Помните ли Могилино, или за отговорността на властимащите

Повод за тази статия е решение на Комисията за защита от дискриминация от октомври, тази година.[1] Решението е противоречиво и не е влязло в сила. Но в него има няколко наистина важни момента, които пред-новогодишно ми се иска да споделя.

Най-важното, което усетих през това решение и което бързам веднага да споделя е, че

не сме така безсилни, когато нещо нередно се случва.

Може би резултатите идват бавно, може би не са така категорични, може би невинаги знаем как да стигнем до тях. Но въпреки това, вярвам, че начини има и ние сме тези, които избираме поведение на пасивност или нещо друго. Начините, при това, са законни. И не е задължително да сме адвокати, за да стигнем до тях.

Не се съмнявам, че тук веднага ще се намерят хора, които ще подскочат и ще изберат любимата си защитна позиция на омраза и омаловажаване, подкрепяща безсилието и безсмислената агресия. Не за тях пиша. Пиша за онези, които искат да живеят в по-човечен свят и знаят, че и от тях зависи този свят да бъде реалност.

Решението на Комисията за защита от дискриминация (ще наричам нататък тази комисия с инициалите ѝ – КЗД) има дълга история. Преди две години, през декември, подадох два сигнала. Подадох ги в лично качество – като гражданин.[2] Единият сигнал беше за децата и младежите от Дома за деца и младежи с умствена изостаналост в с. Могилино. Другият – за децата и младежите от Дома за деца с умствена изостаналост с. Крушари. Комисията ги обедини в една преписка. Ще спестя разказа за процедурата и техническите подробности около делата. Ще опитам да се съсредоточа върху резултата, такъв, какъвто е досега.

В началото е Могилино, станало символ на безчовечието и арогантността на бюрокрацията, довели до страданието на деца, страдание, което е отвъд способността ни да вярваме, че е възможно да бъде причинено от едно човешко същество на друго. Страдание, което предпочитаме да не виждаме. Истински Могилино е само част от цялата картина на страдание и смърт. Друг символ е Джурково, където деца, за които формално „държавата” „се грижи”, загинаха от студ и глад.[3] Децата на Могилино обаче достигнаха с историите си до света и показаха реалността, такава, каквато е, брутална и лишена от удобни обяснения, възможни, когато никой не надниква отвъд оградата, издигната от бюрокрация и безразличие, от предразсъдъци и безсмислени фрази, като онази на една министърка: „Ами те толкова си могат”. Домът беше закрит, децата и младежите бяха преместени.

Но понякога животът предлага странни съвпадения и ирония.

Докато обмислях жалбата срещу решението на КЗД, БНТ съобщи новината, че за Центърът за настаняване от семеен тип в с. Могилино (отново) няма достатъчно средства, та да се осигури нормално живеене на хората.[4] Не (само) това обаче е важното. Важната новина тук е, че домът никога не е бил закриван. Може би хората са други. Може би е сменена табелката на вратата. Но толкова. Както не е закрит и домът в Джурково, само е сменена табелата. Толкова. Изглежда ми, сякаш има някакво сериозно заболяване, някакво тежко увреждане на държавната и общински администрации, което продуцира един и същи симптом. Сякаш има вкопчване в дехуманизиращия модел на тоталната институция, която уврежда, причинява страдание, краде животи. 

Защо е така? Как да се спре това нещо?

Но да се върнем към решението. В сигналите исках КЗД да разпознае и назове настаняването на хора (деца и младежи, в контекста на Могилино и Крушари) като дискриминация, да назове задържането им в условия, като тези в двете институции, като нечовешки и унизителни, да се разпознае като дискриминация това, че децата и младежите нямат шанс да предприемат каквото и да е, за да получат както обезщетение за това, което са преживели. Ако някой пълнолетен и непоставен под запрещение е затворен в унизителни и нечовешки условия, той или тя може да осъди държавата или общината да му (и) плати обезщетение, но децата и младежите не могат. И не могат, защото няма кой да ги представлява. Докато са деца, или родителите им, или пък директорите на институциите са техни попечители и настойници, а след навършване на пълнолетие по правило биват поставяни под запрещение и пак директорът или човек от персонала става настойник. Поисках също така да се признае, че държавата не се ангажира в необходимата степен в процеса на осигуряване на свободни от нехуманно отношение условие за израстване на децата и полагане на грижи за тях и зависимите от грижи възрастни. Промените се случват под натиска на граждански организации, граждански организации извършват колосална работа по оценка на децата и младежите, препоръки за по-нататъшна грижа и първоначалното възстановяване на децата и младежите, след което децата и младежите преминават в една или друга услуга, където, ако няма силно ангажирана външна подкрепа, нещата скоро стигат до изходната си точка или отвъд нея. Децата и младежите остават затворени отново, сега в по-малки пространства,

но все в същия капан на институционалната култура и практика.

