Последната утопия: правата на човека в историята. Втора част.

Статията на световноизвестния харвардски професор  Самуел Мойн (Samuel Moyn), първата част от която публикувахме на 12 март, е публикувана в американското списание The Nation на 11-ти август 2010 г. Списанието я придружава със следната бележка: „Тази статия е изложение на възгледите на проф. Самуел Мойн, развити в книгата му „Последната утопия: правата на човека в историята”, която предстои да излезе в издателството на Харвардския университет“.

Втора, последна част на статията.

През времето на този интервал (между 40-те и 70-те години на ХХ век, бел. ред.) двете всеобемащи представи, характерни за Студената война, направиха така, че противопоставиха САЩ и СССР, а Европа се оказа разцепена на територии, принадлежащи към единия или към другия от враждуващите лагери. Борбата за деколонизация, т.е. за освобождаването на империите от колониалната им периферия – едно движение за истинско самоопределение, което затихна с възхода на правата на човека, принуди съревнованието в хода на Студената война да обхване целия свят, въпреки че някои нови държави се стремяха да намерят изход от съперничеството на свръхсилите, за да очертаят двой собствен курс. Докато американската страна изоставяше правата на човека, то както СССР, така и антиколониалните сили, бяха много по-ангажирани с колективните идеали за еманципация като комунизма и национализма като пътища към бъдещето. Те изобщо не ценяха индивидуалните права, да не говорим за тяхното закрепване в корпуса на международното право. Утопични идеи не липсваха, но идеята за права на човека не бе между тях.

По време на кризата на установения от свръхсилите ред от 60-те години на ХХ-ти век, вътрешното съгласие – и на Изток, и на Запад – около понятията на Студената война, започна да се разпада. Без някога да е умирала на Изток, мечтата за „изграждане на социализма” загуби притегателната си сила, докато на Запад тревогата от Студената война и развиваните от самото й начало страхове относно цената й принудиха новото поколение да се отклони от следвоенния консенсус. Даже в следващото избухване на несъгласие разцъфтяха не правата на човека, а други утопични възгледи. У нас, в САЩ, това бяха призиви за една общност, която да ни избави от празното консуматорство; в съветската империя това беше призив за „социализъм с човешко лице”; в третия свят се отправяха апели за по-нататъшно освобождаване от „неоколониализма”. В същото време това, което последва, не бяха неправителствените организации, които да преследват целта да защитят правата на човека; и поради това например „Амнести интернешънъл”, една съвсем млада група по това време, оставаше практически непозната. От 40-те години на миналия век и след това, няколкото НПО-та, които включваха правата на човека в дневния си ред, работеха невидимо и бюрократично в рамките на ООН, но провалът им да станат известни, да не говорим за това да са ефективни – след тридесет години усилия – потвърди мъчителната безплодност на този проект. Или, както горчиво отбелязва Московиц в началото на 70-те години: „на идеята за права на човека все още й предстоеше да възбужда любопитството на интелектуалеца, да внася смут във въображението на социалния и политически реформатор и да предизвиква емоционалния отклик на моралиста.” Той беше прав.

Но в рамките на едно десетилетие към правата на човека (в качеството им на средство за освобождение, бел. прев.) започнаха да се обръщат множество по-обикновени хора от целия развиващ се свят– повече, отколкото когато и да било преди. Вместо да означават това, с което те навлязоха в живота в ООН през 60-те години, а именно – по-нататъшно освобождение на колониите, правата на човека много често бяха използвани от новите сили, които действаха на този терен, като например НПО-тата, в качеството им на обозначаващи индивидуална защита срещу държавата чрез някаква власт, която е над нея. „Амнести интернешънъл” стана видима и като маяк, сочещ пътя към новите идеали, спечели за работата си Нобелова награда през 1977 г., годината на Картър, в Америка. Популярността на нейния начин на застъпничество преобразува завинаги самата основа на агитацията за хуманитарни каузи и създаде този вид и тази епоха на гражданска ангажираност в международните работи, която знаем.

