Последните гръцки евреи, оцелели от Холокоста

от -
2 092
Артемис Алкалай

На 20 януари в Института „Сервантес“ в Атина бе открита фотоизложба на Артемис Алкалай с наслов „Гръцки евреи, оцелели от Холокоста. Един разказ в изображения” (Judíos griegos sobrevivientes del Holocausto. Una narración plástica; Έλληνες εβραίοι επιζώντες του Ολοκαυτώματος. Μια εικαστική αφήγηση). Събитието е съорганизирано с Еврейския музей в Гърция и ще продължи до 19 март 2016 г. Защо домакин на събитието е точно Институтът „Сервантес“? Освен че представлява визуален размисъл за паметта и забравата, изложбата отдава почит и към консула на Испания в годините на германската Окупация Себастиан Ромеро де Радигалес, който след упорити усилия спасява живота на няколкостотин солунски сефарадски евреи с испански паспорти. Работата на Алкалай е представена за пръв път в нейната цялост (готовото до момента, тъй като тя представлява проект в развитие) и се състои общо от 44 фотоса, придружени от документален материал – удостоверения за поданство, кореспонденция, паспорти на оцелели с испанско поданство, както и книги, написани от самите тях.

При откриването на изложбата встъпителни думи произнесе историкът Одет Варон-Васар (автор наред с други студии и на „Изтръгването на една трудна памет: текстове за геноцида над евреите, изд. „Естия”, Атина 2012 (второ допълнено издание, 2013). Изложбата на Алкалай носи мото от Одет Варон-Васар, което гласи: „Оцеляването им до дълбока старост – немислима победа. Номерът върху ръката им – неизличима памет. Погледът им – завет за бъдещето”. На 9 март ще се състои разговор между Артемис Алкалай и историкът на изкуството Евгения Алексаки на тема „Изкуството като социален, изследователски и педагогически проект”.

През ноември 2014 г., под патронажа на посланика на Гърция в Израел Спиридон Ламбридис и под егидата на Еврейския музей в Гърция, фотографският проект на Алкалай (във вида в който съществува тогава) е представен в Beit Hatfutsot – Музея на еврейския народ в Тел Авив – където проф. Одет Варон-Васар изнася лекция на тема „Гръцкото еврейство под нацистка Окупация: депортация, Съпротива и оцеляване”. Прожектиран е и награденият документален филм „Прати целувки на децата” (2011) на режисьора Василис Лулес, киноразказ за пет еврейски деца, оцелели благодарение на това, че са укрити от гръцки християнски семейства. На 25 януари в Еврейския музей в Атина ще се състои откриване на изложбата „Укрити деца в Гърция по време на Окупацията”.

През 1941 г. германската армия нахлува в Гърция, което довежда до четиригодишна сурова Окупация на страната от страните на Оста, репресии и жестокости срещу гражданското население, глад, предизвикан от реквизирането от германците на хранителните запаси и реколтите, политически противоречия станали причина за опустошителна Гражданска война (1946-1949). Гърция има един от най-високите проценти на загуба на еврейско население през годините на прилагане на Окончателното решение на еврейския въпрос. В своето проницателно и задълбочено написано изследване „Хитлерова Гърция отвътре: Преживяното през Окупацията, 1941-1944” (Inside Hitlers Greece: The Experience of Occupation, 1941–1944), историкът Марк Мазауър посочва, че „вероятно почти 90 процента от гръцките евреи са унищожени“, при все че точни цифри е трудно да бъдат установени, тъй като не са запазени подробности нито по въпроса какво е било еврейското население в Гърция преди започването на депортациите, нито за това, колко от тях са избягали или са оцелели от лагерите.