Без да имат шанс да получат терапия за това, което са преживели. Ако бяха деца в семейства и бяха изложени на тормоз, нехуманно отношение или унижение, много родители биха потърсили компетентна терапевтична помощ, още повече, ако детето или младия човек има поведенчески проблеми. Дори Отделите за закрила на детето биха насочили към специфична услуга. Но не и в институциите. Там реакцията на преживяното не се вижда. „Те са си така” – се чува често. Увреждането се вижда като проблем на индивида, а средата се оневинява, дори когато е била нечовешка и увреждаща.

Какво е това, ако не дискриминация по признак увреждане?

Та, преди две години, в края на 2014 г., тези неща застанаха в сферата на внимание на КЗД. Какво се случи по-нататък? КЗД изпрати екип в Крушари и събра информация от първа ръка каква е ситуацията. А после, преди около месец, дойде и решението.

То е, както казах, непоследователно. КЗД не намира Министерството на труда и социалната политика (МТСП) и Агенцията за социално подпомагане (АСП) да са извършили дискриминация. Наистина, казва КЗД, те имат определени важни задачи, но са създали системата за закрила на детето и редица стратегически документи. И Комисията спира в разсъжденията си до тук. И пропуска да забележи, че формалният подход към промените, без осигуряване на необходимия ресурс – не само финансов, но и човешки, подкрепен и от смислени законодателни промени, е ключа към неуспеха на реформата.

Без всичко това, свършено съвестно и навреме, на промяната не се дава шанс. Не ѝ се позволява да се случи.

А създаването на привидности създава нови рискове. И те не са само за децата и младежите, които са в услуги само по табелка и външна форма са в общността, но инак са институция повече от всякога. Риск има и за онези, в които се работи с душа и сърце, където се влага енергия и усилието на хората в тях предизвиква промяната да се случи. Факт е, че ги има, че работят в условия на трудности и липса на адекватна подкрепа. Рискът е, че въпреки енергията и ентусиазма те може да се уморят, да прегорят от емоционално изтощение и да се оттеглят.

Което ще убие промяната окончателно.

А промяната е нужна, зашото, както казва КЗД в решението си:  Вредите от полагането на грижи за деца, останали извън семейството, в социални институции, са безспорни, често неизмерими от социална гледна точка. Те са в редица аспекти и засягат пряко децата, пребиваващи и пребивавали в такива институци.”

Има редица изследвания, включително и достъпни на български език,[5] които, между другите данни, предоставят и данни за това, как институционалният режим влияе върху физическото и интелектуално развитие на децата.[6] Децата, настанени в институции, страдат от редица психологически проблеми, които нямат друга причина, освен институализацията.[7] При институциализираните деца се наблюдават социални проблеми, проблеми в привързаността.[8]

Увредата, нанасяна от институцията, без съмнение е колосална за всяко човешко същество, заставено да пребивава в нея.

Ако обърнете внимание на цитирания текст в бележката под линия, ще забележите, че вредите не зависят от това, дали детето е настанено в голяма институция или в резидентна услуга (каквито са сега разкриваните услуги в общността). Самото качество на грижата, което е институционално по природата си – лишено от индивидуализация, от привързаност, от достатъчна стимулация, е увреждащо. Ако започнем разсъждението си от тази основа (която е базирана на научни постижения и изследвания, а не е произволно) и добавим неизбежните вреди от нечовешките и унизителни условия в двете институции, за които говорим, ще достигнем до извода, че настаняването в институция (вкл. резидента услуга, възпроизеждаща институционалната грижа), особено за период, по-дълъг от 3 месеца, е сериозно увреждащо.

Държавата следва да признае провала си в грижата за децата с увреждания и да поеме отговорност за поправяне в бъдеще на нанесените вреди. Пострадали са семействата на тези деца, които не са получили подкрепа своевременно, за да се погрижат за децата си; самите деца, бидейки институализирани, не са получили шанса да развият капацитета си, претърпели са и много конкретни вреди.

Настаняването на деца в институции следва да бъде определено като дискриминация, за бъде разпозната необходимостта от активни действия за осигуряване на алтернативи за децата с увреждания – подкрепа за рождените им семейства, приемна грижа, осиновяване.