По същото време западняците изоставиха мечтата за революция както в собствените си страни, така и в третия свят, който някога бяха владели, и възприеха други тактики, които предпоставят едно международно право за правата на човека като разпоредител на утопичните норми и на механизма за тяхното изпълнение. Дори политиците – и Картър изпъкваше измежду тях – започнаха да се обръщат към правата на човека като към водеща обосновка на външната политика на държавите. За американците това беше момент на съвземане от злото, въплътено от Хенри Кисинджър, както и от външната политика, замисляна неявно от демократите преди Кисинджър да дойде на власт, политика, довела до виетнамската катастрофа[1].След като „Амнести интернешънъл” спечели Нобелова награда, други подобни НПО-та започнаха да възникват: „Хелзинки уоч”, която сега се казва „Хюман райтс уоч”, се появи на следващата година.

Публичното значение на правата на човека стремително нарасна и това е най-ясно видимо, ако го мерим чрез присъствието на фразата „права на човека” във вестниците, което ознаменува сегашното първенство на това понятие, ако го сравним с другите схеми за достигане на свобода и равенство. През 1977 вестник „Ню Йорк Таймс” употреби фразата „права на човека” пет пъти повече, отколкото през която и да е от предишните години. Светът на морала се промени. „Хората мислят за историята като за нещо дългосрочно”, пише писателят Филип Рот в една от книгите си, но историята всъщност е нещо твърде внезапно”. Никога това не е било по-вярно, отколкото когато става дума за историята на правата на човека.

Но как да обясним сегашните, съвременните извори на това, което днес ни изглежда като една краткосрочна вяра? Посочването на 40-те години на ХХ-ти век като периода, в който днешните глобални обвързаности са родени, е версия на една по-голяма грешка. Корените на сегашните права на човека не могат да бъдат намерени там, където разните капацитети и професори копнеят да ги намерят: нито в древногръцката философия, нито в монотеистичната религия или в европейските естествени права. Те не са и в революциите на ранната европейска модерност, нито в ужаса от робството в Америка или в Хитлеровото унищожаване на евреите. Изкушението да претърсваме миналото, за да намерим такива „извори”, ни говори много повече за нашето сегашно време, отколкото за годините, когато се навършваха три десетилетия от края на Втората световна война, през които правата на човека бяха мъртвородени, а после по някакъв начин съживени.

Правата на човека влязоха в света като един вид превключвател на цялостната картина: една кауза, на която някога липсваха привърженици, внезапно привлече многобройни адепти. Макар че случайността играе известна роля в това преображение, както става във всички човешки събития, това, което има най-голямо значение, е колапсът на претендиращите за всеобщност схеми, и конструкцията на правата на човека като убедителна „морална” алтернатива на тях. Тези схеми, които преди това бяха универсалистки, обещаваха един свободен начин на живот, но водеха до кървави тресавища. Или пък предлагаха освобождение от капитала и от империята, но хората чувстваха тези обещания по-скоро като мрачни трагедии, отколкото като светли надежди. Всички тези схеми бяха първите кандидати, които искаха да заместят провалилите се предпоставки на ранния следвоенен ред, но и те се провалиха. В тази атмосфера нахлу един интернационализъм, въртящ се около индивидуалните права. Правата на човека са минимални, индивидуални и основополагащо морални, а не максималистки, колективистки и потенциално кървави.

Като имаме предвид ролята на правата през 40-те години, то ООН – в качеството й на основната институция, която се грижи за тях, трябваше да бъде заобиколена. Възникването на нови държави чрез деколонизация, което в други отношения шокира организацията, промени значението на самото понятие за права на човека, но го остави да обитава периферията на задачите на ООН. Вместо това, единствено през 70-те години се появи (за малко) автентичното социално движение около правата на човека, завоювайки вниманието на обществеността чрез излизането вън от рамките на институциите на държавата и, по-специално, на международните институции. То също така подчертаваше, че правата на човека са една морална алтернатива на задънените пътища на политиците.