Затворът Хайдари в окрайнините на Атина е създаден през 1943 г. и оперира под надзора на SS до септември 1944 г. В него са изпращани всички, смятани от нацистите за нежелани (най-вече евреи, борци от гръцката Съпротива и италиански военнопленици), които се очаква да бъдат транспортирани или екзекутирани. Между април и юли 1944 г. Хайдари служи като централен транзитен лагер и при депортирането към Аушвиц-Биркенау на гръцките евреи от градовете в континентална Гърция, островите Корфу, Крит, Родос, Кос. Евреите биват задържани там без храна или вода в продължение на няколко дни преди депортирането им. В Солун, едно от най-мрачните места за задържане – сред няколко – е било гетото „Хирш”. Зла ирония на съдбата е в града, където никога не е съществувало гето, гетата да бъдат създадени тъкмо заради депортацията на негови жители. В книгата си „Солун, град на призраци. Християни, мюсюлмани и евреи 1430-1950” (Mark Mazower, Salonica City of Ghosts: Christians, Muslims and Jews 1430-1950, Harper Perennial 2005) историкът Марк Мазауър отбелязва факта, че третото гето – това на барон Хирш, един от изходите на което излиза право на железопътната гара, е създадено като поселище в края на деветнайсети век, за да посрещне и бъдат настанени там ашкеназки бежанци евреи, оцелели от погромите в царска Русия.

Историкът Одет Варон застъпва тезата, че съдбата на гръцките евреи – романиоти (гръцкоговорящи) и сефаради (ладиноговорящи), както и на по-широките шпаньолски общности на Балканите, остава сравнително непозната в сравнение с трагичната участ на говорещите идиш ашкеназки еврейски общности от Централна и Източна Европа. Според М. Мазауър „В началото на Втората световна война в Гърция има 70000 до 80000 евреи, от които над 50000 са живели в Солун. По-малко от 10000 оцеляват, като някои от най-старите еврейски общности в Европа погиват в резултат от Холокоста.”[1]

Обективът на гръцкия визуален творец Артемис Алкалай обхожда галерия образи на оцелели от Холокоста гръцки евреи, като чрез тях предава отпечатъка оставен от Окупацията и депортациите върху живота и ценностите на гръцките граждани от еврейски произход. Въпреки че тези фотопортрети отразяват нравствената сложност на живота и смъртта под чужда окупация в контекста на една разгръщаща се политическа трагедия, нейното изкуство поставя акцент върху бруталността на войната и депортацията, върху разкъсването на социалната тъкан на цяло едно общество, без да ги изобразява или визира пряко. Нацистките политики на насилие, терор и изтребление могат да бъдат прочетени между редовете на този разказ без думи. Светът на хитлеровия Нов ред е поставен по-скоро в персонализиран емоционален контекст, отколкото представяйки широкоспектърна картина на неговата брутална реалност.

За презентацията е нужен JavaScript.

Посредством визуалното си изкуство Артемис Алкалай хвърля медитативен поглед към личните истории на оцелели от Холокоста гръцки евреи, на фона на едно по-широко историческо платно. Родена в Атина през 1957 г., тя е завършила Атинската академия за изящни изкуства в класовете на известните художници Янис Моралис и Димитрис Митарас и сценография под напътствията на Василис Василиадис. Продължава следването си в Ню Йоркския университет, където изучава изкуството на тъкането и фотографията. Нейни работи са експонирани както в Гърция, така и в чужбина. Повечето от творбите й са продукт на смесена техника, като съчетават рисуване, скулптура, тъкане, фотография и дигитално изкуство.

От 2013 Артемис Алкалай се е заела с удивително, дълбоко хуманно и вълнуващо фотографско изследване на травмата, паметта и загубата. Пътувайки из цяла Гърция (и в чужбина), тя среща и фотографира последните гръцки евреи, оцелели от Холокоста, като прави „безмълвен” ескиз върху травмата, врязана завинаги в паметта, след седемдесет години, проект не само значим, но изискващ и големи усилия. Негово средоточие е издирването на гръцки евреи, оцелели от ужасите на депортацията и концлагерите. Алкалай разкрива духовните селения, в които се проявява неповторимостта на всяка от техните личности, а полето на въздействие, към което се стреми, надхвърля еврейската идентичност и се разпростира до универсално послание. Фотографката е действена творческа фигура, която поставя въпроси за човешката участ, като повдига темата за паметта и забравата.

Артемис Алкалай напомня, че през първите десетилетия след войната оцелелите избират мълчанието: „От осемдесетте години на двайсети век и особено през деветдесeтте Холокостът започва да навлиза в публичния дискурс”, казва тя. „Едва през последните двайсет – двайсет и  пет години в Гърция започна да се говори публично за гръцкото еврейство, чрез появяването на първите писмени свидетелства, конференции и оригинални изследователски трудове. Днес крехките образи на оцелелите представляват не само връзка с миналото, но и с нещо отвъд времето и историята. Те са един огромен семеен портрет, в който се оглеждаме всички ние”.

