Площадът – 5: Когато политиците не намерят решение, гражданите отново ще им посочат проблемите

diana_popova

Диана Попова е български изкуствовед, журналист. Нейните статии за визуалното изкуство в „Култура“ акцентират върху неконвенционалното, иновативното, концептуалното.

от Диана Попова

Когато в края на юни миналата година, в разгара на най-многолюдните протести, Иван Костов каза, че протестите са исторически провал, мнозина протестъри се възмутиха и просто добавиха нов аргумент към всеобхватната вина на бившия политик. Не поискаха да разберат най-важното в изказването му: „протестите не могат да решат нито един конкретен политически проблем, защото протестиращите са граждани, а не политици”. Протестите могат да свалят правителства и с това възможностите им се изчерпват.

Тоест протестите посочват проблемите на политиците и ги принуждават да намерят адекватни решения. Ако не ги намерят, гражданите отново им ги посочват – чрез протести… В крайна сметка политиците намират някакви решения. Обикновено те са минимално удовлетворителни и често само привидни, колкото да потушат напрежението, но при всеки случай са далеч от мечтаната голяма промяна на протестиращите. Та в този смисъл всеки протест наистина е провал.

И все пак, знаейки това, участвам във вече трета голяма вълна на протести в страната. Започвайки от 3 ноември 1989, после през 1996-97, през още няколко „междинни” и в последната от 2013-2014. Защото всяка протестна вълна през изминалия четвърт век за мен е била и победа, била е стъпка в създаването на гражданското общество, в осъзнаването ни като демократична общност със свои отговорности.

През 1989-92 сме били наивни, четох някъде наскоро. А какви други да бъдем? Родени и израснали в социалистическия строй, пригодени единствено към този начин на живот… То е да си като роден в затвора – знаеш, че навън има свобода, представяш си я идеално, но не подозираш, че тя иска организация, поддържане и ежедневно отвоюване, така да се каже. Не знаехме, че демокрацията не е строй, който се установява „веднъж и завинаги”. Предстоеше да го учим дълго и трудно, включително и до днес.

Ето това провали първата и втората вълна протести – усещането, че сме си свършили работата и по-нататък грижата е на политиците. Вярно, тогава „врагът” имаше отчетлива партийна форма, което създаваше усещането, че след като е победен и държавата е тръгнала напред, тя вече има механизми за самозащита и ние можем сравнително спокойно да градим собствените си животи – кой както умее.

Не забелязахме как постепенно и подмолно „мафията” превзе държавата. По-скоро чувствах нейните затягащи се пипала в собственото си живеене. Все по-откровено и безцеремонно „мафията” ми заявяваше чрез политици, институции и монополи: „Аз те мамя и те грабя, а ти как си позволяваш да недоволстваш!”. Например когато през 2010 „Топлофикация” (чрез „Техем”) започна да отчита (прогнозни!) 9 куб. м топла вода на водомер, на който „Софийска вода” отчиташе 2 куб.м. И когато изтъкнах това, отговорът беше: „Ние нямаме нищо общо със „Софийска вода”. Многократно чрез жалби посочвах, че имат – отчитат един и същ водомер! Така и не успях да ги убедя в очевидното, защото държавата-мафия им го позволяваше… Или когато мобилни оператори периодично ми надуваха сметките на принципа „ако мине” – разчитайки на това, че съм твърде заета да изработвам парите, с които да им плащам измамата… Или пък когато прокурор прекрати делото срещу контрапротестиращ, който ми счупи фотоапарата с мотива „ниска стойност на увредата”. Излиза, че всеки може безнаказано да поврежда чуждо имущество, стига то да е с ниска стойност!