Ясно е, че имаше редица катализатори на тази експлозия: търсенето на една европейска идентичност, разполагаща се вън от понятията на Студената война; възприемането на съветските и на по-късните източноевропейски дисиденти от западните политици, журналисти и интелектуалци, а също така и либералната промяна на външната политика на САЩ след виетнамската катастрофа към поставянето й на релсите на нови, морализиращи понятия. Също толкова значим, но по-пренебрегван, беше краят на формалния колониализъм и новия възглед за Третия свят. На империята беше сложен край, но въпреки това романтичните надежди за деколонизация също фалираха, и бе даден стартът на ерата на „пропадналите държави”.

Имаше голяма ирония във възникването на правата на човека като последната утопия, когато другите катастрофираха. Моралното изискване за надхвърляне на политиките, които водеха до пренебрегване на правата на човека през 40-те години, се оказа причината за възкресението и оцеляването им три десетилетия по-късно, когато „идеологията” умря. Не е изненадващо, че тогава фразата „права на човека” стана общоприет начин за изразяване. И това е така от този неотдавнашен момент, когато правата на човека започнаха да определят днешните ни надежди.

Вън от мита, истинската история на правата на човека има значение най-вече за това, което можем да кажем за перспективите им сега и в бъдеще. С изключение на неколцина несъгласни, прогресистите приеха изцяло правата на човека в рамките на – или дори като друга фраза за описание на – политиката им през следващите няколко десетилетия. И те бяха прави да постъпват така, защото много особени права, като например принципът за равенството и благополучието или правото на работа и образование, са измежду тези, чието съдържание те защитаваха през времето на цялата съвременна история. Накрая, не може да се отрече широкообхватният растеж и амбициозният дневен ред на НПО-тата през трийсетте години, откакто правата на човека се появиха в света, повечето от които се опитват да оказват натиск за промяна с най-благородни намерения. Въпреки това, понастоящем правата на човека по-скоро преобразуват терена на идеализма, отколкото изменят самия свят.

Освен това правата на човека имат много лица и многообразни употреби. Колкото повече те посочват социални проблеми, тяхната същност – принципът на правата – става най-вече синоним на защитата на човека през по-голямата част от модерната история. Те бяха пуснати в употреба в името на консервативното „насърчаване на демокрацията” и оправдаваха либералната война и „интервенцията”, т.нар. „хуманитарна интервенция”. Те служеха като търговска марка, като име на бранд, за означаване на различни схеми на установяване на световно правителство, в които уязвимостта и неравенството продължават да съществуват. Шефът на „Чаеното парти”[2] Марк Уилямс неотдавна твърдеше, че неговото движение е „движение за права на човека” (по силата на това, че то, според него, се основава на най-големия, най-значимия израз на правата на човека, изобретен някога от човека – Конституцията на САЩ). Това, което може да се каже за тези изявления, е, че те визират много по-малко идеята за права на човека и се отнасят много повече към сферата на тяснопартийната им интерпретация и приложение, които при тези обстоятелства не могат да бъдат избегнати.

Ако това е така, защо се упорства с поддържането на фикцията, че правата на човека са име на един неприкосновен консенсус, споделен от всички и от всеки? Подобно на всички универсалистки проекти, правата на човека биват нарушавани всеки път, когато са тълкувани и преобразувани в някаква особена програма. Поради това, че обещават всичко на всички, те в края на краищата могат да значат всичко, което някой може да си помисли за тях. Правата на човека стават идеология, наша идеология, въпреки че, както и през 40-те години, сега е трудно да разберем как претенцията за съгласие може да помогне, при положение че няма никакво общо съгласие за това как, или дори, дали въобще трябва да изменим света.

