Първата успешна роля на България в ЕС е тази на крепостна стена

„Правим просто малко заграждение, което да спира и диви животни, и шап, и хората. Строим си заграждения“. Това изказване направи премиерът на България Бойко Борисов в отговор на критиките за изграждането на 131 километра „временно съоръжение“ за охрана на българо-турската граница само седмица след серията от трагични инциденти в Средиземно море, отнели живота над 1000 мигранти.  И преди да поясни, че многомилионният проект за ограда на границата всъщност е насочен основно към опазването на българския едър добитък, премиерът намираше различни начини да оправдае нехуманното според много международни организации съоръжение. Още през януари тази година на заседание на Министерския съвет той гарантира, че засилената охрана по границата не възпира бежанците да се възползват от правото си да потърсят закрила, като ги посъветва да се насочват към контролно-пропусквателните пунктове, където да подават своите молби за убежище. Хем по-организирано, хем по-безопасно, хем легално.

Подобни изказвания в публичното пространство, особено по миграционните въпроси, са ежедневие у нас, и тяхната несъстоятелност е лесно доказуема. Извънредната среща на лидерите на Европейския съюз за кризата с миграционния поток, която се проведе на 23 април, доказа, че заблуждаващите изказвания, оправдаващи укрепването на „Крепостта Европа“ за сметка на постоянната жертва на човешки животи,  далеч не са характерни само родните политици. Поне едно нещо вече е кристално ясно: миграционната политика на ЕС е неефективна, ненавременна и осеяна с лесни за опровергаване митове.  Истината е много проста – легални маршрути за търсещи закрила към Европа почти няма, което ги принуждава да рискуват живота си, тръгвайки по нелегалните.

Но нека да погледнем първо към България

При един бегъл преглед на българската и международна правна рамка става ясно, че препоръките търсещите закрила да минават легално и безопасно през гранично-пропусквателни пунктове, отправяни включително и на най-високо правителствено равнище и използвани като хуманен аргумент за построяване на нови 131 километра телена ограда, са лишени от смисъл и легитимност.

Всъщност, след построяването на първите 30 километра „временно съоръжение“ реално има ръст на мигрантите, преминали българската граница през граничните контролно-пропусквателни пунктове (ГКПП) за сметка на зелена граница, но не и на тези, направили го по законен път. Данните на Върховния комисариат за бежанците към ООН (ВКБООН), предоставяни от българските власти, показват, че от общо 1850 нередовни мигранти, влезли в България през януари и февруари 2015 г., по-малката част – 893-ма, са преминали през зелена граница, а другите 957 – през граничните пунктове, но най-често натоварени незабелязано, в товарни камиони. Това има просто обяснение:

За да стигнат до българското КГПП, мигрантите трябва да минат през турското.

Законово не съществува такава възможност, защото България, като страна членка на ЕС, упражнява визов режим спрямо турските граждани и тези от трети страни, минаващи транзит през южната ни съседка. Без виза у нас от Турция могат да влизат единствено притежателите на валидни шенгенски визи, които най-често са бизнесмени, дипломати, инвеститори и туристи, но не и бежанци, напуснали страните си при форсмажорни обстоятелства, често пъти нямащи в себе си дори валиден паспорт от страната си на произход. Тоест, за да пуснат група търсещи закрила да премине на българска територия, служителите на турските гранични власти трябва да нарушат както ангажиментите си към България, така и към ЕС, с който имат сложни договорености в областта на миграцията, включително и наскоро постигнатото споразумение за реадмисия. С други думи, българските власти съвсем официално съветват гражданите от трети страни да извършат нещо невъзможно, и нещо повече – незаконно от международна правна гледна точка. Това се доказа на практика и през януари, когато група сирийски жени се опита да премине граничния пункт Капъкуле-Капитан Андреево и съвсем логично беше спряна от турските граничари заради липса на визи.

Защо тогава „истинските“ бежанци не кандидатстват за убежище в българските посолства и консулства в Турция?

Този въпрос също лесно намира своя отговор: „В българското законодателство (Закон за чужденците в Република България, Закон за убежището и бежанците, Наредбата за условията и реда за издаване на визи) не е предвидено правно основание за издаване на виза (разрешение за легално влизане в страната) на лице поради това, че търси закрила (убежище). Съответно, няма правна възможност да се влезе легално в страната като бежанец“, коментира адвокат Валерия Иларева, основател на фондация „Достъп до права“ (ФАР), която специализира в областта на бежанско-мигрантското право от 2001 г. „Към момента бежанците няма как да се обърнат към българските дипломатически мисии в чужбина, за да потърсят убежище, освен ако вече не притежават визи за страната и не кандидадстват за закрила, когато вече са на територията на България“, обясниха и от офиса на Върховния комисариат за бежанците към ООН в България.

