Послания за човещина към бездомниците отправя театър Vox Populi

Неда Соколовска е театрален режисьор, документалист, основателка на Студио за документален театър VOX POPULI. Завършила е актьорско майсторство в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ и режисура в Националната театрална академия в Хелзинки. От завръщането си в България през 2011 Соколовска има реализирани 10 авторски документални спектакъла, всички изпълнени в т. нар. „вербатим техника“. Носител е на ИКАР 2013 за драматургия за спектакъла „Яце форкаш“, номинация за най-добър спектакъл и режисура АСКЕЕР 2013, както и наградата за принос към българската култура на Министерството на културата на Република България.

Неда, темата за бездомниците, за онези, които наричаме „хора без адресна регистрация“, е много трудна. Минувачите избягват клошарите, които се хранят от кофите и спят под мостовете. Подлезите край гарата ги затварят нощем, а чистачите изритват дрипавите мъже или жени дори когато навън е кучешки студ… Кажете, не предполага ли този градски сюжет използване на метода на Станиславски? Не потърсихте ли вчувстването на зрителя в жестокия живот на бездомните хора през мощния регистър на актьорски жестове и емпатични интерпретации?

Завършила съм НАТФИЗ, където бях възпитана в уважение и почти религиозна последователност на Станиславски и психологическия реализъм. После отидох да уча в театралната академия в Хелзинки. Тогава видях, че съществуват и други театрални подходи освен методите на руската школа. Там разбрах, че имам невероятния шанс да съм стъпила на две платформи, и че мога да използвам това като плюс в собствената си работа.

И избрахте вербатим техниката… Създадохте VOX POPULI, положихте основата на документалния театър в България – VOX POPULI.

Идеята да се захвана с вербатим театър се роди от огромния ми интерес към темата за естествеността. Да пренасяме ситуации, теми и личности от живота около нас. Искам театър, който да предлага на публиката контакт с някои от най-„невидимите“ социални теми. Да срещнем зрителите с уязвимите групи и техните вълнения, техния поглед към живота. Точно затова стартирахме поредицата „Невидими“. Една от темите беше за бездомните хора.

След вашия спектакъл в Червената къща през 2013 година сякаш се събуди интересът към тях. Виждам Destructive Creation, които започнаха неотдавна работа с „Градските номади“. Репортерски филм на Нова телевизия преди дни също се опита да привлече общественото внимание върху „клошарите“. Не ви ли беше страх, че ще срещнете съпротивата на зрителя – той отива на театър, за да се развлича, а вие го срещата с уличните хора!

Струва ми се, че театърът може да е много повече от предприятие за вечерно забавление. Една от неговите изконни функции е да бъде и платформа за социален диалог, медия, катализатор на актуалните процеси в обществото, трибуна за критическо говорене.

Как откривахте „гласовете“  от улицата? Колко време се подготвяхте за спектакъла?

Записвахме десетки разкази на хора в ситуация на бездомност. Причините един човек да остане на улицата са безброй, няма тясно правило и шаблон. Семейни конфликти, свързани с наследство, заболявания, имотни измами, безработица, социални деформации, психологически причини, и какво ли още не. Открихме, че никой не е застрахован от подобна участ.

Това е посланието на спектакъла, така ли?

Едно от посланията. Верабатим театърът е мощна трибуна. От там могат да се отправят послания за състрадание, викове за промяна, за човещина. Нещо в обществото и в институциите трябва да започне да „провижда“, че това са хора като всички останали, просто са в критична точка на живота си. И ако започнем да ги разпознаваме като такива, ако социумът ги включи и институциите започнат да се грижат за тях, много от бездомните хора ще успеят да се върнат към нормален живот и така цялото ни общество ще стане по-здраво, по-добро.

За презентацията е нужен JavaScript.

Въз основа на тези интервюта ли съставихте драматургията на „Невидимите“?

Радо Чичев, с когото работихме върху драматургията на спектакъла, вече беше събрал някои наистина ценни интервюта, преди да започнем проекта. Всъщност той ме запали. По време на теренната ни работа се запознахме с много интересни личности, с духовно съхранени хора, които обаче нощуват по улиците, гарите, в изоставени къщи, в храстите. Едно от основните места, където ги намирахме, беше един от софийските паркове – там благотворителна организация (“Мисия без граници”) ежедневно раздава топла супа. Установихме със срам, че няма държавна институция, която да се грижи за изхранването на хората в нужда. От всички тези разкази за премръзнали и полугладни хора, без дом, и често без документ за самоличност, се получи спектакълът ни „Невидими №3: ДОМ“.

Съгласна съм, че театрализацията на историите предизвиква огромно въздействие. Хората в Червената къща не искаха да станат от местата си… Актьорите ви предават много добре житейската и емоционална ситуация! Мадлен Чолакова например. И останалите актьори са също много автентични. Как ги избирате?

В избора на актьори търсех емпатични хора. Дори – да имат политическа позиция. Да бъдат свободни от актьорска суета. Имам предвид суетатата като въображаемо огледало, в което се оглежда артиста и се самолюбува. Не, той трябва да се гледа през очите на публиката! Трябва да е „чист“ канал. Склонна съм да работя и с непрофесионални актьори и го правя при всяка възможност.

Питам се, не се ли разкъсва след спектакъла връзката ви с тези улични истински персонажи…

Те имаха такива въпроси към нас. Казваха ни „вие сега ще си свършите работата и ще ни изоставите“. Опитвахме се да им помагаме по един или друг начин, но в края на краищата само една организирана, институционална грижа може да постигне ефективно решение на техните проблеми. Това, което все пак постигнахме, е, че заразихме някои от зрителите ни с тази емпатия, събудихме тяхното желание да помогнат с нещо, в някои случаи успяхме да променим негативната нагласа, което е голяма крачка напред. Вербатим театърът създава връзки между хората, приближава ги.

Документалният театър VOX POPULI стана ваша кауза, така ли?

Да, напълно. Този тип театър постига и един много важен баланс – между тъжното и смешното. Говори се на езика на ежедневието, разбираем е. През пластиката и хореографията „Невидими“ включват аудиторията в силен емоционален контакт. Не искам зрителите да бъдат шокирани, обидени, че някой ги сочи с пръст и ги обвинява за съдбата на бездомниците. В повечето истории има и светъл момент. Постигаме онзи специален сценичен акцент, през който влиза надеждата. Всеки човек има надежда. И това става интимно, без декларация, без агресивни изразни средства.

Споделихте, че бъдещият ви проект ще бъде посветен и на драмата на жените-бежанки. Неуморима сте.

Ние сме на една ръка разстояние от ситуацията на „невидимите“, на другите, на различните от нас. Тетатърът просто показва онова, което не знаем за тях. Вербатим театърът е медия, но, за разлика от другите медии, на сцената е дишащият човек. Имаме лично предаване на историята за един объркал се живот и голямата потребност някой да я чуе, и да я приеме като своя. И ако може – да помогне.

Въпросите зададе

Юлиана Методиева

 

Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).