Съвременната дилема следва да бъде посрещната честно; все още историята като възхвала на изворите не ни предлага никакво ръководство за решаването й. Сигурно е, че „християнският реализъм” на Обама е нещо, на което не може да се разчита, и че също така няма алтернатива на правозащитното мислене на неговите съвременни предшественици от средите на демократите. Картър и Обама са президентите, които най-старателно са прочели съчиненията на Райнхолд Нибур (Reinhold Niebuhr[3]). Но докато Картър намери в протестантското богословие смелостта да осъди греха на нацията, християнският реализъм на Обама твърде често позволява на американците да се чувстват като самотни деца на светлината, които виждат тъмните страни на битието по-скоро в чужбина, отколкото в себе си. Обаче изненадващото ни от самото начало внимание на Обама към правата на човека остава полезно: то внушава, че вярата в това понятие може би е по-малко вкоренена в душите ни, отколкото мислим, и че тя не е абсолютно необходима. Истинският въпрос е какво да правим с прогресивната морална енергия, към която те се придържат по време на кратката си кариера? Каква е повелята на деня: да влагаме още енергия в тях, или да я пренасочим към нещо друго?

В неотдавнашния си манифест, предназначен да подобри доктрината на социалната демокрация, моят стар колега Тони Джуд[4] енергично призоваваше за възраждане на несправедливо разрушената национална политика, насочена към общото благо. Джуд се аргументира, че ако левите, след една дълга ера на пазарен бяс, са загубили способността си да „мислят държавата” и да се насочват към пътищата, по които „правителството може да играе една разширена роля в нашия живот”, то е отчасти защото примамката на международните права на човека ги увлича още по-далеч. Антиполитиката на правата на човека „заблуждава поколението на младите активисти и ги кара да вярват, че обичайните начини на промяна са безнадеждно запушени и че те следва да изоставят политическата организация в името на неправителствени и съсредоточени върху един проблем групи, които не са зацапани с компромиси”. „Те се отказаха от политически цели”, оплаква се Джуд, „за да удовлетворят моралните изисквания на „Амнести интернешънъл” и на други правозащитни групи”.

Независимо дали това описание е правилно или не, то следващата стъпка, а именно – отдръпването на държавата като форум за въображение и реформа не е вече вероятно. В края на краищата, социалната демокрация от средата на миналия век имаше собствения си глобален контекст. И днес, както Джуд изтъква, „липсата на демокрацията надхвърля националните граници”. Така че определено въпросът не е да избираме държавата или света, а да решаваме как да свържем нашите утопични пристрастия така, че и двете – и държавата,и светът – да станат по-справедливи, и всяка цел да е условие за другите. Въпросът остава и той не е дали да имаме един език и стратегия, за да се изправим лице в лице с един развален свят извън националните ни граници. Въпросът е какъв език и стратегия да изберем.

Едно нещо е сигурно: урокът от съвременната история на правата на човека е, че те не са толкова дълготрайно, или дори вечно, наследство, което трябва да пазим, колкото са едно съвременно изобретение, което трябва да се преработва или дори да се изоставя, ако програмата им трябва да е жива и да отговаря на света, който вече е твърде различен от този, в който те избуяха. От нас зависи дали друга утопия ще заеме мястото на правата на човека, точно както те възникнаха от развалините на предишните мечти.

 

[1] Авторът има пред вид военната намеса на САЩ в конфликта между Северен и Южен Виетнам през периода 1965 – 1973 г., завършил с пълното изтегляне на американските войски от Южен Виетнам и обединение на двете части на Виетнамския полуостров през 1975 г. Виетнамската война предизвика масово антивоенно движение в САЩ, бел. прев.

[2] „Чаеното парти” е неформално крайно дясно и консервативно политическо движение в САЩ, бел. прев.

[3] Райнхолд Нибур (1891-1971) е много известен американски протестантски теолог, бел. прев.

[4] Тони Джуд (1948 – 2010) беше много известен и влиятелен британски историк и публичен интелектуалец, бел. прев.

Превод: Емил Коен

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Самуел Мойн

Самуел Мойн е професор по право и история в Харварския университет.