Последната утопия: правата на човека в историята. Първа част.

Статията на световноизвестния харвардски професор  Самуел Мойн (Samuel Moyn), първата част от която публикуваме днес, е публикувана в американското списание The Nation на 11-ти август 2010 г. Списанието я придружава със следната бележка: „Тази статия е изложение на възгледите на проф. Самуел Мойн, развити в книгата му „Последната утопия: правата на човека в историята”, която предстои да излезе в издателството на Харвардския университет“.

Втората част ще публикуваме в следващ брой.

Правата на човека възникват не през 40-те, а през 70-те години на миналия век, и то върху развалините на предишни мечти.

Само преди тридесет и три години, на 20 януари 1977, Джими Картър[1] встъпи в длъжността президент на САЩ с реч, в която от стълбата пред Капитолия прокламира, че „поради това, че сме свободни, ние никога не сме безразлични към съдбата на свободата навсякъде по света… Нашият ангажимент към правата на човека трябва да е абсолютен”. Повечето хора никога не са чували за „права на човека”. С изключение на Франклин Делано Рузвелт[2], който ги споменава мимоходом веднъж или два пъти в изказванията си, нито един президент не е споменавал това понятие и то никога не е придобивало популярност по света. Думите на Картър бяха искрата, от която се разгоря интензивен дебат на всички нива на администрацията и обществото, а също и в седалищата на правителствата от другата страна на Атлантическия океан. Дебатът беше за това какво изисква външната политика да се оформя на основата на принципите на правата на човека.

Понятието за права, включващо естествените права, идва при нас от дълбините на вековете и „правата на човека” бяха централен елемент в периода на демократична революция. Но тези „droits de l’homme et du citoyen”[3] означаваха нещо различно от сегашните „права на човека”. През по-голямата част от съвременната история правата са неделима част от битките за значението и правомощията на гражданството и поради това те зависят от националните граници за това да бъдат обект, към който се стремим, достигаме и защитаваме. В началото към тях обичайно се обръщаха хората, които искаха да основат собствена нация държава, а не да бъдат управлявани от някакви други чужди хора. Те служеха като оправдание на суверенитета на държавата, а не като източник на искания към някаква власт – като например международното право – намираща се вън и над нея.

В САЩ към правата се обръщаха също за защита на собствеността, а не само за да защитят жените, чернокожите и работниците срещу дискриминацията и разглеждането им като втора класа граждани. Покушението, което „Новият курс” на президента Рузвелт извърши върху неограничения от държавна намеса капитализъм, т.нар. „laissez-faire”, изискваше едно безгранично преразглеждане на идеята за естествени права, която от началото на ХIХ в. е тясно свързана със свободата на договарянето и която обичайно се защитава от Върховния съд на САЩ. Към 70-те години на миналия век правата като лозунг за демократична революция изглеждаха по-малко значими и някои си спомниха за естествените права на собственост и договаряне, които Новият курс на Рузвелт веднъж вече бе принуден да оспори. Картър беше свободен да се обърне към понятието за права за цели, за които те никога преди това не бяха използвани. (Артър Шлезинджър младши[4], веднъж призова бъдещите историци „да опишат вътрешните дискусии … които достигнаха връхната си точка в забележителните думи в речта на Картър при встъпването му в длъжността президент.” Ала никой все още не знае как те са попаднали в тази реч.)

Изглежда, че Картър беше изключение и в един друг смисъл. Той сложи началото на ерата на правата на човека в тази страна, но сега изглежда, че тя замира. Бил Клинтън[5] се занимава повърхностно с правата на човека, докато очертава една нова външна политика за ерата след Студената война, но политикът демократ[6], който сега е в Белия дом, я отхвърля. Няколко развития изглеждат по-изненадващи от факта, че Барак Обама рядко споменава правата на човека, особено след като последните ентусиасти по темата за правата като Саманта Пауър[7] и Ана-Мария Слоутър имаха значително участие при изработването на външната политика на Обама. Той не е произнесъл нито една значима реч по въпроса за правата на човека и подчинява грижите си, свързани с тях, като например заемането на позата на абсолютно морално осъждане на злоупотребяващите с власт диктатори, на един по-широк спектър от прагматични външнополитически императиви. Както стана ясно от изявленията му при получаването на Нобеловата награда за мир, Обама е „християнски реалист”, склонен да разглежда греха на човека, а не правата на човека като отправна точка, когато мисли за отношенията на Америка към множеството несправедливости и ужаси на света.