Как възниква идеята да се заеме с този фотографски проект, който има стойността и на визуално историческо изследване?

„Заснемането на оцелелите от нацистките концлагери гръцки евреи е въпрос, който ме занимаваше от младежките години. Много членове на моето семейство са загинали в лагерите. Повече от седемдесет години са изминали от освобождаването на Аушвиц и сега, когато много от моите родственици вече са покойници, реших да се заема с този проект”, казва фотографката с произход от еврейската общност в Йоанина. „Всъщност истината е, че започнах да снимам оцелели членове на собственото ми семейство. Когато обаче те си отидоха от този свят преди няколко години, се замислих да насоча обектива си и към други, успели да изминат пътя наобратно. Онова, което направи издирването по-наложително, бе напредналата възраст на повечето от тях – някои са в дълбока старост, на прага да си отидат от живота. Днес, три години по-късно, шестима от тях вече не са сред живите”, споделя Алкалай. Проучването й дава плодове и я отвежда към пътувания из цяла Гърция, но и в някои страни в чужбина, където са се пръснали оцелелите. Тя се опитва да включи в проекта всички еврейски общности, процъфтявали в Гърция преди войната. След като фотографира онези, които живеят в Атина, тя отива на остров Корфу, в Йоанина, Солун, Волос и Лариса, среща се с жертви от общности, които са напълно изтребени, като тези на Арта, Кастория, Кавала и др. През 2014 г. пътува до Родос по повод седемдесетата годишнина от депортирането на тамошната общност и се среща с оцелели, които живеят в Италия, Белгия и САЩ.

За презентацията е нужен JavaScript.

Изложбите й „Дом Инсталация” в атинските „Галерия 7” (2010) и „Дом Скиталчество” в „Бетон 7” (2012) представляват основата върху която Алкалай надгражда тази галерия от портрети: „В компанията на моите камерни творби, наречени „Къщичките”, аз обиколих Атина, срещнах се и разговарях с много хора. Една от тези групи хора бяха оцелелите от Холокоста, на които посветих последните две години от фотографската си работа. От една страна, буца засяда в гърлото ми, когато слушам за ужасите, които са преживели, а от друга, съм смаяна от вътрешната сила и мъдростта, която са придобили”. В продължение на години тези хора са избрали мълчанието от страх. В конкретния проект паметта е транскрибирана в „произведение на изкуството”, където думите са излишни и образът носи всички послания. Фотосите имат интерактивен характер, примесват сцената на спомените с непосредственото настояще и бъдеще.

За авторката на изложбата всяка от срещите е потапяне във вселената на една личност, но и отваряне – всеки път към един различен свят. Тя се озовава заедно с тези героични образи от всекидневието, белязани с татуиран номер – сиво-зеленикава дамга върху ръката, която олицетворява травмата, но събужда и паметта. Номерът не присъства случайно във фотографиите. Потребността на Алкалай да се срещне с гръцките евреи, оцелели от Холокоста извира от онова, което я мотивира през последните години от нейната творческа кариера, а именно – да сътвори ескиз върху темата за „дома”, къщата, обиталището, паметта, загубата, травмата и изцелението.

Възрастта на заснетите от Алкалай хора е между 84 и 104 години. Само онези, които са били депортирани в концлагерите на твърде ранна възраст, са все още сред живите. Сами Модиано, 85-годишен и Моше Коен, 84-годишен, са най-младите сред тях, а Жермен Коен, 104-годишна – най-възрастната. „Не съм упоменавала възрастта им на портретните снимки, тъй като дори сега много от обектите не искат тя да бъде разкривана! Имаше натоварени с тежък емоционален заряд моменти по време на тези срещи. Неминуемо разговорите започваха да се въртят в кръг, напред и назад между „преди” и „сега”, към болезненото преживяно и хубавите спомени. Безгрижният им живот преди концлагерите и завръщането, усилията които полагат да създадат ново семейство, след като са преминали през пъкъла. В такъв проект ориентиран към преживения опит и двете страни неминуемо се ангажират дълбоко в емоционално отношение.

