Площадът – 3: #КОЙ и #КАК

[quote_box_center]

В поредицата „Площадът” досега ви представихме четири гледни точки към 405-дневните протести в София срещу задкулисието в политиката. След мненията на проф. Пепка Бояджиева, проф. Добри Тодоров, Юлия Берберян и проф. Николай Аретов, сега ви предлагаме коментарите на Тони Николов – философ и журналист, и на Николай Николов – докторант по политология и главен редактор на онлайн списанието www.banitza.net.

[/quote_box_center]

 

Писмо до протеста

Тони Николов

11_1

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар и на енцикликата Блясъкът на истината. Хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”.

Чувствам се длъжен да напиша тези редове, защото годишнината от протеста на 14 юни пак ни събра на площада, но в еуфорията от развръзката не успяхме да разменим дори няколко думи. А и нямаше как: на улицата отново излязоха хиляди хора, при това много различни – „сияйни”, но не непременно „великолепни” (задължително „красиви” и „интелигентни”), както ни обласкават противниците ни; хиляди гласове, които имат мнение и сигурно имат какво да кажат, но го спестяват, за да не разводнят политическото си присъствие на „агората” с политиканска какофония.

За което съм лично признателен на тези „3000” (изброени от полицията), чиито имена едва ли някога ще науча, макар че с радост бих стиснал всяка една ръка поотделно. Към тях, към всички нас са насочени тези размисли. Пред очите ми, върна ли лентата назад, изникват толкова много лица и жестове, толкова разговори в дъжд, студ и пек. Година по-късно, край фонтана на площада, носещ името на нашата „Независимост”, видях много проходили и пораснали деца, които преди време бяха носени от родителите си.

За това време порасна българското гражданско общество. Проблемът е, че държавата ни деградира.

Затова първо питахме и продължаваме да питаме „кой?” Не сме се отказали и нямаме ни най-малко намерение да се откажем, въпреки невнятното мучене, което продължава да се разнася от политическите централи или от надянатата върху изпълнителната власт „маска Орешарски”.

Въпросът „кой?” е основополагащ въпрос. В него е разковничето на още по-фундаменталния въпрос „кой кой е?” в българската политика.

Затова всички хора, които питаха „кой?”, продължават да питат. И те питат не само Делян Пеевски и не само „за” Делян Пеевски. Не възвеличаваме Пеевски, той е само безобразното лице на корпоративното загнояване на българската политика, затова след неговото назначаване в ДАНС на паметния 14 юни циреят се спука. Ала не от само себе си, а с помощта на протеста – това е историческата истина. Десетките хиляди граждани, излезли на „агората”, промениха статуквото, а не задкулисните играчи, които още не могат да се споразумеят „кога” да подадат оставката на Орешарски от негово име.

Протестиращите парализираха задкулисието, откъдето, покрай паниката, бликна и цялата тази взаимна и корпоративна омраза. И ето как онези, дето се канеха час по-скоро да се разправят с протестиращите, днес взаимно се „поръчват” и наддават за главите си. И се надцакват с „разкритията” си: как Пеевски, според Цветан Василев, се мислел за „властелина на държавата”, и как Цветан Василев, според Пеевски, имал апетити да става премиер. Ето срещу това отвратително задкулисие гражданите протестираха.

А какво да кажем за „фасадата” на кабинета, за „клетия Орешарски”, дето опра пешкира? Само си представете неговата „маска” след шест месеца, когато НСО свали охраната му, бранеща го с кевларено одеалце. Не ме разбирайте превратно, не му желая нищо лошо: питам се само как ще тръгне из софийските улици, как ли ще гледа хората в очите, как ли ще понесе горчивите думи, които ще му изговорят в лицето…

Важен урок за българските политици, откакто е налице гражданското морално безпокойство, защото обществото беше изпаднало в летаргия.

Но то се пробуди. Събудиха се и най-младите, дето довчера смятаха, че политиката е толкова мръсна работа, че не си струва да се занимават с нея, защото видяха какво може да им дойде до главите. Нищо, че сетне ги клеймяха като „хунвейбини”, дето само „рипат, окупират и вувузелят”.

И в това е истинската голяма победа на протеста, която най-много изнервяше противниците му и навярно все още смущава съня им.

Защото протестът не е метеж: той бе в правото си да накаже властта и в този смисъл наистина „катурна” правителството „Орешарски”, но не е и помислял да „качва” правителства, още пък по-малко да „връчва” властта в ръцете на Бойко Борисов, на „реформаторите” или на когото и да било другиго.

