Политическите спекулации с паметта са път към катастрофа

Любимо занимание на цяла плеяда български политици и псевдополитици през последните няколко години е да бият барана на опасността от т.нар. „радикален ислям”. Той „идва”, той е „вече тук”, в България има „спящи клетки” и атентатът в Бургас на 18 юли 2012 г. сякаш е страшното „доказателство” за Голямата Ислямска Опасност. И цялата тази патриотарска врява намира „основанията” си в две неща – в историята и в географията на страната ни. Историята ни е белязана с прекъсване на съществуването на българската държава за цели 482  години – от 1396 до 1878 г. сме част от османската империя. А географията ни е отредила място на Балканския полуостров – мястото, в което се разполагат европейските владения на турските султани.

Тази история и това място са белязани с белега на „робството” и на „ислямизацията”. Това обръщане на християни в мюсюлмани, специално за България имаше дълъг живот и след Освобождението – всички български правителства от 1878 та чак до 10 ноември са провеждали политика на насилствено побългаряване на турците и на българомохамеданите, за се стигне до кулминацията на т.нар. „възродителен процес”. Това огромно престъпление, решавайки задачата да изгради етнически хомогенна „социалистическа нация” беше обосновано с „ислямизацията”. Но какво е това всъщност? Реалност или злокобна измислица са сцените на ужаси, които ни предлагаше филмът „Време разделно”? Как се изобретява памет? Как тази памет служи на политиците? Какво всъщност мислят за себе си и за историята си българомохамеданите? И най-накрая – що е то „радикален ислям” у нас?

На всички тези и на много други въпроси отговаря монографията на проф. Евгения Иванова[1] „Ислямизирани Балкани. Динамика на разказите”[2].

Това е книга за паметта. Но паметта не е нещо неутрално и безобидно. В епохата на масовата комуникация и на държавното образование паметта може да се изобретява, да се използва като основен „строителен материал” на „сградата” на националната държава, най-сетне тя може да бъде ползвана и като „мотивационно гориво”  за тежки престъпни деяния, каквото у нас бе т.нар. „възродителен процес. Във всички балкански страни има мюсюлмански религиозни или етнически малцинства. Във всяка от тях циркулира различен спомен за това как те са се появили. След като в първа глава на книгата си авторката прави прецизен анализ на ситуацията с паметта за „ислямизацията” в съседните държави, Евгения Иванова блестящо защитава извода, че единствено у нас – няма такова нещо нито в Сърбия, нито в Гърция, нито в Македония – господстващият наратив за присъствието на мюсюлмански малцинства е този за „насилственото потурчване”. Механизмът на изграждане на тази травматична памет е обект на анализ във втората глава на книгата.

Оказва се, и Иванова блестящо показва това, че господстващата в масовото съзнание представа за „насилственото турцизиране” се основава на няколко съставени главно през 19-ти век документа, най-известният от които е летописът на поп Методи Драгинов, в чиято достоверност се съмнява още проф. Марин Дринов, а след него и много водещи историци османисти. Но съмненията в достоверността на този ръкопис, както и на другите два – „История во кратце о болгарском народе словенском” на йеромонах Спиридон „Исторически бележник за потурчавнето на родопските българи”, упорито съпътстващи циркулацията им обществото още от публикацията им, никак не пречат на държавата да включи например съчинението на Спиридон в учебната програма по история в училищата преди 1944 г., а на Антон Дончев – да сътвори художествено безсилното си, но пропагандно силно произведение „Време разделно”, което получава Димитровска награда през 1966 г. А екранизацията на книгата през 1987 г. – в разгара на т. нар. „възродителен процес” става вероятно най-гледаният български филм за всички времена.

Ето това е механизмът на изобретяване на памет: когато държавата, с цялата мощ на поддържаната от нея образователна система пълни главите на децата със съмнителни по достоверността си, но силни с емоцията си послания. Впрочем, можем да отбележим, че същият механизъм бе използван и за създаване на памет за напълно измисленото събитие – Деветосептемврийско въоръжено въстание. Но това, разбира се, е друга тема.