Журналистът Никос Ватопулос коментира в атинския вестник „Катимерини” артистичния експеримент на Алкалай: „С умножаването, една по една, на портретните снимки, тези аквариуми на паметта и неподвижната дневна рутина, не се забелязва никакво намерение от страна на тяхната авторка да направи фотографски регистър. Нещо повече, тези портрети изникват като стръкове от един голям букет, привързан с панделка, която преминава от едно поколение към следващото. Фотографиите могат да бъдат видяни не само като част от проекта, но и като свидетелства за самотни пътувания”.

За презентацията е нужен JavaScript.

В момента Артемис Алкалай издирва още гръцки евреи, оцелели от Холокоста, разпръснати на различни места: „Опитвам се да се координирам с оцеляла от Родос, която живее в Ню Йорк, но ще бъде в Гърция през лятото. Тази жена ми разказа, че когато отишла в Америка, направила нужното номерът върху ръката й да бъде заличен. Първият братовчед на баща ми стори същото, когато отиде във Франция. Една от жените, която сега носи християнско име и се казва Фотини Рапсоманики, ми разказа, че свекърва й на остров Корфу се опитала да изличи номера върху ръката й, използвайки различни киселинни разтвори”. Неизличимият белег върху ръката – номерът, с който са били белязани в коцентрационните лагери, все още е фактор, влияещ върху психологията на оцелелите, дори след толкова години. Този номер съпътства повечето от тях, той е част от техния живот, свързва миналото с настоящето.

Повечето от оцелелите живеят в собствени домове или с членове на семействата им, други обитават в домове за възрастни хора. Някои от тях никога не са говорили за миналото, понеже отказват да съществуват в това „пространство”. Тъй като Алкалай е вписала проекта си в по-широк контекст на своята творческа работа, наречен „Дом Скиталчество”, за да картографира емоциите и поведението им, при всяко свое посещение при тези хора тя донася „малка къщичка”, сътворена от самата нея, която се превръща в част от това духовно посвещаване и е видима във фотографските портрети. „Сякаш застаналите пред фотографския ми обектив са забравили миналото, настоящето и бъдещето и за кратко отново са се превърнали в деца”, казва Алкалай. „Никой от нас не може да изличи малката къщичка с коминчето от паметта си. Архетипният дом е образ разпознаваем във всички култури. Той бе моят паспорт, който отваряше врати. Тази къщичка разтваряше сърца”. Успокояващото въздействие на формата, на присъствието и символиката на малката „къщичка” е като играчка, която променя кодовете на стереотипното общуване и води до серия портрети, пораждащи алегории около значението на понятията география, семейство и духовно прибежище.

„Не е съвпадение или случайност, че нишката, вътъкът, а по такъв начин и тъканите, и особено гоблените и бродерията, тоест, пар екселанс ръчноизработените елементи, които биха могли да представляват част от една художествена практика, присъстват като лайтмотив във всички фази от творчеството на Алкалай, като един вид текстилна плацента”, казва историкът на изкуството, писател и куратор Джулиано Серафини. „Безспорно е, че прибягването до този архаичен инструмент – стана – загатва за едно друго начало, особено като се вземе предвид, че този домашен уред е свързан с важен дял от колективния процес на съзидание в средиземноморските култури.” По такъв начин Алкалай „улавя” наследството на предците – едновременно библейски и омирови, при което традиции, обичаи и мит се превръщат в основни водачи при нейното пътуване”.

След последните парламентарни избори в Гърция на 20 септември 2015 г., крайнодясната неонацистка партия „Златна зора” се нареди на трето място с 18 депутати, знак за опасно надигане на расистки настроения, често пъти свързани и с отрицание на Холокоста. Затова изкуството на Алкалай е още по-навременно, то напомня, че не трябва да бъде изпускана от поглед историческата истина. По този повод фотографката отбелязва: „Неотдавнашното засилено присъствие на дясно-екстремистки и неонацистки партии в Европа по време на икономическата криза представлява доказателство за това, че паметта е важен фактор. Особено днес опитът от миналото би трябвало да води до възприемане и толерантност към различията, до сработване и сътрудничество с Другия. Знам обаче, че съществуват мнозина, които подхвърлят на съмнение съществуването на Холокоста и смятам това не само за тъжен факт, то е и отблъскващо, и опасно.