Възходът и падението на правата на човека в качеството им на вдъхновяваща концепция може да изглежда шокиращо, но ако се вгледаме, ще видим, че шокът не е чак толкова голям. Дори след като Картър направи от правата на човека главна тема в международната си политика, президентите от Републиканската партия също им намериха приложение. Като правило те ги ползват, свързвайки ги със „съдействието за развитие на демокрацията” в чужбина. Не може да се отрече мощният ръст на неправителствените организации в САЩ и по света, който се случи малко преди да настъпи времето на Картър, и оттогава продължава да е твърде впечатлителен. Но Джордж Буш[8], вмествайки се в една почти толкова дълготрайна традиция, разглеждаше правата на човека в качеството им на боен вик, придружаващ неоконсервативното разбиране за преобразуването на Близкия Изток и не само него – ако е необходимо, заплашвайки го с нападение – като по този начин омърсява безвъзвратно правата на човека.

Обама изглежда мисли по същия начин. Ако тяхното сегашно обезсилване е изненадващо, то е може би защото е историческа грешката, състояща се във вярата, че правата на човека са дълбоко присъщи на американските представи за света и имат за САЩ първостепенно значение.

Но какво да кажем за 40-те години на миналия век, когато Франклин Делано Рузвелт по същество измисли съчетанието „права на човека” и приведе в движение серия от събития, които имаха връхната си точка в създаването на Организацията на обединените нации (ООН), която беше поръчител на Всеобщата декларация за правата на човека[9] през 1948 г.?  Започвайки през 90-те години на миналия век, когато правата на човека се сдобиха с призив в публичното говорене на Запада по време на избухванията на етническите прочиствания в Югоизточна Европа и не само там, звучащ буквално по същия начин като тези, с които бе ознаменувано настъпването на новото хилядолетие, стана съблазнително да се разглежда 1948 г. като момента на възвестяването им с големи политически последствия. Картър и 70-те години на миналия век бяха рядко споменавани. Стана общоприето да се говори, че с раждането им, което стана в момент на отвращение и помъдряване след геноцида, извършен през Втората световна война, правата на човека се запечатват бавно, но неотклонно в съзнанието на хората, което представлява една революция в моралния живот. Авторитетни наблюдатели като например Майкъл Игнатиев[10] възторжено вярват, че сигурното морално ръководство, родено от неоспоримия потрес от Холокоста, беше пред прага на това да измести собствения интерес и силата в качеството им на основания на международните отношения. В книгата на Саманта Поуър „Един проблем от ада: Америка и ерата на геноцида” Рафаел Лемкин, който изработи проекта за Конвенцията на ООН за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид от 1948 г. беше споменат като правозащитен мъдрец и герой заедно с Картър, който печели внимание само с неспособността си да се противопостави на жестокостите на режима на Пол Пот[11] в Кампучия.

В действителност „правата на човека” влязоха в английския език през 40-те години на миналия век и това стана без каквито и да било тържествени церемонии, дори случайно. Правата на човека започнаха като малка част от многообещаващата алтернативна визия да се противопостави един нов ред на ужасния и тираничен ред, наложен от Хитлер. В разгара на битката и малко след нея, една представа за следвоенния колективен живот в който личните свободи биха се сливали с по-обхватно циркулиращите обещания за един вид социална демокрация бе схващана като основателна причина да се сражаваме в тази война.

За нас е важно да покажем какво не бяха правата на човека през 40-те години на миналия век. Игнатиев греши. Те не бяха отговор на Холокоста и не бяха насочени към предотвратяване на катастрофични касапници. Макар че са тясно свързани с по-добрия живот, прокламиран от социалната демокрация, всъщност много рядко те предполагаха едно движение вън от твърдата рамка на държавите нации, които би трябвало да ги обезпечават.

Преди всичко, правата на човека не бяха дори една особено важна идея. За разлика от положението по-късно, те бяха затворени в рамките на една международна организация, т.е. в новата през 40-те години на миналия век Организация на обединените нации (ООН). Те не навлязоха в езика, на който говорят масите, и не предизвикаха народно движение. Нито като един от начините да бъдат изразени принципите на западните следвоенни общества, нито дори като стремеж да бъде надмогната нацията държава, понятието за права на човека никога не проникна публично в национален или световен мащаб през 40-те години на миналия век с този плам, с който това щеше да стане през 70-те и 90-те години, и това важи дори и за обсъжданията по повод Всеобщата декларация за правата на човека.

