Политиката на паметта и Големът* на „колективната вина”

Политика на паметта

Разговорът за „политиката на паметта” започва с анамнеза на понятието. Или даже с тези, които са го лансирали. Между тях специално място заемат философът Ясперс и психологът Юнг, които през „нулевата” 1945 г. разсъждаваха за „колективната вина”. Това беше внушителен интелектуален принос в миротворческата воля на страните победителки на абсолютното немско зло. Стана така, че точката в стария философски спор за „чистата дъска” по неочакван начин бе поставена от бомбардировачите, които направиха за догматично настроените професори демонстрацията, че  така назованите „дъски” не се обсъждат в аудиториите, а се правят от въздуха, чрез натискане на бутона за хвърляне на бомби, и едва след това, вече изчистени, се запълват с нови знания, инструкции и условни рефлекси.

Прецедент на политическата технология

Това, че на философите им е присъщо да пребивават в неадекватни състояния още от времето на Молиер, е ясно като на длан. Особено тогава, когато са принудени да напуснат привичните си теми на обсъждане и да се впуснат в нови и нехарактерни за тях. Например – във „въпроса за вината”: първо в оригиналната версия от 1945 г., а след това и в множество нейни клонинги. Но какво става, когато за вината (конкретна, историческа) говори не съдия и не свещеник, а имено философ? Философите, както се знае, не могат без обобщения, защото, ако не обобщаваха, не биха били философи. Но, обобщавайки вината, те само по свой си начин възсъздаваха един аналог на бомбените килими, покриващи вече не градовете, а съзнанията, които после пак те възстановяваха (успоредно с новото изграждате на градовете) в рамките на общи национално педагогически програми, известни под името „план Маршал”.

Дълбинният психолог Юнг: „Въпросът за колективната вина е очевиден за психолога и един от най-важните факти на терапията ще стане довеждането на немците до признание на тази вина”. Ние четем: един от най-важните фактори на терапията ще стане един уникален акт на покаяние в уютното швейцарско ъгълче на психиатъра Юнг. Даже обвинителите в Нюрнберг успяха да избегнат стоварването на вината на „големи партиди” и да не хвърлят „немците” в един общ кюп заедно с действащите от тяхно име узурпатори. В това изместване на „оптиката” на мисленето може да се види най-характерният симптом на епохата, по който могат да се разпознаят като подобни следователят и терапевтът, домогващи се до признание: първият чрез изтезания, а другият посвоему, като при това оригиналността на втория не е даже в това, че внушава на пациентите си болест, колкото в това, че тук за първи път в ролята на пациент се оказва цял народ.  Ясперс приглася на Юнг: „Всеки човек е отговорен за това как го управляват”. Чрез тази фраза пропадаме в състояние на философска безпределност, когато всичко е възможно. Спомням си един старец, пазач в университет, прекарал повече от 17 години в лагерите. Той не разбираше защо всички се смеят, когато отговаряше на въпроса за какво са го арестували: „Откъде да знам, сине? Казаха, че съм сисер”. Той имаше пред вид „есер”[1]. Можем да се досетим какво би помислил той за Ясперс, който го прави отговорен за тези, които са го пратили в затвора. Si tacuisses, philosophus mansisses (ако си бе държал езика зад зъбите, би си останал философ).

Така или иначе, но прецедентът на колективната немска вина и досега си остава шедьовър на западната политическа технология. Навярно само този, който се припознава като политически калвинист, би могъл да стигне до извода за такова тясно смесване на юридическия подход с метафизиката. Решаващо бе именно отъждествяването на субекта на вината с народа, след което виновни се оказват вече не конкретно тези или онези, а в буквалния смисъл всички, включително умрелите и още неродените. Бившият канцлер Кол избърза с формулата за „милостта да се родиш късно”, говорейки за поколението, станало зряло вече след войната; но за каква милост може да става дума там, където е виновно цялото – народът, в идеята-ейдос на който дядовците и внуците са толкова единни и едновременни, както отделните тонове в „музиката”. Иронията на колективната вина е в това, че тя трябва да е безсрочна, за да може въобще да съществува, което означава: тя ще изчезне само заедно с народа, който я носи.

