По-полека с популизма

Споделете статията:

Ако човек чете новини, ще остане с впечатление, че през последната година Западният (най-общо казано) свят се е разделил на две групи. От едната страна са популистите и антиглобалистите. Те подкрепят Брекзит, Тръмп, „Алтернатива за Германия“, традиционните семейни ценности, Динко и Перата, гласуват с „не“ на референдума в Италия… От другата страна са либералите и глобалистите, начело с Ангела Меркел. Те подкрепят бежанците и миграцията, малцинствата, евроинтеграцията, гей браковете… Читателят на новини също така е силно вероятно да добие убеждението, че първата група расте, а втората се смалява и линее.

Имам предвид предимно български новини, но не само. Подобни интерпретации могат да се прочетат и в чуждестранни информационни агенции, особено американски. Това, че българските новинари четат „Ройтерс“ и „Си ен ен“, за да се информират какво става в Европа, е друга тема.

Конкретният повод за горните наблюдения беше медийното отразяване на референдума в Италия. Правеха се преки паралели между него и изборите в Австрия, като по този начин се създаваше впечатлението, че да гласуваш с „не“ на италианския референдум е все едно да подкрепиш крайнодесен кандидат. И е поредният „пирон“ на евроскептицизъм в „ковчега“ на идеята за обединена Европа.

Много италианци обаче гласуваха с „не“ съвсем не поради евроскептицизъм, а защото не одобряват предлаганата от Матео Ренци конституционна реформа, която и беше темата на референдума. Предложението беше да се намали броят на депутатите в едната камара на парламента (Сената) повече от тройно и да се премахнат някои пожизнени постове в нея. Парламентарната система на Италия може да е доста тромава, но от друга страна, по-малко пряко избрани народни представители означава по-малка представеност на гражданите във властта. И ако един премиер иска да ограничи властта на парламента, за да прокарва по-лесно собствените си политики, то следващите премиери също биха се възползвали от промяната. А сред тях може да има и популисти. Политическите машинации, освен това, не решават проблемите с икономиката, каквито Италия има.

Мой приятел италианец, който е безкрайно далеч от популизма и евроскептицизма, е гласувал с „не“ на референдума. И страда, че вотът му ще подсили популисткото и евроскептично движение на Бепе Грило, но все пак е убеден, че е постъпил правилно. И то – правилно с оглед на процедурите на либералната демокрация, в която има разделение на властите, включително и на законодателната власт.

На другия полюс, също толкова едноизмерно се гледа на политиката на Ангела Меркел например. За нея редовият читател на новини „знае“ основно три неща: че е отговорна за бежанската вълна в Европа, защото е казала на всички да заповядат, че е крепителят на обединена Европа и че търпи тежка загуба след загуба, изобщо – всичко е срещу нея. Заради бежанската ѝ политика, разбира се. А щом е такъв радетел за единството на Европейския съюз, със сигурност поддържа всички „еврогейски“ и „либерастки“ ценности, начело с гей браковете.

По друг повод бях писала как всяка изборна загуба на германската Християндемократическа партия се интерпретира като провал за Меркел и победа за „Алтернатива за Германия“, макар крайнодясната партия да е на трето място, а на първо да са социалдемократите, които подкрепят бежанската политика на канцлерката не по-малко от нея самата. Затова за редовия читател на новини е умонепостижимо (и за немалка част от писачите им, впрочем) как хем Меркел търпи крах след крах, хем има подкрепата на повече от половината германци и ще се кандидатира за четвърти пореден мандат.

Нещата стават още по-сложни, ако намесим „еврогейските“ и „либерастки“ ценности. Всъщност Християндемократическият съюз, чийто лидер е Ангела Меркел, е консервативна партия. Вярно, според европейската мяра, не според американската, но все пак – консервативна. Макар по време на управлението на Меркел да е либерализирано законодателството в областта на правата на ЛГБТ хората, според нея гей двойките не бива да наричат съюзите си брак. Това е вероятно да се промени, но засега в Германия е легализирано еднополовото партньорство, но не и хомосексуалните бракове. Което обаче не е основание да сложим Меркел в лагера на „популистите“.

Резултатите от президентските избори в България също не могат да се интерпретират еднозначно. Фактът, че е спечелил проруски кандидат, не означава, че всичките му избиратели са проруски и антиевропейски настроени. Много гласуваха против Цецка Цачева и за да падне правителството на Бойко Борисов. Други (или част от същите) предпочитат да имат мъж за президент. Или вярват, че щом Радев е бил натовски генерал, значи няма как да е против евроатлантическата ориентация на България.

Изобщо, измамно лесно е да разделим човечеството на две групи и да сложим хората или в едната, или в другата, на базата на тяхно действие или убеждение. По този начин обаче сами допълнително изостряме напрежението и създаваме предпоставки за още повече популизъм.

В този ред на мисли, миналата седмица Диана Иванова спомена в интервю за „Маргиналия“, че не може да се слага знак на равенство между търсенето на идентичност и националсоциализма. И хората, които търсят своята идентичност и се чувстват заплашени, че ще я загубят, имат потребност от разбиране и подкрепа, а не от осъждане. Понякога преминават в лагера на популизма именно защото никой не е отговорил адекватно на потребностите им. Или, по-лошо, защото страховете им са били съзнателно създадени. Наскоро правозащитничка и доброволка написа във Фейсбук, че ако кажем на хората, които се страхуват от бежанци, роми или бездомни кучета например, че са тъпи, те няма да престанат да се страхуват. Не можем да сложим страха еднозначно от страната на популизма, макар той да е едно от най-важните оръжия на популистите.

Опростяването на безкрайно сложния човешки свят е единственият начин нещо от него все пак да бъде разбрано. Прекаленото опростяване обаче пречи на разбирането. Нещо повече – когато се разпространява публично, то променя и самия свят. И то – не към добро. Социологът Питър Бъргър казва, че хората стават такива, като към каквито се обръщаме към тях. В този смисъл, идентифицирането на големи групи хора с крайнодесни, крайнолеви или просто популистки партии, политици и публични фигури е много вероятно да създаде у много от тях убеждението, че именно това е ориентацията, която е адекватна за тях.

Сочейки популизма като плашило, всъщност в немалка степен го създаваме.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Светла Енчева

Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.