Какво да се прави, ако се окаже, че 40-те години на миналия век се освободиха от широкоразпространения мит, че правата на човека са една репетиция за следвоенния свят, в които те биха започнали да дават една обща представа за властта на закона, която е над нацията държава? Какво да се прави, ако историята на правата на човека през 40-те години би била написана с помощта на по-късни събития, които внушават адекватно доверие и коренно различна причинна верига, довела до сегашното значение и до централността на възвърнатите права на човека? Най-важното заключение, което можем да направим тук, е единствено онова, че макар да е много съблазнително да описваме Втората световна война и нейните последици като същностния извор на правата на човека така, както ги разбираме сега, това всъщност е заблуждение.

От глобална гледна точка кратката кариера на правата на човека през 40-години е историята за това как Обединените нации, т.е. съюзниците от антихитлеристката коалиция, провъзгласиха езика на правата на човека като изоставиха предходните си, направени по време на войната, обещания, например тези от Атлантическата харта[12] от 1941 г. за самоопределението на народите. Глобалното самоопределение възвестяваше края на империите, но към края войната съюзниците се обединиха около пояснението на Уинстън Чърчил, че това обещание се отнася само за империята на Хитлер, но не и за империите изобщо (и със сигурност не за Британската империя на Чърчил). Атлантическата харта възбуди страстни спорове в света, но поради това, че езикът, на който бе написана, отпадна от Всеобщата декларация за правата на човека, правата на човека се оказаха в задънена улица, не бяха възприети от никого, оказаха се камбанен звън за глухи. Не е трудно да разберем защо. Правата на човека станаха заместител на това, което мнозина по цели свят искаха, а именно колективно право на самоопределение. Доколкото изобщо забелязваха реториката на правата на човека, съставляващите империите народи всъщност не грешаха, смятайки ги за нещо като утешителна награда. Но дори когато става дума за англо-американците, за държавите в континентална Европа и за някои второстепенни страни, където правата на човека имаха все пак известна публичност, произходът на понятието трябва да бъде отнесен към вътрешността на разказа, който обяснява не тяхното тържествено възвестяване, а по-скоро общата им маргиналност като в средата, така и в края на 40-те години.

В началото, като неясен синоним на един вид социална демокрация, правата на човека не успяха да отговорят на настоятелния въпрос за това какъв вид социална демокрация осъществяват. Щеше ли това да е една версия на капитализма на „държавата на всеобщото благосъстояние”, или пък би било вариант на един напълно зрял социализъм? Един морален език, обявяващ стандарти, които се извисяват над политиките, предлагаше малко в момент на решителен политически избор в историята на света. Към 1947-48 г., заедно с кристализацията на Студената война, Западът успя в начинанието си да инкорпорира езика на правата на човека за нуждите на своя кръстоносен поход срещу Съветския съюз; главните застъпници за този език се оказаха консерваторите в Европейския континент. Бидейки твърде смътни, за да могат в дебата през 40-те години отчетливо да обрисуват какъв вид социална демокрация биха обусловили, правата на човека твърде скоро доказаха, че са просто още един начин за аргументация на една от страните в Студената война. Те никога не бяха разбирани преимуществено като нещо, което е способно да разбие из основи света на държавите, събрани заедно от ООН.

При обсъждането на изворите и на периферното съществуване на понятието за права на човека, акцентът следва да бъде поставен върху формирането на ООН, тъй като дълго време, почти до декларацията на президента Картър, правата на човека бяха всъщност проект на бюрокрацията на ООН, осъществяван заедно с различни регионални инициативи. Поради това те нямаха самостоятелно значение. Въпреки това основаването на ООН и изковаването на нейната Декларация за правата на човека всъщност представлява сюжет, който е съвсем различен от този, в който действащите лица в драмата на правата на човека от 90-те години на ХХ-ти век искат да ни заставят да повярваме.

Да напомним, че Франклин Делано Рузвелт трябваше да бъде уговарян да приеме идеята за една международна организация. В документите от срещата в Дъмбартън Оакс, потресаващото изложение на контурите на една бъдеща международна организация, предназначена да действа в следвоенната епоха, обсъждани от съюзниците през 1944 г., бе ясно показано, че военновременната реторика, която понякога включваше новата фраза „права на човека”, всъщност маскира дневния ред на реалната политика на великите сили. И кампанията на различни индивиди и групи до и по време на епохалната конференция в Сан Франциско, която сложи началото на ООН през лятото на 1945 г., предназначена да измени тази тактика, претърпя драматичен неуспех, въпреки символичната отстъпка, състояща се в това да бъде отново въведено понятието за права на човека в Устава на ООН, който бе изготвен там. Победоносният военновременен съюз беше съхранен във вид на съвет за сигурност на новото световно управление като мястото на неговата истинска власт. Въпреки че някои малки държави и отделни граждани се опитваха да се съпротивляват на ООН, която просто гарантира и уравновеси силата на победителите във войната, усилията им не бяха успешни.

