Павлина Върбанова: Децата не намират своята действителност в учебниците по български

IMG_0786-001Павлина Върбанова е филолог, работи като езиков редактор и коректор. Притежава докторска степен по история на българския език, но я вълнуват и проблемите на съвременната езикова практика и норма. Тя става популярна в интернет с личния си блог и в социалните мрежи Twitter, Google+ и Facebook, с активността си в които допринася за езиковата култура на активните в интернет хора, говорещи български език. През 2012 г. тя създаде и оттогава поддържа популярния сайт Как се пише? В началото на септември излезе и книгата ѝ „Как се пише?“, която не е съкратена версия на сайта, а представя основни правила на българския език в систематичен вид.

В новата си книга „Как се пише?“ даваш съвети на читателите как да избягват обидите, когато общуват онлайн. Обидното отношение в интернет според теб на липса на езикова култура ли се дължи, или на други неща?

Езиковата култура върви в комплект с други характеристики на личността: интелигентност, възпитаност, образованост. Трудно ми е да кажа кое точно възпира обидното отношение към събеседника. При онлайн общуването обаче има един фактор, който предразполага към употреба на обидни думи – непрекият контакт. Ако виждаш събеседника си, по-трудно би изрекъл нещо лошо за него. Най-малкото, последиците може да са невербални и болезнени. 😉

На представянето на книгата разказа, че си я редактирала, докато тя не стане напълно ясна на дъщеря ти, която по това време е била в шести клас. Мислиш ли, че би било добре, ако новите учебници се тестват сред ученици и се иска и тяхното мнение, преди да бъдат одобрени?

Как ти хрумна?

Спонтанно, докато размишлявах върху представянето на “Как се пише?”.

Чудесна идея! Изобщо не бях се замисляла, че може да се приложи и при изготвянето на учебниците. Съвсем естествено е да се тестват от бъдещите им читатели, както сайтовете се тестват от бъдещите им потребители. Ние, възрастните, пишем учебниците за младите и дори и да влагаме всичките си способности, целия си опит, пак не можем да влезем в техните глави и да възприемаме света по техния начин. (Е, аз не пиша учебници, просто се вживях в идеята.) 🙂

Но сещаш ли се колко работа се отваря на авторите и на издателите? Ако пък се захванат с това, те просто ще бъдат изненадани от критичността на младото поколение. Макар че познавам собствената си дъщеря, тя направо ме стъписа с някои забележки (безспорно основателни) и предложения за промяна (съвсем уместни).

Има изследвания (Marginalia е писала за някои от тях, например тук и тук), които стигат до извода, че българското образование набляга много повече на назубрянето на дефиниции и учебно съдържание, отколкото на разбирането. Според теб това отнася ли се до държавните изисквания за обучението по български език? До какви резултати води съвременното образование по български?

Държавните изисквания за обучението по български език според мен са, общо взето, смислени, за разлика от тези по литература, макар че са многословни. Би било добре да се сведат до няколко конкретни цели и да се формулират по-кратко. Мога да подскажа две основни цели, без да ги степенувам по важност: 1. Овладяване на основните правописни, пунктуационни и граматични правила в книжовния български език. 2. Изграждане на практически умения за създаване на собствени устни и писмени текстове в различни речеви ситуации.

В тези държавни изисквания липсва думата интернет. Поне на мен остро ми липсва. Анахронизъм е в ХХI век да не обвързваш езиковото поведение с интернет и да не го заложиш в целите, които преследваш.

Загадка е какво става с държавните изисквания по-нататък, но не ги виждам претворени в учебниците. Виждам друго – академични формулировки, информация, която се разминава с възрастта на децата и изобщо не им е нужна. Те не намират себе си, своя език, своята действителност в учебниците по български. Как да проявят интерес към нещо отвлечено и остаряло, към един сух, стерилен и изкуствен език, пък бил той и техният роден?

Когато пишем „българи“ и „български“ с главна буква, повече българи ли ставаме? Как навлезе в българския език изписването на националности и религии с главна буква?

При изписването на националностите и производните прилагателни е възможно да има известно влияние на английския правопис, но в Българи, Български според мен прозира най-вече желанието да се различиш от другите националности, като изтъкнеш величието на своята. Тук има и нещо друго. Говорили сме си с колеги, че у българите като цяло има тежнение към главните букви. Като напишем нещо с главна буква, то изведнъж става по-важно, по-значимо и изпъква, забелязва се. Или пък изразяваме по-силно уважение – затова и с охота беше тиражиран зловредният слух, че вие вече се пише само с главна буква.

„Четирима учители от област Велико Търново се обучаваха в лабораториите на ЦЕРН“. Преди време ти обърна внимание на това заглавие – всъщност „четиримата учители“ са жени. Тогава си помислих, че ако не се бяха обучавали в ЦЕРН, а примерно на Боровец, сигурно щяха да бъдат просто „учителки“. Какво мислиш за нормата някои професии и длъжности да се пишат само в мъжки род? Смяташ ли, че тази норма започва да отмира?

Някои професии и длъжности са само в мъжки род, но все пак това е ограничен кръг думи – висши държавни длъжности, високи управленски постове в бизнеса например, и то в официална речева ситуация: в Народното събрание, на приеми, в официална кореспонденция. В последните 10–15 години медиите се опитват да разширят тази сфера и стигат до крайности, които възмущават дори мен – аз поначало съм либерално настроена и спрямо чуждиците, и спрямо употребата на тези „мъжки“ форми в някакви граници. Но ситуацията излезе извън контрол и повлияни от медийната езикова мода, хората вече си мислят, че е едва ли не обидно да наречеш една жена учителка, писателка, лекарка или спортистка. Специално тези четири думи (а и още много други съществителни от женски род) са отдавна утвърдени в българския език и ми става тъжно, когато вместо тях чуя „мъжките” названия.