Колкото до стандартното издаване на туристическа виза,

която да се използва като валиден документ за придвижване, то също остава само на нивото на добрите пожелания, ако вземем предвид социално-политическата реалност в страни във военен конфликт, каквато са Сирия, Ирак или Южен Судан например, или пък такива, в които политическото преследване на граждани е ежедневие. „Често държавите членки на ЕС закриват дипломатическите си представителства в разкъсвани от война държави от съображения за сигурност или по политически причини. (…) За човек, който е обект на политическо преследване, често е невъзможно да посети консулство, в което да кандидатства за виза, защото сградите на дипломатическите представителства са разположени в централните части на столиците или големите градове, които са обект на активно наблюдение от страна на тайните служби“, обяснява проблема Европейската агенция за основни права в свой доклад от февруари 2015 г. Илюстрация на тази тенденция са последните данни на Европейската комисия за броя на издадените визи на сирийски граждани през изминалите 5 години. Докато през 2010 г., година преди избухването на кървавата гражданска война, 30 000 сирийци получават визи за страните от шенгенската зона, то вече в разгара на конфликта през 2013 г. броят им е близък до нулата.

В резултат от изброените по-горе правни бариери,

законното преминаване в България за търсещите закрила се превръща в  Параграф 22.

Трябва да се отбележи, че този феномен важи в пълна сила не само за страната ни, но и за целия Европейски съюз.  Мерките за укрепване на европейските граници (заемащи 46% от европейския бюджет за 2007-2013 г. в сравнение с едва 17% за Бежанския фонд) правят невъзможно идентифицирането на нуждаещите се от убежище и отделянето им от така наречените нередовни и икономически мигранти и възпрепятстват правото им да потърсят закрила, признато в член 18 от Европейската харта за правата на човека (и член 27 от Конституцията на Република България). Иронично, настоящите политики на ЕС влизат в пряко противоречие с Всеобщата декларация за правата на човека и принципа за забрана за връщане (non-refoulement), утвърден от Женевската конвенция за бежанците от 1951 г., макар че именно европейските страни са техните основни идеолози.

„Фактът, че възможностите за легално влизане в ЕС в са ограничени, принуждава много хора, нуждаещи се от закрила, да прибягват до каналджийските мрежи, за да достигнат до сигурно място или за да се съберат със семействата си. Според предварителните данни на Фронтекс, през 2014 г. около 278 000 човека са били идентифицирани или спасени в опит да пресекат европейските граници незаконно – около 2 пъти повече от началните фази на Арабската пролет през 2011 г. Значителен дял от тях са били трафикирани“, посочва Агенцията за основни права в ЕС.

Изгубилите живота си в отчаяни и опасни опити да стъпят на европейска земя през миналата година са около 3500, а с темповете на зачестяване на смъртността по море, тази година спокойно може да достигнат 30 000. Както „Маргиналия“ писа наскоро, смъртта на хора, нуждаещи се от убежище, вече е факт и по българските граници. Нещо повече, засилването на трафика на хора е опасно не само за живота на мигрантите, прибегнали до услугите на каналджии, но и за сигурността на страната като цяло. Скорошния инцидент, при който български трафиканти блъснаха и раниха тежко полицай, охраняващ границата ни, е само един от примерите за това. Ефектите от навлизането на нови мрежи на тежка организирана престъпност под формата на международни каналджийски мрежи тепърва ще бъдат наблюдавани.

Какво може да се направи?

Към момента европейската миграционна политика навлиза в етап на основна ревизия, но аргументите за повече хуманност по границите и солидарност в разпределението на бежанците между страните членки като че ли ще останат само на ниво политическо говорене. Парадоксалното е, че дори след загубата на над 1000 човешки живота европейските лидери отново предпочетоха да заложат на думата „сигурност“ за сметка на очакваната смяна на дискурса с акцент към нуждата от „спасение“. Обявеният спешен план в 10 точки за справяне с кризата по границите на крепостта Европа акцентира върху борбата с трафикантите в Либия и ускорено връщане на мигрантите в страните им по произход.

Не е ясно обаче как Европа ще пребори трафикантите чрез унищожаване на лодките им още в Либия, при положение, че това са стари и евтини плавателни съдове, които каналджиите купуват ежедневно от рибари. Тоест, при загубата на една лодка тя веднага може да се замени с нова, стига да има желаещи да предприемат опасното пътуване. Нещо повече – групите мигранти отпътуват от рибарски пристанища заедно с много други „редовни лодки“, което означава, че за да унищожат лодките на мигрантите, военните сили на ЕС ще трябва да унищожават цели пристанища. Сами разбирате, че всичко това звучи като тотален нонсенс.