Така натрупваният с години безсилен гняв – от моя живот през този на приятелите ми до държавата като цяло и обратно – породи извода: „Така повече не може!”. С яснотата, че виновен е не един или друг непочтен монопол, а олигархията, превзела държавата. Въпрос на случайност бе кое „камъче” ще обърне колата…

 

protestpeevski1

И отново включих протестите в ежедневната си житейска програма. Тази вълна обаче беше различна от предишните: врагът беше (и е) невидим, без определена партийна форма, а просмукал се във всички партии и институции на властта. Което изведе на площада хора с различни възгледи и пристрастия, обединени от сякаш твърде абстрактното искане за морал в политиката. Конкретната цел, разбира се, отново беше оставка на правителството. И когато след повече от година протести тя все пак се случи, особена радост нямаше, нито усещане за победа. Защото вече си давахме сметка, че работата ни като протестиращи може да е свършена, но работата ни като граждани тепърва започва. Тя изисква лично отговорно отношение към изборите, към преференциите, после постоянен натиск върху политиците за реформи и т.н., докато постигнем морала в политиката, задаващ базисната почтеност в живота ни.
И така да превърнем поредния краткосрочен провал на протестите в дългосрочна победа на гражданското общество.

protestpeevski12

ГАЛЕРИЯ: НИЕ ОТ ПРОТЕСТА

от Георги Недялков

Просто Неда
В края на 2013, в мъгливите студени декемврийски вечери ние сме крачили заедно. От „Ларгото” до парламента. Една вечер, втора, после съм дежурен цяла нощ, и сетне пак…Редом с мен е вървяло едно високо русо момиче с голямо бяло куче. Понякога само. Може би с някоя приятелка. Или с майка си…Шепа хора сме, но някак не успяваме да се засечем. Моя милост е невзрачен, незначителен, застарял човек с протъркани дънки, вехто сиво-зелено якенце и стари, но здрави кубинки. Бухнала бяла като тебешир коса. Брада, брадица по-скоро, сякаш бял равнец, посипан по лицето. Няма отличителни знаци. Няма знаме, няма свирка…

Момичето е също тъй скромно, без каквито и да е отличителни белези. Тя е обута в едни обикновени обувки, нещо като боти, дори не онези ботушки, с които се фръцкат столичните хубавелки. Голямо, дълго като палто маслиненозелено яке, закопчано до милата брадица. На още по-милата глава е поставена сива вълнена шапка, но тя винаги седи някак килната, накриво. Никаква особена грижа това момиче не полага за външния си вид. На лицето й няма грам грим. Това лакове, кремове, макиажи. Боже, опази….Сякаш е слязла от приказките на Андерсен. И гласът й е такъв. Лек, нежен, малко носов, но извънредно приятен и подкупващ. Тя леко се усмихва на всички и с всички е еднакво приветлива и любезна. Тя е просто Неда…
31.12.2013

Анна-Мария
Близо 25 години отчаяните българи произнасят фразата: „Във всяка държава има мафия, но само в България мафията си има държава!!??”. Държавата пусна Брендо на свобода – краля на кокаина, доставял годишно 40 000 кг в цяла Европа. Държавата преследва Анна-Мрия – студентка, която протестира срещу политическия и икономическия елит. Брендо е ценен за този елит, защото се отблагодарява царски. Изпълнява политическа поръчка с щедри интервюта. Навярно е още по-щедър към прокурори и съдии. Дори обикновените полицейски патрулки потриват доволно ръце. Заплатата никога не стига, а неговите бригади се отплащат за възможността безпрепятствено да пласират дрога в центъра на София – минете покрай паметника на Съветската армия. Анна-Мария е непослушна и неблагодарна. Тя е същинско бреме за цялата правоохранителна система. Не се огъва, не мирясва, дето се вика… Затова не само е заклеймена като вещица и терористка, ами е подложена на заплахи, натиск и шантаж. Целта е съвършено проста. Добре би било за някои високопоставени хора България и в следващите 25 години да си остане държавата на брендовците. За Анна-Мария планът е ясен… Натиск, тормоз, докато момичето не си стегне багажа и не отиде на Терминал 2, за да избяга някъде далече.Така правеше Тито цели 30 години….Но всички помним как страшно свърши неговата държава.(Отпечатано във в. „Над 55”, бр. 530 от 20. 04. 2014 г.)