Отиват ли „госпожиците“ в историята?

Да, лека-полека. От официалното общуване ще се оттеглят най-скоро. Първо, защото тази форма е нефункционална. Когато общуваш с някого служебно, неговото семейно положение няма никакво значение. Второ, защото създава затруднения – трябва специално да се интересуваш, за да разбереш дали жената, към която се обръщаш, е омъжена. Трето, днес в доста случаи е деликатно да избереш подходящото обръщение – например към жена, която не е сключила брак, но има постоянен партньор.

Все пак госпожиците ще продължат да съществуват. Как иначе възрастните господа, да речем, ще поласкаят една жена, с която биха пофлиртували?

Много хора в България смятат, че думи като „циганин“ и „негър“ не са обидни в българския контекст, а думи като „ром“, „афроамериканец“ и т.н. са неестествени за езика ни. Каква е твоята позиция по тази тема?

Мисля, че доста залитнахме по политкоректността. Ако за думата циганин мога да приема, че е имала отрицателна конотация, то за негър не е така и подмяната с афроамериканец е ясен пример за чуждоезиково подражание. Виж, негро вече е обидно или поне пренебрежително. В България вероятно има афроамериканци, но без да съм се интересувала от статистическите данни, предполагам, че много повече са тъмнокожите имигранти от Африка – и тях ли да наричаме афроамериканци? Какво общо имат те с Америка?

Проблемът има и друга страна. Ако си част от дадено малцинство (не само етническо), сигурно си по-чувствителен към думите, с които те назовават. Аз може и да не влагам обидни нотки в циганин, но дали моят събеседник от това малцинство няма да се засегне, ако го назова така? Говорила съм обаче с незрящ човек, който ми е казвал, че възприема думата сляп нормално и няма нищо против да го наричат с тази дума.

Сложно е, но не бива да се прекалява според мен. Налагането на евфемизми в публичната реч трябва да се прави с мярка и да се отчита, че те съдържат в себе и частица жалостиво отношение, което също може да засегне хората.

Промените в българския правопис се въвеждат от Института за български език към БАН и понякога дори езиковеди като теб са изненадани, че определено правило се е променило. В други страни промените в езиковите правила се случват след широка обществена дискусия. Мислиш ли, че и в България има нужда от такива дискусии? Чии гласове да бъдат чути в тях?

Нужда от дискусия има, разбира се, но кой би се наел с организирането и провеждането ѝ? Преди две години поставих този въпрос – за нуждата от широка обществена дискусия за българската книжовноезикова норма, с участието на широк кръг хора: не само специалисти езиковеди, но и учители, писатели, преводачи, журналисти, редактори, коректори, блогъри. Днес, две години по-късно, съм по-скоро песимистка, отколкото оптимистка, че е възможен смислен и продуктивен дебат. Сигурна съм обаче, че последици от липсата на дискусия ще има, и те дори може да са по-интересни от евентуална дискусия.

На представянето на „Как се пише?“ ти спомена, че книжовните правила обикновено изостават от естествените промени в езика. Има ли промени в българския език, спрямо които според теб официалните норми са изостанали твърде много?

Има, и то съществени. Време е в книжовната реч – и устна, и писмена, да се въведат дублетни употреби кой/кого, мислим/мислиме, четем/четеме. Сериозно трябва да се помисли и какво да се прави с бройната форма и формата за мн.ч. Сегашното разграничение 10 града (нелица)/10 бизнесмени (лица) създава много трудности и е в разрез със системността в езика – прави се само при съществителните имена от мъжки род; да не говорим че в диалектите употребата на бройната форма и формата за мн.ч. е непоследователна и няма нищо общо с разграничението лице/нелице. С две думи, това е изкуствено правило, подобно на правилото  за пълния и краткия член, което е дискусионно, откакто е въведено официално преди повече от век. Неговото отменяне не би означавало капитулация пред неграмотността, както често се окачествява, а доближаване на книжовния език до естествения, жив български език. Малко известно е, че авторитетни наши езиковеди аргументирано са се обявявали и продължават да се обявяват срещу това правило: Владимир Георгиев, Кирил Мирчев, Любомир Андрейчин, Стойко Стойков, Петър Пашов, Михаил Виденов, Боян Вълчев. Надали могат да бъдат обвинени, че са застанали на страната на неграмотността.

Какво друго би искала да кажеш, за което не съм те попитала?

Едно от големите ми безпокойства е, че когато чуят български език, по-голямата част от българите разбират книжовен български език. Те са склонни да отричат всичко, което не се побира в (техните) представи за правилно. И това отношение тръгва още от училище – българският език е онзи език, който уж си знаехме, но започнахме да го учим по друг начин в първи клас; той е правила, синоними, антоними, съществителни, прилагателни, глаголи, прости и сложни изречения. Да, българският език е това, но слава богу, е и много повече – той е онова многолико и безценно средство за общуване, с чиято помощ можем да изкажем всичките си мисли и да изразим всичките си чувства. И диалектната, и жаргонната реч, и небрежният разговор със стар приятел, и статусите и коментарите във Facebook, и официалното слово на президента в навечерието на Нова година – всичко се побира в българския език. Нито едно от тези проявления не е по-лошо от другото, просто всяко има своето време, своето място и своите участници.

Avatar

Светла Енчева

Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.