Ако някой още не е разбрал, съставът на бъдещето българско правителство ще се реши на вот в началото на есента. Такива са правилата на демокрацията. А после ще видим.

И, второ, протестът не прерасна в политическа партия. Настоявам особено на това, защото то е много важно с оглед на доверието, което трябва да цари в гражданското общество. Хора или групи от протеста могат и са в пълното си право да участват на предстоящите избори, както повелява съвестта им. Но в лично качество.

„Юнският протест” не повтори грешката на „февруарци”, които се явиха на изборите и резултатите им бяха плачевни. Тоест съвсем обясними – едно е да действаш като гражданин, друго – като политическа сила. Едно е да протестираш, друго е да искаш да влезеш във властта. Гласоподавателите могат да се солидаризират с протеста ти, но изобщо не е сигурно (с оглед на друга преценка), че искат да те видят в следващото Народно събрание. Затова там няма да има „партия на протестиращите”, „партия на студентите и преподавателите” и тям подобни партии на българските жени или мъже.

Съществуват достатъчно политически формации, които, ако вземат властта, трябва да управляват под контрола на пробудилото се гражданско общество.

Това е вторият голям урок за българската демокрация, който би трябвало да се запечата в съзнанието на всички участници в движението за свобода. В противен случай „свободата отново ще бъде бежанка от лагера на победителите”, според сполучливия израз на Симон Вейл.

И най-накрая, не мога да не поздравя протестиращите, че те с достойнство понесоха изпитанието и не се побояха от кофите с лепкава пропагандна кал, с които ги обливаха платени поддръжници на властта.

Какви ли само не бяха изкарвани те, „протестърите”? „Слуги на Бойко и на Сорос”, „платени черносотници” и „маниакални егоцентрици”, лишени най-главното „от добър вкус” („кой” ли ни го казва?). И още: „рушители на държавата” и „аморални типове”, които след шествията по „Цариградско шосе” безчинстват из „Борисовата градина”. И още: „охолни плутократи”, разхождащи децата и домашните си любимци, открито въстанали срещу „бедняците”, чиито интереси се отстоявали единствено и само от най-социалното правителство на „най-орешарския премиер” на най-корпоративното задкулисие, което по признанието на „новия политик” Бареков ронело сълзи за всички „унизени и оскърбени”. Сюжетът е прелюбопитен: някой нов Достоевски току-виж пренаписал в тази светлина „Престъпление и наказание”.

Годината на протеста в най-новата ни история наистина промени много неща, но най-важното е, че ги постави на местата им. Тя събра в едно „хората с добра воля” и скара до смърт някои от „най-лошите”. Свалиха се немалко маски. Много хора проявиха най-доброто в себе си, други морално паднаха, и то неподозирано ниско. В историята има място за всички – и за хората, които водени от идеите за свобода и справедливост вървяха дни наред под палещите лъчи на слънцето или по заледените жълти павета, както и за продажните съвести на хора, които вопиеха, че щели да стрелят „като Селинджър с пушка” по „хунвейбините” или пък от национален ефир зовяха полицията да смачка студентите. Историята е памет: нищо не е забравено и никой не е забравен.

Затова, връщайки се към хората, които виждах по площадите цяла година, искам да им кажа само едно: вие успяхте, защото взехте съдбата си в свои ръце. И оттук насетне не бива да ви стряска нищо. Безвремието свърши. А заедно с него и унизителното чувство за безпомощност и безсилие.

Вече е ясно, че излизайки на „агората”, гражданите могат да отменят една чудовищна несправедливост или да променят съдбините на страната си.

В едно свое есе Чеслав Милош настоява, че „в исторически моменти, когато нищо не зависи от човека, всъщност всичко зависи от човека”.

И тази истина особено ясно се разкрива днес. Година след историческите български протести.

(Текстът е публикуван в Портала за култура, изкуство и общество.)

 

Политика на пространствата

 Николай Николов

11_2

Николай Николов е създател и главен редактор на онлайн списанието www.banitza.net, което е платформа от млади хора за млади хора, даваща възможност за развитие в сферите на медиите.
Николай живее в Лондон, където работи над докторантурата си по политология. Интересува се от последиците на тоталитаризма и пътищата към демократизация в Източна Европа. Работил е като продуцент в Националното радио в Ню Йорк и като редактор и колумнист в openDemocracy.net.