С Кунка пак сме си същите
Отново ни затрупват безобразия, отново положението в България не е розово. Лятото се изнизва безвъзвратно и в един от последните топли дни в края на август на „Златните мостове” срещам Кунка, моята добра другарка от Протеста. Да, дами и господа, другарка…. Ние съсипахме една част от българския език, защото с някаква си само думичка определяме политически и дори дамгосваме този, който я произнася, точно както комунистите правеха 45 години. Нас просто ни е срам и страх от отделните думи и ако случайно някак ги изтървем, после гузно се извиняваме и подмазваме, санким „не сме от онези”. А с каква дума да нарека човека, с който сме вървели повече от година време километри и километри…Дъжд, вятър, лед. Полиция, провокатори. Блъсканица, мелета, гмеж. А ние сме рамо до рамо. Не, не е приятел… С приятеля се виждаш, после той те позабравя, а и ти него. А с Кунка сме си другарчета… Тя е винаги усмихната, преждевременно състарена жена, потомствено гонена 45 години. Леко прегърбена с едно вехто бозаво палто, тя обикновено крачи малко отстрани, понесла торбичка. Не говори много, не обича празни приказки…

Помня една студена вечер пред Парламента някое от децата ми мушна стикери. Белите, на които пишеше „Оставка”. Кунка се случи някак наблизо, надникна над рамото ми и ахна, като гладно дете пред витрината на богата сладкарница: „Ей, Жоро, дай и на мене бе…!” Имаш ли къде да ги залепиш? „ „Уха-а-а-а!” Пусна тя забележително широката усмивка и дълбоките тъмносини очи, обградени като лъчи на слънцето от ситни бръчици светнаха весело. „Дръж!” Дадох й всичките и тя онемя някак от щастие. Бях позабравил някак дребната случка, когато тя след седмица ме дръпна за моята торбичка „Жоро, всичките ги налепих. Ама… някъде вече ги чегъртат… Ще ги чегъртат, тази сладка власт пуска ли се лесно?

И ето ни сега под боровете на Витоша, след половин година. „ Какво? Май пак сме си с тебе същите, нали?”. Тя си е запалила цигара, пак е с нейната торбичка, аз с мойта. „Ти как дойде?”. „Абе с рейса на „Лидъл”, нали е без пари. Ама сега няма да чакам…Блъсканица, разправии…”. „Що не вземеш червената маршрутка до Руски паметник? Тя колко пара е?”. „Ех, 2,50 я направиха вече” Кунка някак горчиво се усмихва, гаси половината цигара в кутийката. „Аз ще си слеза пеша… Хайде чао…”. И леко приведеният й гръб се загубва надолу по пътеката към Княжево.

Боби

Змията като умира, най-лошо хапе. Прекрасни са българските поговорки. И понякога жестоки… Ние се сещаме за тях, когато злото ни настигне… На 28 август, в София, на връщане от работа е нападнат, пребит и ограбен Борислав Каргоев. Боби, едно от най-милите момчета на протеста, който заедно с Мария Кавлакова е сред водещите блогъри. Инцидентът е регистриран в І РПУ на СДВР. Заведена е преписка срещу неизвестен, неизвестни по-право, извършители. Средни телесни повреди и отнети мобилен телефон и смартфон. Води се разследване… Жалки, сухи, нищо неозначаващи думички, зад които се крие огромна болка и огорчение. Когато го прегърнах, усетих колко е пребит. Ритан е в гърдите, рамото. Душили са го с кърпа, напоена с хлороформ. Могли са да го убият… Защо, защо бе!? Боби, това мило и фино момче, което според думите на великия Йордан Йовков „и на мравката сторя път”. Отговорът е простичък: Борислав Каргоев е данъчен служител. Най-обикновен. Но за разлика от стотиците си колеги той не си трае, ами без увъртания и лакировка казва това, което мисли. ”Право куме, та в очи”. Той разнищва бездънните и безкрайно типично нашенски далавери по укриване на данъци. Защото там е разковничето на приходите на бюджета, на един, нека да не е по-добър, но малко по-достоен живот. Защото цели 23 процента от Брутния вътрешен продукт е в сивия сектор, който не плаща стотинка данък в хазната. И когато някой смелчага като Боби изнесе точни и конкретни данни, бива наказван. Така се всява страх. Но Боби няма да бъде уплашен. Ние сме до него. Стиснали юмруци и боксове. Кървавочервената мафия с майка БКП и баща КДС е застанала на вратите на Ада. Но тя с общите усилия на целия народ бавно и полека ще си отиде където й е мястото и вратите ще хлопнат. Завинаги. Един ден ще стане…

Avatar

Marginalia

Marginalia е интернет сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека. Пространство от съмишленици. И още.