Ала особено важно в хрониката на Иванова във втора глава на книгата е констатацията, че всъщност в народното творчество почти няма умотворения, които да описват „потурчването”. Дори в специално издадените през седемдесетте и осемдесетте години на миналия век сборници за подпомагане на пропагандата на „възродителния процес” умотворенията, повествуващи за „потурчването” се оказват варианти на една и съща песен и устни разкази, споделени от възрастни хора, за които е невъзможно да се каже дали са автентичен родов спомен или са индуцирани от това, което разказвачът е научил в училище. Блестящи и тъжни са страниците, в които авторката ни разказва за преображенията на историците – хора, които, изследвайки архивите, аргументирано са доказвали, че у нас, разбира се, има много случаи на ислямизиране на християни, но че те, както и в другите балкански страни, основно са резултат на доброволно взети решения, мотивирани от различни практически съображения, изведнъж през след шейсетте години на миналия век рязко изменят позициите си и започнат да пропагандират тезата за „насилствената асимилация”. Да, разбира се, те са се подчинявали на линията на БКП, а тя още през 1962 г. излиза с решение за „борба срещу турчеенето”, последвано от още по-строго постановление от 1970 г., за да се стигне до т.нар. „възродителен процес”.

Но на мен лично най-силно впечатление ми направи трета глава. В нея са изложени резултатите от теренни проучвания на авторката сред помаците, сред хората, говорещи български език, но изповядващи мюсюлманска религия. Какво мислят те за произхода си, как се самоидентифицират, как реагират на натиска на държавата, правила толкова опити да ги „вкара в правия път на българщината”, кулминацията на които са „възродителната дейност” на т.н. Дружба „Родина” от края на трийсетте години на минали век и „преименуването”, т.е. насилствената смяна на турско арабските имена с български от 1970 г.?

Авторката е била ръководител на няколко теренни изследвания, най-голямото от които трае четири години. Те всички имат за обект самосъзнанието на българските мюсюлмани и най-вече на помаците. Тя анализира няколко типа разказа за това, как в миналото е станало приемането на исляма от предците им. Има разказ за доброволното приемане на новата религия, той преобладава; тук-таме се срещат и разкази за насилие, дори и босненския вариант на паметта за ислямизацията като освобождение от гнета на чорбаджии и попове се среща у някои от нейните респонденти. Извънредно интересни и с много голям потенциал са анализите на проф. Иванова върху семейството разкази за това, че „помаците са дошли от другаде”. Тя разпластява няколко вида такива разкази – идване от Египет, идване от Волжка България заедно с Аспаруховите българи, нахлуване на араби, установили се у нас и женещи се за българки, така че накрая загубили езика си, но не и вярата и др.

В условия, в които официалната наука не дава достатъчно убедителни версии на историческия произход и когато те не са нито българи като българите, нито турци като турците, не може да не се появят исторически разкази, които подчертават самобитността на групата. Тези разкази намират своите „научни” коментатори и систематизатори като Мехмед Дорсунски и Ефрем Моллов, които издават книги, а по-образованите слоеве на помаците ги четат. И така колелото се завърта – хората вярват на това което, четат, защото то е написано от „учени”. Предпоставка за доверието им е жизненият опит и близкото минало – българските власти лицемерно твърдят, че „помаците са неразделна част от българския народ”, но в същото време ги карат с насилие да променят имената си и с това им показват, че всъщност не са съвсем пълноценни членове на „народното семейство”. От друга страна, те са мюсюлмани, но не говорят турски. Тогава? Фолклорната машина започва да работи и така се самосъздава нов етнос, помашкия етнос. Официалните български власти и националистическите ни партии много се боят от това. Всъщност те се боят да признаят, че нашата нация е многоетническа, в което няма нищо страшно, само дето това признание би наложило коренни промени в политиката към малцинствата, за което държавата няма никаква готовност.

