Политически нюанси в крайно десния спектър

[quote_box_right]Какво е истинското представителство на крайно-десните идеи в новия Европарламент?
Какви са факторите, които определят тази среда
Пряка причина ли е финансово-икономическата криза в Еропейския съюз за растящата подкрепа на десните партии?
Защо в България тези идеи не успяват да получат сериозна подкрепа и в бъдеще тенденцията едва ли ще се промени
Каква е ролята на динамиката в най-успешните крайно десни партии в Европа.[/quote_box_right]

В последно време крайно десните политически движения са в центъра на политическото говорене. Главната причина е растящата им популярност в някои от страните членки на Европейския съюз. Заглавието на Файненшъл Таймс  “Евроскептици щурмуват Брюксел”, издава преобладаващата оценка на световните медии. Много от коментарите и анализите по тази тема обаче, достигат до заключения  лишени от необходимия исторически нюанс. В поместения по-долу текст ще се опитам да анализирам резултатите от европейски избори май 2014-та в контекста на предишните изборни резултати.

Малко цифри. Прилики и разлики с България 

Статистически крайно десните партии са увеличили представителството си в Европейския парламент с 15 евродепутати и заемат 52 места след последните избори. Погледнато по този начин,  лесно може да се достигне до твърдението, че действително “евроскептиците щурмуват Брюксел”.  Проблемът в това заключение произлиза от първоначално използвания термин „крайно десни партии”. Ако бъдат разгледани  индивидуално лесно може да се забележи, че това което редица коментатори назовават като ‘крайно десни’, в същност е съставено от партии, които са много различни помежду си. Например, британската крайно дясна алтернатива- UKIP (United Kingdom Independence Party), трудно може да бъде определена като истинска крайно дясна партия . Тя използва екстремистки  идеи само около избори, но не притежава крайно дясно ядро. Подобен е случаят и с Fidesz-Hungarain Civic Coalition.

Други партии като финландската Finns Party (PS) и латвийската Latvian National Alliance (NA) могат да бъдат определени само като партии, които имат крайно десни крила, но не и като същностни такива. Трети, сред които попада и българската „България без цензура”, са партии, за които се знае твърде малко извън границите на националните държави. Резултатите обаче на всички изброени партии се причисляват към крайно десния дял от изборния резултат, макар тяхната идеологическа основа да се различава коренно от тази на истинските националистически формации като френската Front National (FN), например.

Ако резултатите от изборите се разгледат в контекста на предишните избори от 2009 г. те изглеждат доста различно. Например, само 10 от 28-те държави членки на Европейския съюз са изпратили крайно десни евродепутати след май 2014 г., което представлява  36% от държавите . Само две крайно десни партии навлизат в Европейския парламент за първи път, докато пет са загубили своето представителство (сред тях и българската „Атака”). Крайно десните партии са спечелили допълнителни места в шест от държавите членки и са загубили места в седем. Следователно, имайки предвид огромният успех на френската  Front National, може да се твърди, че на последните избори, не крайно десните партии са увеличили драстично популярността си, а Front National.

Резултати на крайнодесните партии в Европа, 2014 и промяната им спрямо 2009
Източник: http://www.results-elections2014.eu/en/election-results-2014.html 
Elections

Тези числа обаче само могат да заблудят европейския гражданин, а не да го информират. По-важно от статистическата реалност е да се разбере кои са тези крайно десни партии, защо чак сега започна толкова усилено да се говори за тях и какво е тяхното послание. От една страна, отговорите на тези въпроси могат да се открият при анализирането на влиянието на икономиката върху тези партии. Често срещано е твърдението, че избирателите се обръщат към “крайностите” в политиката, когато икономиката не се развива добре. Подобна теза се повтаря в популярните коментари на политическите процеси от 1980-та насам. Тя звучи логично, пък и лесно може да се обвърже с добре познатата история на Нацистката партия в Германия и нейният  успех, често обясняван с икономическия провал на Ваймарската република. От друга страна  обаче, ако разгледаме подкрепата за крайно десни идеи в Европа през май 2014 се вижда, че най-незасегнатите от икономическата криза държави – членки имат най-силни  партии с екстремистки уклон. Това са  Австрия, Дания, Франция, Холандия и Швеция.

Защо държавите не преминали през големи икономически трудности, имат по-силни крайно десни партии?

Отговорът се крие в спецификата на  движения от края на 20-ти  век, предшественици на сегашните крайно десни партии. Те, заедно с крайно левите  от ’80-те  или така наречените „ново дясно” и „ново ляво”,  са политически движения, които имат пост-модернистичен характер. Обърнати са изцяло към проблемите свързани с качеството на живота и  човешката идентичност, а не към чисто икономическите проблеми. Естествено е, че всяка икономическа криза има потенциалът  да застраши качеството на живот в определена държава, но не това е философията на новото ляво и новото дясно.

’80-те години на 20 век се характеризират със стремглав икономически растеж  и бързо забогатяване на голяма част от европейските граждани. Зараждането на крайно десните движения е резултат от притесненията на хората, че именно успешният икономически неолиберален модел може да застраши тяхното национално самосъзнание. Този модел разчита на отворени граници и свободни пазари . Свободното движение  на хора, формиращи имиграционни вълни се превръщат в  основна причина за създаването на крайно десните партии. Само за пояснение, крайно левите са създадени като реакция срещу деградирането на околната среда, пренаселването и липсата на социална сигурност, отново като последствия от неолибералния модел на правителствата на Маргарет Тачър и Роналд Рейгън.