Фортуни Гани и Хрисула Елиаса

Сестрите Фортуни Гани и Хрисула Елиаса. Снимка: Артемис Алкалай.
Сестрите Фортуни Гани и Хрисула Елиаса. Снимка: Артемис Алкалай.

Сестри, родени в Йоанина, Северозападна Гърция, в семейството на Исаак и Стамула Полити (Аттас). Хрисула (1924) и Фортуни (1926). имат брат Мойсис (1928) и сестра Анна (1933). На 25 март 1944 г. цялото семейство е депортирано в Аушвиц-Биркенау заедно с огромното мнозинство от еврейската общност на Йоанина.

След 1200-годишно присъствие в града, общността на евреите романиоти (гръцко-говорящи) там е изтребена почти изцяло, 92% са убити малко след пристигането им в Аушвиц-Биркенау на 11 април 1944 г. От 1960 йоанински евреи оцеляват само 111, сред тях са и двете сестри. Останалите членове на семейството им загиват в газовите камери.

Когато пристигат в концлагера, Фортуни с татуиран върху ръката номер 77180, е двайсетгодишна, а Хрисула – с предходен номер 77179, е на осемнайсет. Сестрите са насилствено разделени от останалите членове на семейството им, които никога повече не виждат. Остават в лагера четиринайсет месеца, като се опитват да си помагат една на друга, за да оцелеят и да не допуснат да бъдат разделени.

Когато Хрисула е болна от тифусна треска и е преместена в специална барака, Фортуни й носи каквато храна намери. Най-ужасният момент през деня е т.нар. „selektion”, извършването на подбора, при което немощните и болните незабавно биват изпращани в газовите камери. Двете щипят бузите си, за да придадат здрава руменина на лицата си и да залъжат надзирателите. В свободните си мигове съчиняват стихчета и песни, в които изливат страданията си. Изгубили всякаква надежда, двете решават да се запишат за експериментите на доктор Менгеле, като смятат, че по-добрите условия за живот осигурявани за неговите „пациенти” ще им позволят да оцелеят.

Но те не са одобрени и трябва да полагат принудителен труд в ремонтна бригада, като събират останки от свалени самолети и дори като изгарят телата на мъртвите. От Аушвиц-Биркенау са прехвърлени в трудовия лагер Геленау и накрая в Маутхаузен, откъдето са освободени на 5 май 1945 г. При завръщането си в Йоанина откриват, че в някогашния им дом са се настанили три семейства, които отказват да го напуснат.

Накрая продават къщата на безценица на едно от тези семейства и заминават за Атина, където се омъжват и все още живеят там, заобиколени от своите деца, внуци и правнуци.

Фотини Рапсоманики. Снимка: Артемис Алкалай.
Фотини Рапсоманики. Снимка: Артемис Алкалай.

Фотини Рапсоманики (с моминско име Ерикети Велели): с потекло от остров Корфу (Керкира), депортирана оттам. Както всички останали евреи от Корфу, тя минава през лагера Хайдари край Атина преди да бъде натоварена на вмирисан говежди вагон за Аушвиц-Биркенау, където й е татуиран затворнически номер 8358. Общността на Корфу е изтребена почти до крак от депортацията. След войната се омъжва за православен християнин, променя името си и приема християнството. Живее на Корфу като покръстена, с променена религия и идентичност, прекарва живота си, до неотдавнашната си смърт, извън еврейската общност.

Динос Мацас от Корфу, живеещ във Волос. Снимка: Артемис Алкалай.
Динос Мацас от Корфу, живеещ във Волос. Снимка: Артемис Алкалай.

Динос Мацас е роден на Корфу на 25 януари 1925 г. Арестуван от германците на 9 юни 1944 г., затворен в Стария форт на острова, след това е прехвърлен в лагер на Йонийския остров Левкада и през Патра е изпратен в затвора Хайдари в Атина. На 24 юни e депортиран в Аушвиц-Биркенау. Родителите му, двете му сестри и двамата му братя са изпратени в газовите камери още при пристигането им, а той е белязан с номер 15418.