Но самосъздаването на етнос  е естествен процес, така – от късове знание, праснати и чудновати – се създават митове за произхода и се изгражда самоиденификация. В „нормалните случаи” националната държава мощно подкрепя някои от тези митове, започва да ги преподава в училище и след известно време всички, които са минали през училищната система и отговарят на условията, в нашия случай – говорят български и са, макар и номинално, християни, знаят, че са „българи”. Когато държавна подкрепа липсва, какъвто е случаят с митовете за произхода на помаците, най-главният от които е, че те са население, най-малкото толкова старо, ако не и по-старо, от славянското, но са дошли не от там, откъдето идват славяните и са загубили езика си, но не и религията, просто превръщането на групата в етнос трае много повече време. Няма никакво значение, че веществените „доказателства”, разни каменни надписи най-вече, които да засвидетелстват нагледно твърденията за древност и другост, се оказват до едно плод на грешна интерпретация. Трябва да сме признателни на проф. Иванова за систематизацията на тези разкази за генеалогия, тя е първа по рода си у нас.

И накрая, четвъртата глава на книгата е посветена на „ислямизма”. В нея намираме статистически данни за религиозността на мюсюлманите у нас. Аргументирано се разбива митът за „свръхрелигиозността” на помаците. Става ясно, че религиозността на мюсюлманите изобщо е умерена и че тази на помаците е много подобна на религиозността на мюсюлманите изобщо[3]. Най-интересни са страниците, в които авторката показва, че тезите за наличие на т.нар. „радикален ислям” са съчинения, породени от неясния страх на властите след 11-ти септември 2001 г. Просто у нас фигурата на атентатора джихадист, който в нормалния случай не е особено религиозен, високообразован е, но в страна, където не са корените му, отчужден е от света, в който живее и мечтае да го промени към по-добро състояние чрез насилие, няма как да се развие и това е много добре показано в книгата.

Като правозащитен разказ се четат страниците, посветени на „делото на 13-те имами от Пазарджик”, 12 от които са помаци. Впрочем безпомощността на обвинението бе напълно доказано чрез самите присъди по това дело – глоби и една единствена присъда от една година затвор по обвинения, по които се предвиждат много по-тежки наказания. Но чрез анализа си на взаимоотношенията между „млади”, образовани в арабския свят, и „стари”, домашно образовани ислямски духовници, авторката показва и пълната несъстоятелност опита на обвинението да използва теологични аргументи, за да докаже тезата си.

Според мен четенето на книгата на Евгения Иванова е празник на духа. Тя е многопластова, дълбока, прецизна. В нея няма нито една, дори и най-дребна теза, която да не е доказана чрез емпирични данни, а ерудицията на авторката впечатлява. Но най-ценното в нея е анализът на изобретяването на паметта и разнищването на опасните пътища, по които политиката у нас я използва. Към паметта трябва да се отнасяме с уважение, тя не бива да бъде монополизирана, политическата употреба на паметта, на която толкова много се нагледахме през миналия век, е път към катастрофи. Това е главното послание на тази книга, която съчетава научната прецизност с хуманистичния, дори бих казал, правозащитен патос.

 

[1] Евгения Иванова е професор в Нов български университет, д-р на науките за културата. Тя е автор на монографиите „Отхвърлените „приобщени” или процеса, наречен „възродителен”. 1912 – 1989”, „Балканите: съжителство на вековете. Изследване върху (не)състояването на балканската модерност” и други.

[2] Евгения Иванова, Ислямизирани Балкани. Динамика на разказите, С., 2014 г., Нов български университет, 254 стр.

[3] В изследване на нагласите сред мюсюлманите, правено през 2011, е имало специална засилена извадка от помаци, което прави сравненията между техните характеристики и тези на мюсюлманите изобщо съвсем правомерни.

Avatar

Емил Коен

Емил Коен е социолог, журналист и правозащитник. Повече от 20 години след 1993 г. работи в различни неправителствени правозащитни организации, работил е във в. „Континент” и в Института за изследване на младежта. Има множество публикации на правозащитни теми. От 2008 до 2010 г. издава електронния бюлетин „Правата на човека във фокус”.