Но това е фашизъм в най-чист вид, ако допуснем, че фашизмът днес е жив не в жалките имитатори на неговите отдавна изчезнали „звездни мигове”, а в шума и в яростта на антифашизма. Какво, ако не типична фашистка установена практика е пренасянето върху народа на понятия, които имат чисто индивидуално значение! Понятието вина е неразривно свързано с понятието наказание. През годините на войната бяха предложени най-различни видове наказания на Германия: от превръщането й в изцяло аграрна страна (т.н. „план Моргентау”) до пълна стерилизация на населението (планът „Кауфман”). Разбира се, миролюбивият и хуманен свят взе решение, което му бе подсказано от християнската му съвест: наказанието на виновния всъщност е перманентно, доведено до състоянието на рефлекс съзнание за вина, съпровождано от редовни, и, което е главно, публични актове на разкаяние.

Само личността може да бъде виновна

Тук би следвало да се търси генеалогията на „политиката на паметта”. След като на някоя влиятелна (сега това се казва: разпасана) философска общност бе угодно да сведе философските проблеми към езика, или към говоренето, а под говоренето да разбира това, което генерира реалността в качеството ѝ на речеви конструкции (или за тези, които назнайват повече, деконструкции), така че постепенно такива се оказват всичко, за което можете да се сетите, включително такива биологически първоелементи  като „мъже” и „жени”, би било повече от странно, ако в зоната на интересите на тези тотални иновационни програми не бе попаднала и паметта. „Политиката на паметта” е частно, макар и приоритетно направление в рамките на споменатите програми, една мрежа от технологии по производство и (постоянно възпроизводство) на чувство за вина, комбинирани с необходимите корекции, за да бъдат съвместими с националните и историческите особености. Трябва да обърнем внимание колко ефективно, във всеки случай по-ефективно от църковния „оригинал”, се използва тук арсеналът на християнството. Призивът към покаяние, самата дума „покаяние” например, е способна да действа с огромна хипнотична сила. Особено в Русия, където тази традиция на руските „свети отци” намери неочакван съюзник в литературата, която в Русия, както е известно, винаги е нещо повече от литература. За политическите технолози на паметта Русия беше и си остава идеален изпитателен полигон, по редица показатели превъзхождащ дори постиженията на немците в тази област, и ако експериментите (както да речем неотдавнашният шум около т.нар. „голодомор”[2]) не се оказват успешни, то вината (колективна, естествено!) за това пада на членовете на екипа, които изведнъж се оказаха по-глупави, отколкото в същност са.

Разбира се, нищо подобно не можем да си представим в западните общества. Покайващи се en masse (масово) англичани не е възможно да съществуват даже в кошмарен сън. От приличие (а може би и за забава) те си измислят разни „скелети в гардероба” и от време на време устройват морални разследвания, като при това обаче не отиват по-далеч от проучвания на телегенични семейни отношения или на някакви фирмени афери. Това е типичното поведение на бръснаря, който бръсне тези, които не се бръснат сами, и не бръсне онези, които сами себе си бръснат, при което той самият определя и едните, и другите. Кой го бръсне него самия, ходещ винаги чисто избръснат, макар той, по разбираеми причини, нито може да се бръсне, нито може да не се бръсне, си остава тайната на Полишинел[3], за която в солидните издания и като се имат пред вид рисковете за престижа, не е прието да се говори.

