как да се научи, ако е изолиран от външния свят.”

В град Нойс (край Дюселдорф) пък двама родители очакват съдът да се произнесе по казуса с 19-годишната им дъщеря с умствено увреждане, на която социалните служби отказали да плащат за придружител в училището и следобед, освен сутринта. Парадоксалното е, че понеже съдебната процедура е започнала още през 2013-та година, момичето вече е завършило училище. Но родителите държат да чуят думата на съда. “Понеже не сме единствените засегнати родители. Искаме правна сигурност”, казва бащата. И пита – да не би инклузията да е само до обед?

За финал предлагам цитат от експерт – д-р Петронила Райла, педагог по образование, майка на момиче с аутизъм и физически увреждания. Само между другото: когато детето било шестгодишно, установили, че неговият коефициент на интелигентност е нула и го пратили в помощно училище. На 18 години обаче Вероника вече посещава лекции в университета в Аугсбург, благодарение на усилията, положени от родителите ѝ, чиято цел била инклузията в най-добрия ѝ смисъл: дъщерята да може да участва в нормалното училищно обучение въпреки уврежданията си. Тоест, на д-р Райла с положителност може да се вярва, когато след подробни изследвания стига до следния извод:

“Раждането на дете с увреждания е сред най-решаващите събития в живота на родителите. Така може да се промени целият им живот и не само това – за мнозина тази задача е определяща. Ще се налага да се справят със ситуации, за които не са подготвени, а и – както се оплакват немалко от родителите – налага им се да се борят с проблеми, несвързани пряко с увреждането и произтичащите от това грижи. Проблемите се коренят в обществото, което традиционно възприема хората с недъзи като обект на загриженост, като обект, който заради собствената му защита трябва да бъде отделен. Сега това общество постепенно се учи да се отнася към увреждането не като към нещо ненормално, а като към един вариант на природата, като към един от възможните човешки животи. По думите на германския философ Карл Фридриф фон Вайцзекер е нормално да бъдеш различен. Но едва когато това изречение бъде възприето и приложено, на родителите с различни деца ще им стане по-лесно, страховете им ще намалеят и ще се установи повече нормалност. За съжаление сегашната ситуация е такава, че често явление са остарелите структури, които трябва да се преодоляват. И то не само заради изискванията на Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания, а и по дълбоко етични, хуманистични и/или християнски съображения”.

Avatar

Биляна Михайлова

Биляна Михайлова е журналист в Дойче Веле. От 2003 живее и работи в Германия. Автор е на редица статии в немски и български медии.