Работи при нечовешки условия и по-късно е прехвърлен в трудовия лагер Щутхоф, но бива освободен от френската армия, докато е в Щутгарт. Прекарва шест месеца в болница, докато се възстанови и стане възможно завръщането му в Гърция. Живее във Волос с племенницата си и сина й.

Сами Модиано от Родос. Снимка: Артемис Алкалай.
Сами Модиано от Родос. Снимка: Артемис Алкалай.

Сами Модиано е роден на остров Родос през 1930 г., по времето когато Додеканезите са италианска територия. Когато фашистите въвеждат антисемитските закони през 1938 г., в съгласие с тях той е изгонен от началното училище. На острова, където християни, евреи и мюсюлмани са живели толерантно в мир, това е само първото от дълга поредица травматични преживявания. „През онзи ден аз изгубих невинността си”, казва той. „В онази утрин се събудих дете, а същата вечер заспах като евреин.”

Положението на Родос е сравнително спокойно, докато Италия не подписва Примирието със Съюзниците през 1943 г. Германците незабавно установяват контрол над Родос и на 20 юли 1944 г. „вдигат” по-голямата част от еврейското население на острова, като го депортират на 23 юли. Всички пристигат в Аушвиц-Биркенау на 3 август 1944 г.; малцина оцеляват.

Номерът, който Модиано носи на ръката си от концлагера, е B7456, а този на баща му е B7455. През следващите месеци изгубва сестра си Лучия и баща си (майка му е починала преди депортацията), самият Сами се разминава на косъм с газовите камери. Освободен е от съветските войски на 27 януари 1945 г.

Посветил е живота си на изнасянето на беседи за преживяното в концлагера в училища, пред различни организации и фондации по света. Бил е само на дванайсет години, когато е депортиран и е избегнал газовите камери, твърдейки, че е шестнайсетгодишен.

Живее в Рим през зимата и посещава родния си остров Родос през лятото.

Матилда Витал. Снимка: Артемис Алкалай.
Матилда Витал. Снимка: Артемис Алкалай.

Матилда Витал, родена на остров Корфу (Керкира) на 22 октомври 1922 г., арестувана от германците през юни 1944 г. Заедно с цялото й семейство е изпратена в затвора „Хайдари” в покрайнините на Атина, а оттам в Аушвиц-Биркенау. Единствена оцеляла от семейството, с номер A8433; родителите, братята и сестрите й са незабавно изпратени в газовите камери, още при пристигането.

След освобождаването й се завръща на Корфу, а оттам се установява в Арта, Западна Гърция, където се омъжва за Соломон Витал. През 1952 г. семейството се премества в Атина. Синът й Самуил Витал, е бил активен член и председател на Hevra Kedosha на еврейската общност в Атина. Благословена с двама внуци от брака на сина й и с правнуци. Умира в Атина на 24 февруари 2015 г.

Хайнц Куньо от Солун. Снимка: Артемис Алкалай.
Хайнц Куньо от Солун. Снимка: Артемис Алкалай.

Хайнц Куньо, 87-годишен, един от едва 2000-те оцелели от Холокоста солунски евреи, днес живее в Солун като „патриарх” на една от най-видните еврейски фамилии в града. Баща му бил от сефардски произход; семейството се установява в Солун през петнайсети век. Майка му е немскоговоряща от Карлсбад (Карлови Вари). Роден през 1927 г., той е гръцки гражданин, израснал в семейство от средната класа. Баща му продавал фотографска техника и материали; Хайнц последвал същия професионален път. Семейството е включено в първия ешалон, отправен от града на 15 март 1943 г. Семейството му е спасено, тъй като са немскоговорящи и нацистите ги „наемат” като преводачи; 95% от солунските евреи били ладиноговорящи и не били в състояние да разбират дори най-елементарните команди, давани от германците, при пристигането в концлагера. „Виждахме майка ми и сестра ми само когато пристигнеше нов ешалон и надзирателите ни извикваха на рампата, за да поемем преводаческите си задължения. От Солун пристигнаха двайсет и два ешалона. Докато новодошлите скачаха от вагоните, ние се хвърляхме към вагоните и сграбчвахме коматите хляб, които те бяха оставили. Те винаги пристигаха през нощта”