Антиправителсвеният протест в България, който продължи 405 дни, беше преди всичко битка за достъпа до истината. Интересното е, че това изречение не изисква кой знае колко голямо пояснение днес, защото всички вече сме наясно например кой зад кои медии стои, кой е Пеевски, кои са Волгин, Дачков, Бареков, Петното и т.н. Развитието на ДАНСwithmeразкри начина, по който функционира пропагандата, срещу и за кого работи тя, и къде точно се крие – тоест зад кои фасади.

Казано накратко – създаде се критично мислене. Това е много различно от израз на просто недоволство (criticism) – тук става дума за critique – като една от основните характеристики на свободните и автономни мислещи хора. То произлиза от Просвещението и представлява цяла традиция на писмен и устен дебат.

Този дебат е изключително важен. Много често в публичното пространство се споменава “съживяването/пробуждането на гражданското общество” в България. Аз избягвам да употребявам този термин, защото ми се струва изпразнен от смислово съдържание. Също така го намирам за идеологически несъвместим – прекалено обширен и теоретичен, т.е. почти всички форми на активност могат да спаднат към него. Терминът е проблематичен, тъй като поради своята всеобхватност почти задължително довежда до заключението, че се води битка на гражданите срещу мафията. И така след изключително унизителната оставка, подадена от Пламен Орешарски, известно време основна опорна точка и на “нашите”, и на “не-нашите” медии беше следната: “Протестът победи, протестът е на власт!”.

Някои хора, вече изключително опитни в способността си да дешифрират подобни ужасно неприятни медийни манипулации, бързо откликнаха на този сигнал с логичното и близко до ума заключение, че “протестът никога не може да бъде на власт”. Това е действително вярно и е важно да се изговори, защото основата на един справедлив протест е способността му да служи винаги като коректив на властта, която и да е тази власт.

Аз обаче смятам, че това не изчерпва смисъла и значението на протеста, особено когато става дума за ДАНСwithme. Вярвам, че битката за достъпа до истината не се води само на един фронт и страните изобщо не са само две – ние (гражданите) и те (олигархията). Поне лично аз не протестирах само срещу това. Аз протестирах най-вече заради откраднато ни минало и обремененото ни бъдеще, т. е. протестирах срещу изцяло умишления опит за пренаписване на българската история, както след 1945-а, така и след 1990-а г. Протестирах и срещу опита да се промени пътят на развитието ни, като се уронят и разнищят основни принципи като “модерност”, “демокрация”, но най-вече “публичност” и “разум”. Трудно ми е да обвиня тази шепа стари тоталитарни ченгета или агенти на Държавна сигурност за тези опити. За жалост, този процес е далеч по-дълбинен и сложен, и смятам – вече изцяло независим от опитите на която и да е част от бившата номенклатура. Този процес доскоро вървеше ръка за ръка с нашата колективна памет – почти изяло натурализиран. Едно от най-тежките последствия е, че постсоциалистическото поколение на България е откъснато от истината за миналото си, изолирано изцяло от предхождащите го поколения. Никой не се интересуваше от комунизма, а още по-малко се смяташе, че той би могъл все още да има последици върху нас. Даже се появиха и “хипстър” заведения като “Ракета” с декор на соц-ралита от 60-те и петолъчки по масите.

За мен точно това бе най-голямата битка – тази за достъпа до истина, която ДАНСwithme като че ли неволно пробуди. Колкото повече депутатите се криеха зад барикадите, толкова по-ясно прозираше, че това не е публична институция, а частна сграда, обслужваща чужди интереси. След барикадирането на парламента цялостното публично пространство в София се трансформира. Площад “Независимост” най-накрая се превърна в средище на хора, а не на автомобили. Заслужи и името си “Независимост” – осмислен от хора, не-зависими от корпоративни, (гео)политически и исторически влияния. След окупацията Софийският университет отново стана символ на надежда за просветено бъдеще, а не за прашна стая с лек привкус на формалдехид и руска (?) водка. Паметникът на Съветската армия пък придоби централно място в тази битка, след като многократно бе използван като платно за протест и осмиване на изкуственото му минало. Той всъщност далеч не е паметник, защото не представлява ничия памет, а само поредната фасада, изградена като опит за дълготрайни промени в способността ни да виждаме.