Това, че едно героично схващане за правата на човека ни е близко, се дължи на две общоприети, но еднакво несъстоятелни начини за припомняне на този период. Първото е преувеличаването – често пъти драстично – на целите и ефектите на кампанията срещу световния ред, установен с документите от Дъмбартън Оукс. Второто е в това, да се схваща пътя към Всеобщата декларация за правата на човека само като път, по който все още продължаваме да вървим въпреки бариерите, които Студената война временно издигаше по него. Но вместо една въодушевяваща история за това, как Декларацията възникна въпреки всички кавги около нея, ние имаме нужда да разкажем една сурова история за това защо десетилетия наред никой не му пукаше за нея. Както се изразяваше Мозес Московиц, ръководител на една от първите НПО, истината за правата на човека е, че те „умряха в процеса на раждането си”. Защо те се родиха отново в наше време, е следователно истинската загадка.

САЩ, които спомогнаха за пришпорването на глобалната инфлация на военновременните надежди, бързо отстъпиха от езика, за въвеждането на който спомогнаха, оставяйки Западна Европа сама да го развива. Дори там – и особено там – истинският дебат, който отделните страни водеха за политиката си, беше за това как да бъде създадена социална свобода вътре в обхвата на националната държава. Приета  след обявяването на доктрината Труман[13] от март 1947 г. с нейния призив за решителен избор между два „алтернативни начина на живот”,  провъзгласяването на Всеобщата декларация за правата на човека от декември 1948 г. предлагаше само една видимост за обединение за човечеството, намиращо се на кръстопът. И вече по това време, с възможно най-голям акцент върху правото на свобода на съвестта, европейските консерватори си присвоиха езика на правата на човека, развивайки го като друго название на една морална общност, заплашвана от секуларизма (и от СССР) по времето, когато някои други се бяха научили да го говорят.

Така или иначе, „правата на човека” означаваха през 40-те години нещо различно от това, което значат сега. Въпреки тяхното ново международно значение, действителният им смисъл си оставаше толкова съвместим с модерната държава, колкото беше и по-старата традиция на правата на човека в рамките на отделните отечества. И двете – и старата, и новата традиции – бяха основополагащи принципи на нациите, обединени чрез тях. В този смисъл, както и в някои други, „правата на човека” напомняха много повече за „правата на човека и гражданина” (от времето на Великата френска революция) отколкото бяха призив за една утопия на наднационална власт на закона. Включването на социалните и икономическите права в средата на 40-те години имаше голямо значение: релевантните права за икономическа сигурност и социални придобивки бяха все още значими и, за разлика от положението сега, биваха възприемани с изненадващо единодушие. Но те бяха по-ранни продукти на борбите на гражданите и влияеха много слабо на международния ред.

Но, от друга гледна точка, времето след края на войната даде на античната идея за провъзгласяване на права една нова форма: нито автентично ограничаване на прерогативите (на държавата), както е в англо-американската традиция, нито изложение на първите принципи, както е във френската, Всеобщата декларация за правата на човека възникна като една по-късна прибавка към принципите на световното правителство, което обаче не направи нищо, за да ги приложи. Никой не отбеляза този факт по-ясно от самотния англо-американски юрист, все още водещ кампания в полза на правата на човека през 1948 г., Херш Лаутерпахт (Hersch Lauterpacht), който отхвърли Всеобщата декларация като едно унизително поражение за идеалите, които тя  така величествено прогласяваше.

След 70-те години на миналия век, и особено след края на Студената война, заедно с шока от откриването на истината за лагерите, който подбуди безпрецедентно движение за един хуманен международен ред, стана обичайно да се гледа на Втората световна война като на кампания за всеобща справедливост. За разлика от историята на Московиц за смъртта при раждането, провъзгласяването на правата на човека стана раждане след смъртта, особено след смъртта на евреите. Обаче по време на следвоенните дебати, през седмиците, през които в Общото събрание на ООН се обсъждаше Всеобщата декларация, геноцида срещу евреите не беше споменат въпреки честото позоваване на други измерения на варварството на нацистите, служещо да оправдае някои особени пунктове или особени права, които трябваше да бъдат включени в готвената декларация; това варварство беше призовавано също за да очертае какво става, когато човешкото достойнство е оставено без защита.