Европейските граждани от страните, които са по-незасегнати от икономическата криза имат причини за притеснение от масова имиграция и спад на техния стандарт на живот, което се превежда в политическия процес като сериозна подкрепа за крайно десните алтернативи. От друга страна, в държавите, които са засегнати до голяма степен от кризата и където интуитивно би трябвало да се очаква сериозен протестен вот срещу установените партии, основните притеснения пред хората са свързани с нивата на заетост, социалната грижа и бързото оздравяване на икономиката. Тези притеснения трудно може да доведат до подкрепа за нови, алтернативни крайно десни партии, които се грижат за запазване на самосъзнанието на хората. Избирателите предпочитат да подкрепят старите партии с ресурси и потенциал да намерят разрешение на кризата, а не партии с културно-социална основа.

Отново за разликите между Източна Европа и България от Западна Европа

Погледнато от културно-социална страна, България е етнически разнообразна и геополитически удобна за масова имиграция от воюващите арабски и африкански народи.  Следователно, българските граждани би трябвало да подкрепят политически формации с крайно десни политически идеи. Разглеждайки резултатите от тези европейски избори, а и като цяло във вътрешнополитически план, се забелязва, че това очаквано явление за подкрепа на крайно десни идеи не се състоя. Причината е заложена в основната политическа разлика между Западна Европа и пост-комунистическите държави, а именно партийната система. В България, а и в по-голямата част от Източна Европа, няма институционализирани, добре установени политически партии. Макар и много граждански организации у нас да твърдят, че политическото статукво е неразрушимо, обективно погледнато е много трудно да се докаже, че такова статукво въобще съществува.Старите институционализирани партии в европейските общества, в  които  има политическо статукво,  не могат да си позволят да „притежават” всеки един обществен проблем. Много от проблемите в икономически напредналите западноевропейски държави не могат да бъдат артикулирани от партиите на статуквото. Например, в Англия нито лейбъристката, нито консервативната, най-малко либерално демократичната партии могат да демонстрират сериозно отношение по проблемите с имиграцията или с националното самосъзнание. Причината е, че това са проблеми, които характеризират крайностите в политическия спектър. Всяка партия от установеното политическо статукво се стреми към средния избирател, към баланса между ляво и дясно или към центъра, а не към крайностите.

В общества с установени партии, крайно дясното представлява алтернатива на статуквото,

Новите десни се занимават с алтернативни проблеми, с които установените партии не могат да се захванат. В България ситуацията не е такава, защото няма трайно установено политическо статукво. Всяка една от партиите може да се обяви срещу всички останали и може да засегне абсолютно всеки проблем на обществото. Това води до липса на шанс за каквато и да е крайна политическа алтернатива да „притежава” обществен, културен или политически проблем.  Тази теза   може да се потвърди и от начина, по който партиите използват резултатите от изборите. Всяко политическо формирование, което печели избори твърди, че е “истинският” победител единствен избран от народа да управлява. Това е  характерна тенденция за пост-комунистическите държави, където редица политически лидери използват все още непознанието у гражданите за мултипартийна система и за пропорционално представен вот. Партийната система в България е нестабилна и липсата на трайно установени партии и политическо статукво спират развитието на нови партии, които да представляват неексплоатирани проблеми,  определящи крайностите в политическия спектър.

Последният фактор, който определя политическия живот на крайно десните партии е самата динамика в тях. Най-добрият пример за това е и най-успешната крайно дясна партия – Front National. Още през ’80-те  основателят  на FN е бил смятан за най-харизматичният политически лидер. Бил е определян като единственият, който не е подкупвал публиката, за да присъства на политическите му речи. През следващите години партията губи главно заради основателните упреци за подтикване към расизъм и антисемитизъм. Но въпреки неблестящата репутация, сегашният лидер на FN, успя от една страна да си „присвои”  проблеми, които установените партии не могат и след това да развие цялостната политика като до известна степен се въздържи от неприемливи крайности. Често употребяваната стратегия на крайно десните партии е да създават впечатление  за война със статуквото. Ефектът от тази имиджова технология проработи във Франция.

Крайно десните политически партии постигнаха очакван успех на последните европейски избори. Имайки  предвид истинската причина за тяхното създаване,  както и факторите, които определят тяхното съществуване, изборният резултат може да бъде лесно анализиран  от всеки европейски гражданин. Идеите, залегнали в предизборните стратегии на успешните крайно десни партии, не бива да бъдат подценявани или отъждествявани само като расизъм или протестен вот. Оказва се, че тези движения са фокусирани върху реални проблеми, които европейските общества имат. Малко вероятно е тези проблеми да бъдат преодолени,  дори и когато последствията на икономическата криза утихнат изцяло. България и по-голямата част от източно европейските народи имат различни и силно недоразвити партийни системи, което води до трудно различаване на левите от десните партии и следователно невъзможно трайно установяване на алтернативни политически формации, които да определят крайностите в политическия живот.

Avatar

Томас Димитров

Томас Димитров е студент по международна политика в Кралския Колеж в Лондон (King’s College London). Научната му работа е свързана с анализ на международната политическа икономика и разбирането на основите в политическата теория. Има опит като автор на статии на модерните политически проблеми в Европа. Част е от екипа на списание Диалог издавано от лондонското политическо общество. Работи в Международния център за анализ на държавната сигурност към Кралския политически институт в Лондон. Основател е на KCL Balkan Governance Society, първият политически клуб в Англия, фокусиран върху проблемите на Балканите.