Врочем, КЗД прави крачка в тази посока, казвайки следното:   „Осигурената заетост и добри практики по редица проекти съвместно или не със сдружения с нестопанска цел са обвързани от определени срокове. Изтичането на последните води до липса на адекватна закрила или неизвестности, поставящи под съмнения реалната бъдеща интеграция на деинституционализираните, особено след навършване на пълнолетие. От тук и подчертаните в сигнала забележителни успехи, които неправителствени организации са постигнали в процеса на деинституционализация, често се оказват моментни със страдащи от държавна необезпеченост за в бъдеще.”

Комисията за защита от дискриминация, в крайна сметка, посочва Кметовете на общините за извършители на дискриминацията и им налага глоби. Кметът на община Две могили е глобен за това, че не е осигурил рехабилитация на настанените на територията на общината деца и младежи с увреждания. Глобен е и кметът на Крушари, че не е осигурил рехабилитация и медицинско обслужване на настанените на територията на общината деца и младежи с увреждания.

Това ни връща в началото и оптимизма, с който започнах. Резултатът е малка крачка към поемане на отговорност. Много малка, символична и все още нестабилна.

Двама кметове са глобени на основание, че не са управлявали услугите за деца и младежи с увреждания с необходимата грижа и отговорност, и това е признато за дискриминация.[9]

Единственото послание, което стига до мен засега, е, че е възможно отговорност да бъде потърсена и понесена. Производството продължава на следващата инстанция. Очакваме и други решения.

А промяната се случва стъпка по стъпка в живота на някои хора, подкрепени от други хора, които вярват, че увреждането не може да означава ограничаване, изолация и изключване от човешкия свят. Пак по силата на синхронността или случайността, (изберете което ви харесва) тази сутрин, докато довършвах този текст, получих известие за промяна на стената на моя приятелка от Фейсбук (а бих казала и от реалността), жена, която живее в защитено жилище. Погледнах снимките, които беше споделила от живота си, с приятелите си, пътуванията си. За нея, казах си, промяната се е случила и тя вече е в света. Тя няма да бъде под запрещение, защото е подкрепена, защото е в света и светът се е отворил за нея. Значи може. Светът може да е по-човечно място. И с малки стъпки вървим нататък. През подкрепата и отговорността. Не сме безсилни.

И можем да изберем да не приемаме страданието на невинните да бъде невидимо, да изберем то да бъде зачетено, уважено и компенсирано, да изберем да не носим срама и вината за мултиплицирането на това страдание, а да подкрепим промяната и да сме активни тя да се случи и да остане трайна. Защото изборът е наш и, както казва КЗД,

„Цената […] се дължи от всеки и от всички.

 

[1] Решение 419/25.10.2016, постановено по преписка 33/2015 г. по описа на КЗД.

[2] Mental Disability Advocacy Centre – международна организация за защита на правата на хората (възрастни и деца), базирана в Будапеща подкрепи тези дела, без да е страна по тях. Има обаче други дела, заведени както от мен, така и от други хора, които не са получили никаква друга подкрепа, освен от съ-мишленици. Поне едно от тях има съществено значение за промяна на бюрократичния подход и безхаберието на бюрокрацията в случай, в който човешки живот и здраве са засегнати. Решението по тази преписка предстои.

[3] България е осъдена от Европейският съд по правата на човека за 7 от тези смъртни случаи.

[4] Ето линк към новината: http://news.bnt.bg/bg/a/nyama-sredstva-za-zashchitenoto-zhilishche-za-khora-s-mentalni-problemi-v-mogilino. Специална благодарност на Славка Кукова, която сподели линка на страницата си във Фейсбук!

[5] Например съвместна публикация на Save the Children и Better Care Network, с автор проф. Кевин Браун „Вредите от отглеждане в институция през ранното детство”, достъпна на български език тук: https://www.unicef.bg/assets/PDFs/Risk_of_harm_BG.pdf

[6] Забавено физическо развитие, несъответно на възрастта тегло или обиколка на главата и др. подобни; проблеми със слуха и зрението, предизвикани от липсата на стимулация или недостатъчната такава;забавено моторно и/или интелектуално развитие, – вж. стр. 11-12 от цитираната по-горе публикация.

[7] Пак там, стр. 13.

[8] Пак там, стр. 14-16.

[9] Решението не е влязло в законна сила.

Avatar

Анета Генова

Анета Генова е адвокат. Правен консултант на Mental Disability Advocavy Center за България. Работи по случаи, свързани с защита на права на хора с психо-социални и интелектуални затруднения, както и с жертви на домашно насилие. Работи по изследователски проекти, свързани с тези теми, както и с теми за защита правата на децата. Работила е в Български Хелзинкски комитет, както и в сътрудничество с Фондация "ПУЛС" - гр. Перник. Била е съдия.