В Солун (Салоника), известен като „Майка на Израел” (Madre de Israel) и „Йерусалим на Балканите”, в навечерието на Втората световна война са живеели над 50000 евреи, като повече от 46000 загиват в Аушвиц-Биркенау. Най-вече сефаради, преселили се от Иберийския полуостров, търсещи убежище от Инквизицията, формират най-голямата етническа общност в Солун от шестнайсти до първите десетилетия на двайсти век. Броят им намалява докъм трийсетте години на двайсти век заради емиграцията към Палестина; през 1943 г. те са задържани и депортирани от германците. От приблизително 48000, отправени към лагерите на смъртта, оцеляват 1950 души. Днес еврейската общност във втория по големина гръцки град с почти милионно население наброява по-малко от 2000 души.

Първото писмено свидетелство в Гърция за преживяното в годините на Холокоста е това на Хайнц Куньо – „Преживях смъртта: дневникът на затворник номер 109565” (Солун, 1982). То е последвано от книгата на Павлос Симха „Семейство Димитриу” (Солун, 1988). В края на същото десетилетие в Атина е публикуван Вик за утрешния ден” от Бери Нахмия. През деветдесетте години на двайсети век в Гърция се наблюдава бум на интереса към преживяното от евреите през Холокоста; заслужава да бъдат отбелязани „Устни свидетелства на солунски евреи за Холокоста” от Ерика Куньо-Амарильо и Алберто Нар, под редакцията на преподавателката от Солунския университет „Аристотел” Франгиски Абадзопулу (Солун, 1998), както и книгата на Куньо-Амарильо „Петдесет години по-късно – спомени на една солунска еврейка”, също под редакцията на Ф. Абадзопулу. Втората книга е преведена на английски, френски, немски и други езици.

В свое интервю пред електронната медия www.grreporter.info Одет Варон-Васар подчертава значението на преводите. „Едно гръцко свидетелство „проговаря“ на европейски езици, напомняйки на западноевропейците, че нацистките гонения не се изчерпват с Централна и Източна Европа, а стигат до егейското крайбрежие и нашите окъпани в слънчева светлина острови и пристанища. Споменавам това, тъй като често пъти този факт бива забравян или подценяван в чужди издания, музеи, на конгреси, които претендират да представят цялостен поглед към геноцида над евреите. Тоест, често пъти случаят на Гърция отсъства напълно или неговото споменаване е съвършено непропорционално на мащаба на гоненията – Солун е подминаван с две думи. Смятам, че това „мълчание“ – още едно мълчание, тегнещо над еврейските геноцид – е свързано със сефарадския произход на повечето от тях. В съзнанието на евреите на Запад твърде често Холокостът е смятан за случай от Централна и Източна Европа. Полша, Унгария, Германия, Чехословакия, Австрия несъмнено са страните, платили най-тежкия кръвен данък. Тъй като става дума за евреи ашкеназим с общ език идиш, често пъти геноцидът е считан за явление, отнасящо се само до тях. Затова и преводът на гръцки еврейски свидетелства е толкова важен”. (http://www.grreporter.info/Produkt_pepel_Subprodukt_pushek_/14973)

 

[1] Mark Mazower, „Inside Hitler’s Greece“, Yale University Press, New Haven and London 1993, p. 256.

ЛИЦЕНЗ: CC BY-ND Creative commons: признание, без производни
Можете да разпространявате този текст свободно, ако посочите автора по обичайния начин и на обичайното за носителя място; не се разрешават промени.
Здравка Михайлова е завършила „Журналистика и масови комуникации” в СУ „Кл. Охридски” и „Международна организация и дипломация” в Атинския университет „Й. Каподистриас”. Работила е като репортер и редактор в Радио София. От 1994 г. работи в Министерство на външните работи, секция „Гърция и Кипър”. Превела е на български 35 книги от гръцки и кипърски автори, автор е на публикации предимно на културна тематика, пътеписи, есета и др. Води рубрика „Из библиотеката на съседа” за съвременна гръцка литература и автори от други националности, които тематизират Гърция, която може да бъде следена на адрес: http://www.grreporter.info/taxonomy/term/78. Отличена с Държавна награда на Гърция (2010) за най-добър превод за поетичната антология със стихове на Янис Рицос със заглавие „Писмената на зрящия” (изд. „Стигмати”, 2009)