Предвижда се и увеличаване на бюджета и капацитета на морските мисии на Фронтекс, каквато е “Тритон”, но лидерите на ЕС удобно премълчават, че тези операции са насочени не към спасяване на хора, а към охрана на границите. По своята същност Тритон не е спасителна мисия, за което говори и самият факт, че обхватът й е 30 морски мили, а смъртоносните инциденти обикновено стават скоро след отплаването на лодките от Либия, или на над 100 морски мили. Ето защо спасителната мисия на италианската брегова охрана „Маре нострум“, доказала своята ефективност, но спряна поради липса на средства, патрулираше на разстояние 100 мили от италианския бряг.

Самият директор на Фронтекс Фабрис Легери заяви пред Гардиън: „Тритон не може да бъде операция за търсене и спасяване. Нашият оперативен план не позволява да имаме мерки за проактивни дейности по идентификация и спасяване на хора. Това не е в мандата на Фронтекс, нито пък, както го разбирам, попада и в мандата на ЕС“.

Приемането на неефективни и неадекватни колективни мерки означава, че европейските страни,  особено тези по границата на ЕС, отново са оставени сами да избират как да се справят с проблема, макар и ЕК на моменти театрално да размахва пръст срещу крайни мерки за охрана на границите, каквито са издигането на огради  и незаконнотто отблъскване на мигранти, вече навлезли на територията на ЕС.

Незаконната миграция е смъртоносна. Защо тогава не я узаконим?

Все пак, съществуват и варианти да се осигурят законни трасета за достъп до убежище, които имат потенциала да ограничат влиянието на каналджийската мафия и да намалят броя на трагичните инциденти с опитващи се да стъпят на европейска почва. Към момента, по данни на ВКБООН, общо 28 страни по света прилагат различни мерки за пренастаняване и приемане на сирийски бежанци на своя територия (вижте картата):

Сред тях правят впечатление страни като Бразилия, Аржентина и САЩ, разкрили отворени програми за предоставяне на хуманитарни визи, както и Германия, с програма за хуманитарен прием и частно спонсорство за общо 30 000 души. От 2013 г. насам общо 61 648 сирийци са намерили спасение по линия на тези мерки, което е нищожна бройка на фона на над четирите милиона, избягали от войната в Сирия, и над 51 милиона бежанци в световен план – най-високото ниво от Втората световна война насам.

В тази връзка, Агенцията за основни права в ЕС препоръчва набор от инструменти за законен прием на бежанци в ЕС, които обхващат както вече прилагани схеми за предоставяне на закрила, така и мерки, свързани изцяло с насърчаването на трудовата мобилност. В най-общ план, това са програми за пренастаняване, хуманитарен прием, издаване на хуманитарни визи, опростяване на изискванията за издаване на визи за определени националности/социални групи, по-широко прилагане на принципа за събиране на разделени семейства, както и използването на вече изградени канали за редовна миграция с цел работа или образование.

През март тази година, само месец преди поредната трагедия,  ВКБООН представи план с конкретни стъпки пред европейските страни, в който предлага ЕС да започне операция по спасяване на хора. Агенцията за бежанците на ООН предлага още ЕС да компенсира частните корабни компании, които пропускат икономически ползи, инвестирайки време и средства в спасяване човешки животи. Планът включва и конкретна схема за разпределяне на солидарен принцип в страните от ЕС на търсещи закрила, пристигнали в Италия и Гърция. В бъдеще, този модел може да се използва и от други гранични страни като България, които приемат непропорционално повече мигранти от някои държави от Централна Европа, както и от балтийските страни.

Към момента подобни иновативни решения на проблемите с миграцията към Европа звучат утопично както за ЕС, така и за България, която за първи път в новата си история се сблъсква с усилен и продължителен миграционен натиск. Не е учудващо, че държавата не прилага никакви форми на легален хуманитарен прием на бежанци. Това обаче далеч не означава, че страната ни е освободена от ангажиментите си да зачита човешкото достойнство и да спазва нормите за предоставяне на закрила при охраната на границите си – принципи, залегнали дори и в кодекса за границите Шенгенското пространство (Регламент (ЕО) 562/2006), присъединяването към което продължава да е сред приоритетите както на външната, така и на вътрешната ни политика.

Avatar

Мария Черешева

Мария е комуникационен експерт и журналист на свободна практика. Освен че е част от екипа на Асоциацията на европейските журналисти - България, пише по теми като миграция и свобода на изразяване. Работи и на доброволен принцип за осигуряване на хуманитарна и интеграционна подкрепа за бежанци и мигранти и осъществяване на кампании за опазване на правата на човека.