За какво – все още – може да се говори, ако не за самата вина? Ако с цената на много болезнено изменящи смисъла на речта операции не излизаме от кожата си, надвиквайки смисъла на самите неща, то едно е ясно: само личността може да бъде виновна и при това единствено чрез нарушаване на закона или на заповедта. С други думи – вината преди всичко е социално юридическо понятие. Разбира се, има и религиозна вина, това е необикновено дълбоко религиозно понятие, за което тук не е мястото да говорим и не само заради сложността му, но и по силата на неговата абсолютна несъвместимост с политиката. Морална вина? Но пак в режим на личностното и интимното, при условие, че никой не си пъха носа в нея. И ако в главата на някой потомък на rounheads[4] се появи мисълта да пренесе това в пространството на публичността, където всеки демонстрира пред всички вината си, например в популярна телевизионна програма, и при това той се съкрушава, че успява да се кае не всеки ден, а само през ден, то навярно това е и самият този свят, който, когато му дойде времето да свършва, ще свърши не във формата на взрив, нито даже във формата на стон, а ей така – съвсем безшумно.

 *          *          *

Най-интересното е, че създавайки веднъж Голема на „колективната вина”, политиците на паметта скоро ще се окажат неспособни да утолят апетита му само с народи. Какво тук са народите, когато безнаказан (и все още вършещ нечувани злодеяния) остава самият Господ Бог. Струва ми се, някакъв американски правозащитник вече се е сетил да подаде жалба срещу Бога в съда, и ако искът му бе отклонен поради неопределения адрес на нарушителя, то това въобще не е смешен абсурд, а лесно отстраним – в рамките на мълчащите като трупове – богословски деконструкции.

*Голем е древноеврейска дума, която означава „нещо неготово”, „неоформено”. В европейския фолклор и в средновековната демонология това е глинен великан, оживен с магически средства, чрез заклинания. Съгласно древните рецепти, за да се създаде Голем, е нужно от червена глина да се направи човешка фигура, висока колкото десетгодишно дете. Тя може да се оживи, като се произнесе името на Бога или като се напише на челото и думата „zmet”, която в превод значи „истина”. Характерно за Голема, на който по този начин е вдъхнат живот, е това, че той няма душа и не може да говори, но расте много бързо, придобивайки нечовешка сила. Понякога Големът престава да се подчинява и даже може да убие създателя си. По-специално, в еврейските народни предания, свързани с влиянието на учението на Кабалата, Голем е оживен с магически средства глинен великан, Бел. прев.

[1] Есери са членовете на партията на социалистите революционери. През 1917 г. те са били съюзници на болшевиките и техни представители са участвали в първото съветско правителство, установено след преврата от 7 ноември 1917 г. Но след като на 6 юли 1918 г. есери убиват посланика на Германия в Москва фон Мирбах, отношенията между болшевики и есери, които и без това са били обтегнати, съвсем се развалят и от тогава есерите са обявени за „врагове на революцията и на народа” и жестоко преследвани., Бел. прев.

[2] Масов глад, възникнал в бившия СССР и най-вече в Украйна в началото на 30-те години на ХХ в., в резултат на който са загинали по различни оценки от стотици хиляди до няколко милиона души. През 2008 г. украинското ръководство предприе кампания в световен мащаб за признаване на „голодомор”-а за геноцид, вина за който според тях носи Русия., Бел. прев.

[3] Полишинел е синоним за кукла смешник, Бел. прев.

[4] Пуританин по времето на Кромуел и през ХVІІ в, Бел. прев.

Текстът е написан на 3 декември 2008 г., публикуван е на 3 март 2009 г. в електронната версия на списание Русский журнал. Този превод беше за първи път публикуван в електронния бюлетин „Правата на човека във фокус”, издание на БХК, който се разпространяваше по електронна поща в много малък тираж. През юни 2011 г. сайтът на бюлетина беше изтрит от БХК и престана да съществува.

Превод: Емил Коен

Avatar

Карен Свасян

Карен Свасян (Карен Свасьян, р. 2 януари 1948 г.) е известен арменски и руски философ, автор на много книги по история на философията, философия на духа, естетика, написани на руски, арменски и немски езици. От 1993 г. живее и работи в Базел, Швейцария.