Периномия и парализа

Българската реалност, особено медийната, е на път да произведе ново понятие, обозначаващо начините, по който индивидуалното поведение влиза в съприкосновение с обществено-правната действителност. До този момент има три термина, указващи този релация: номия – когато животът тече по системата от правила, създадени в хода на човешкото общежитие. Имаме и противоположните му: аномия – понятие, влязло в теоретичната си сила благодарение на Дюркем. Когато моралните и други норми, регулиращи индивидуалното поведение, се изпарят и тъй поставят под въпрос смисъла на дотогавашните социални институции, скрепяващи общността, тогава е налице аномия. Човек се развинтва, изпада в колебание, в несигурност, губи почва под краката си. Според Дюркем аномията е един от главните фактори за самоубийството: на живота си посяга именно онзи, който няма стабилна опора в него. Аз пък бих допълнил – и срещу него, защото да живееш значи да не му се даваш на живота, който все гледа да те превие и подчини…

Другото противоположно на номията понятие е параномията. Такава се наблюдава в два случая: по-разпространеният е, когато човешкото поведение влиза в рязко противоречие със закона. Всички криминални типове, без да знаят това, са, тъй да се рече, субекти на параномията. Другият случай е, когато един закон противоречи на друг. Настоящето българско Народно събрание е идеален пример за тоя вид параномия: измисляш понятие „морски газопровод“ в недвусмислено и брутално противоречие с европейското законодателство. Което, между другото, е приоритетно по отношение на вътрешното законодателство; тоест, от страна на българския депутат сме свидетели на типично параномично поведение. Или, казано по-директно, типично криминално поведение…

Периномията е съвсем различно състояние: тя не е нито преобръщане на жизнените устойчивости до такава степен, че да се загуби всякаква база в тях, нито е такова опълчване срещу съществуващите закони, че да влезе в регистъра на престъпното поведение. Напротив, това е едно привидно спазване на законовите норми, но избирателно спазване, за някои само, докато за други – не. Геният на българския народ е задал идеалното определение на периномията: „Законът е врата у полè“. Ще рече: едни законът ги хваща, за други нехае. Тъкмо по отношение на медийната ситуация в България периномията битува в кристален вид.

Сигурно си спомняте, че преди време имаше една телевизия „Ден“. И да, имаше я, но вече я няма. Защо? Защото ѝ бе отнет лицензът заради „език на омразата“. Подвизаваше се в нея един странен германец, Ник Щайн, нещо като чуждестранно подобие на сегашния „обикновен“ българин Николай Бареков. Щайн приемаше обаждания от зрители, а в интермедиите между позвъняванията бълваше срещу цигани, турци, всякакви малцинства. А и събеседниците му не правеха изключение. Да ви прилича това на някоя от днешните български телевизии, че и на отделни предавания? Убеден съм, че ви прилича, аз от прима виста се сещам за две телевизии и поне още толкова предавания. Но някой да е предприел мерки тези разпространители на „език на омразата“ да бъдат санкционирани? Да бъдат по някакъв начин наказани за това, че нито спазват Закона за радио и телевизия, нито пък Конституцията? Нищо, СЕМ си мълчи, а когато говори, говори периномично: „По-малко реклами за дамски превръзки, пърхoт и диария“. Звучи смехотворно? Да, смехотворно е, защото във време, когато обществото се раздира от настръхналости срещу всеки различен, регулаторният орган се грижи за диарията и дамските превръзки. Вярно, СЕМ забрани отвратителния клип на превръщащата се вече в национална опасност партия „Атака“ за европейските избори, мошенически представящ западния свят като място на содомити и педофили, за което не можем да не го поздравим, но, според мен, това също е действие от спектъра на периномията. Вписва се в графата: „Да не се изложим пред чужденците!“ Защото, според мен, не само клипът трябва да бъде забранен, цялата телевизия „Алфа“ трябва да бъде забранена, да не говоря, че и самата партия „Атака“ трябва да е забранена. Защото противоречи на Конституцията, също както ѝ противоречи Националистическата партия на България, неполучила регистрация от съда точно поради тази причина. Обаче не, „Атака“ и нейният фюрер си веят обсесиите от Брюксел до Москва, а най-много си ги развяват в София. Последният път пострадалите се оказаха едни младоженци, безсрамно ограбени за скандалния клип…

Въпреки че, ако погледнем от друг ъгъл, медийният регулаторен орган носи сякаш най-малката вина за състоянието на периномия, в каквото е изпаднала страната. Защото на какво друго да се надяваме от СЕМ, след като в законодателния орган на държавата, вместо да се пазят като дявол от тамян от атакистите – ксенофоби и омразници, те им предоставят комисии за политически боздугани?! Защо да се сърдим на тази толкова ниско поставена в държавната йерархия институция, ако Съюзът на съдиите, вместо да си посипе главата с пепел заради гнилото зрънце Веселин Пенгезов, излиза със специална декларация, в която – да, без да го споменава изрично, все пак го защитава?! Да не споменавам безобразието с издигането на Делян Пеевски за евродепутат… Едни със закона си правят всякакви гаргари, защото той хич не ги засяга, други обаче изпитват върху гърба си цялата му тежка сила, макар изобщо да не са чак такива големи престъпници, колкото ги изкарват. Както пак е изрекъл мъдрият ни народ: „За кокошка няма прошка!“; състоянието на периномия създава у българското общество усещането за въпиюща несправедливост, за избирателност при действието на закона. Или, както текстът на една чалгия продължава горната поговорка: „За милиони няма закони“. Което, впрочем, никак не е вярно: законите са налице, само че не се прилагат повсеместно. За едни те важат, за други – не. Такова неприлагане на законите в обществото обаче е все едно да не прилагаш лечение на някой болен, който животоспасяващо се нуждае от него. Зарязваш го да агонизира известно време парализиран и изтляващ, докато накрая се спомине в мъки и страдания. Периномията е парализа с винаги летален изход…

Avatar

Митко Новков

Митко Новков е литературен и медиен критик, публицист, културен журналист. Доктор на Софийския университет "Св. Климент Охридски", Факултет по журналистика и масова комуникация. Автор на няколко книги и много публикации. Носител на журналистическата награда „Паница”, на приза „Златен будилник” на програма „Христо Ботев” на БНР и на други отличия. Роден е на 25 юли 1961 г. в с. Бързия, община Берковица.