По-късният феномен на паметта за Холокоста също така спомогна за едно мистифицирано разбиране на Нюрнбергския процес срещу основните нацистки военнопрестъпници през 1945-46 г. В действителност този процес допринесе повече за усилване на невежеството относно особеното положение на евреите през последната световна война, отколкото за установяването на една морално приета традиция за отговорност за масови жестокости. Съюзниците изковаха новата наказателна концепция за „престъпления против човечеството” в дните преди Хирошима и Нагасаки, точно по времето, когато се бореха помежду си по въпроса как да се отнасят към победените вражески елити. Но в редките случаи, когато тази концепция биваше отнасяна до трагедията на евреите, тя вежливо, но твърдо, биваше отхвърляна в Нюрнберг по времето, когато Западът малко знаеше за и не обръщаше внимание на Холокоста, а СССР искаше по-скоро жертвите да са патриотични и антифашистки, отколкото да са евреи.

Концепцията за права на човека не беше по забележим начин употребена в разискванията по време на Нюрнбергския процес. Съвсем не е очевидно, че по това време Нюрнбергският устав на Международния военен трибунал и другите, отнасящи се към темата за следвоенните процеси срещу нацистките престъпници нововъведения като например Конвенцията срещу геноцида, бяха разглеждане като част от същото начинание, а именно изброяването пункт по пункт на правата на човека, да не говорим за попадащите в техния обхват други неща, макар че сега всички те често небрежно са описвани като че ли са едно, макар и многолико, постижение. Лемкин, човекът, който бе главната сила, стояща зад Конвенцията срещу геноцида, схващаше своята кампания като едно скарване с проекта на ООН за права на човека. Във всеки случай, в очите на публиката проектът на Лемкин беше даже по-маргинален и периферен, отколкото дори Всеобщата декларация, приета от Общото събрание на ООН един ден след приемането на Конвенцията срещу геноцида.

Ако има натежаваща причина да се върнем към историята на правата на човека през 40-те години на миналия век, тя не се състои в значението им по това време. Всеобщата декларация беше по-малко възвестяване на една нова ера, отколкото погребален венец върху ковчега на военновременните надежди. Светът се съживи за момент. Тогава той се върна към следвоенния дневен ред, който беше кристализирал по същото време, в което бе възникнала и ООН. Един по-добър начин да мислим за правата на човека през 40-те години е да направим усилие да разберем защо те нямаха никакви функции тогава и да сравним това положение с идеологическите обстоятелства три десетилетия по-късно, когато правата на човека направиха истинския си пробив.

Продължението следва.

 

[1] Джими Картър (род. през 1924 г.) беше президент на САЩ от 1997 до 2001 г. В основата на външната му политика беше доктрината, че трябва да се спазват правата на човека и че СССР и т.н. „социалистически лагер” грубо ги нарушават и следва да бъдат принуждавани да ги спазват, бел. прев.

[2] Франклин Делано Рузвелт е президент на САЩ от 1933 до 1945 г. С неговата политика на „Нов курс” се свързва излизането на САЩ от голямата икономическа криза в края на двадесетте и началото на тридесетте години на ХХ век, бел. прев.

[3] На френски език този израз означава „права на човека и гражданина”, бел. прев.

[4] Артър Шлезинджър младши е виден американски историк, бел. прев.

[5] Бил Клинтън, президент на САЩ от 1993 до 2001 г., бел. прев.

[6] Авторът има пред вид президентът Обама, бел. прев.

[7] Саманта Поуър (Samantha Power) е постоянен представител на САЩ в ООН, бел. прев.

[8] Джордж У. Буш е президент на САЩ от 2001 до 2009 г., бел. прев.

[9] Всеобщата Декларация за правата на човека е приета от Общото събрание на ООН на 10 декември 1948 г., бел. прев.

[10] Става дума за известния канадски и американски политик и изследовател Майкъл Игнатиев, автор на книгата „Правата на човека като политика и идолопоклонничество” (Michael Ignatieff, Human Rights as Politics and Idiolatry, Princeton University Press, 2003), бел. прев.

[11] Пол Пот беше министър председател на Кампучия по време на т.н. „червени кхмери” от 1976 до 1979 г. Той беше диктатор, чийто режим унищожи най-малко два милиона мирни граждани, бел. прев.

[12] Атлантическата харта е програмен документ за следвоенното устройство на света, подписана от президента на САЩ  Франклин Д. Рузвелт и от премиер министъра на Великобритания Унистън Чърчил на 14 август 1941 г. На 24 септември с.г. към нея се присъединяват СССР и други страни, бел. прев.

[13] Под името „доктрина Труман” е позната политиката, която САЩ следваха десетилетия, а именно политика на „сдържане на комунизма”, бел. ред.

Превод: Емил Коен

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Самуел Мойн

Самуел Мойн е професор по право и история в Харварския университет.