Една по една тези фасади паднаха, а с тях се обезсмислиха и дускурсите, чиито главни герои и институции почти фанатично до този момент реставрираха. Протестът извади всяко едно от тези места от дълбоката баналност и всекидневие, в което бяха натикани през последните тринайсет години, и накара всички нас много добре да ги погледнем; да се огледаме в тях.Това е съществена промяна в същността на гражданина – от фланьора (flâneur) на Валтер Бенямин като влюбено плаващия из тълпата човек, към фланьора на Бодлер като зорко наблюдаващия и най-сложните социални отношения в градската среда модерен гражданин.

Събитието у нас беше ДАНСwithme, мястото – жълтите павета. Там се събуди този дебат, но под дебат не си мислете, че визирам някакъв сложен или неразбираемо интелигентен разговор. Не. Дебатът тук се отнася за онзи автентичен разговор между хората, който засяга всички тях заедно и ги кара да използват капацитета си като публични личности. Става дума за това, че публичното пространство бе почти изцяло иззето от обществото ни, което съответно постепенно ни изолира или в хралупите на личното пространство (дом, кола, кръчма, и т.н), или в чужбина. ДАНСwithme показа, освен всичко друго, че не ние притежаваме града. А градът винаги (особено в модерността) е пряко отражение на основните практики и социални нишки в даденото общество. Протестът определи стойността на българската постсоциалистическа свобода, онази свобода, с която аз съм роден и за която на по-възрастните от мен е съобщено по телевизора, че (хоп!) вече притежават.

Свободата ни се оказа равнозначна на 1.5 км – разстоянието от площад “Независимост” до “Орлов мост”. Това се оказа крайният маршрут на протеста, вечно заобиколен от намръщени сервитьори и видимо непротестиращи баровци в централно-софийските заведения, както и от крайно изморени, изнервени, а понякога и съпричастни полицаи.

Както след падането на Берлинската стена у нас е имало: “ето, на ви демокрация”, сега отново покрай протеста имаше: “ето, на ви свобода на слово и движение”. Ама както тогава, така и сега много бързо усетихме чисто физическите ограничения. Колко омразна беше тази отвратителна ограда пред парламента и как нямам търпение да направя един туист на стълбите му веднага щом се прибера!

За мен не е толкова важно да се даде отговор на въпроса #КОЙ – най-малкото смятам, че за всички нас е ясно, че КОЙ е синоним на ДПС/БСП. Но те какво са? Партии, корпоративни кръгове, мафиоти, руски марионетки – все повече умопомрачителни детайли излизат. Нека. Там става дума за друг вид политика – политика, властваща отгоре, чрез елити.

За мен много по-важно е да се задава непрекъснато въпросът КАК – по какъв начин институции, смятани за неутрални, успяват целенасочено да репресират и ограничават обществения ни живот? Как разказът за миналото се препречва на пътя за възможността да консолидираме демокрацията ни? Как така се оказа, че ключови публични пространства (като СУ и парламента) се оказаха крайно приватизирани от безкрайно неприятни личности? Как е възможно чак след като избухна ДАНСwithme аз да осъзная, че не съм сам, а напротив – че съм част от огромна група хора, които споделят моя език, естетика и начин на мислене?

Според мен като граждани това е най-важният въпрос, който сме задължени да задаваме след оставката. КОЙ е ясен – това е дирижирана история. Ние трябва обаче да продължаваме да питаме – как, по какъв начин, чрез какви механизми и практики беше ограничена нашата свобода да изразим публичната си личност. Това не е работа на протеста, сигурно за това е и по-добре, че той ще бъде запомнен като “гражданите срещу мафията”. Това е работа на всекидневието и навика. Непрекъсната диагноза на крайно проблематичната същност на нашата постсоциалистическа съвременност – единствено така можем да сме наясно що за почва сме ние за семето на демокрацията. Метафората е важна тук, защото показва нещо много важно – семената може да са еднакви и да имат потенциал за сходно развитие, но почвата определя пътя и скоростта на това развитие. Не бива да се говори за демокрация така, както се говори за гражданско общество – тавтологично. Трябва да сме наясно точно за какво си говорим – в нашия случай за прецизно изтъкана фасадна демокрация.

Нека след протеста не загине енергията, нека се променят въпросите и нека продължи развитието на критичното мислене. Смятам, че промяната, която всички смятаме, че заслужаваме, е все още крайно проблематична и несигурна. Не е ясно дали сме на прага на наистина исторически значимо събитие – длъжни сме да продължаваме да си отваряме очите и да не се заблуждаваме от баналността на всекидневието.

Avatar

Marginalia

Marginalia е интернет сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека. Пространство от съмишленици. И още.