Поздравете наш’те, ако знаете кои са те

Чувствам се много неудобно от цялата история около ТВ7. Но не заради КТБ, заради Василев или Пеевски. А заради времето, което е нужно на журналистите, за да разберат, че са журналисти. И пак за стойността на думите.

Когато Бареков работеше в БТВ, той беше лицето на новата журналистика. От него вестниците взимаха интервюта, той даваше съвети на младите какво да правят, за да постигнат успеха му. Сериозни наглед хора внушаваха, че ставаме свидетели на раждането на професионално журналистическо явление. А тези, които се съмняваха, бяха клеймени като завиждачи и неразбиращи от журналистика. В новините на БТВ често се появяваха зашеметяващите рейтинги, които звездата им достига. Радваха му се, дори когато вече бе очевидно, че една сутрин пред очите на всички се е събудил не журналист, а търговец на политически стоки и моди.

После той се премести на друга работа, а причините останаха сметени под килима. Защото нямаше кой да признае, че са лъгали зрителите, че той е велик журналист. Думите бяха изградили свят, който се разпадна, но никой не пое отговорност. Интерпретациите останаха в полето на Бареков, а той знае как да работи с езика така, че да рисува ореола си. Той продължи да поддържа ролята, че е журналист с всеизвестни качества, защото тези, които трябваше да го оспорят, си мълчаха виновно.

Така постепенно си направи телевизия по свой образ и подобие. Със самочувствие, с пари и с убеждението, че колкото по-гръмко повтаряш, че си велик, толкова повече ставаш велик. Затова към него се присъединиха „журналисти с доказан авторитет“, присламчиха се „най-добрите продуценти“, направиха се „най-значимите предавания“. И крехките възражения на останалите телевизии бяха анализирани като нищо повече от мъчителна раздяла с „най-важните им лица“.

Тази ТВ7 нямаше нужда от подкрепата на колегията. Тя си беше самодостатъчна и самовеликолепна. Нямаше нужда да слуша критика на професионализма си, защото беше направена от професионалисти. Само в периферията започнаха да се концентрират журналистически реакции срещу нещо, което симулира, че е журналистика. (Такива сдружени гласове се чуват от време на време и срещу жълтите издания. Там работели хора, дето ги правели най-тиражни, ама не били журналисти, а някакви други.) ТВ7 пишеха златни страници в историята на журналистиката с блеснал поглед, който не търпи възражение. А вестниците отразяваха възхода им.

После парите свършиха и купонът пропадна. Журналистите се събудиха една сутрин с чувството на тежък махмурлук от фалшив алкохол. И казаха, че домакинът бил виновен. Той, Бареков, ги бил накарал, а те съвсем не искали, обаче така се получило. (В учебниците по журналистика казват, че публичното пространство изисква обяснения, а чак след това извинения.)

Когато миналата седмица ТВ7 ни сервираха телевизионното реалити (в стилистиката на гаражното златно време на Канал 3 и все още неожълтения Диков/оф), основният патос бе търсенето на солидарност от гилдията. Журналистите вече се били изкъпали от мръсотията и били различни. Нали ще ги подкрепим? Как да не ги подкрепим, когато са част от гилдията, препълнена с журналисти, които сменят вижданията си по-бързо от редакционните политики на изданията си и от други журналисти, зомбирани от корпоративния/политически имидж на работодателите си и от още по-други журналисти, които смятат, че професията се практикува най-смело на общата трапеза/делегация с властта? Спорадично и индивидуално и от там се откъртват отделни кадри, които споделят драматичния си опит по пречистването от „неща, за които дори не трябва да се говори“. Но и как да подкрепим журналистите от ТВ7, за които до вчера говорехме, че не са като нас. Говорехме го силно, за да не ни питат за останалите в нашата гилдия. Всъщност няма никакво значение, защото журналистите (в или извън ТВ7) са забравили, че в професията стойността на думите е по-голяма от стойността на златните монети.

Сега мълчим и не казваме истината, че тъкмо в момента виждаме как дресират нови мишлета и ги представят от екраните за лъвове в журналистиката. Те сега нямат нужда от нас, защото дресьорите ги хранят със захарчета. Полират им мозъчетата, за да не се усетят, че ще ги захвърлят по същия начин – употребени и нуждаещи се от защитата на гилдията. После гилдията ще ги подкрепи, макар и неохотно. Защото са от нашите.

 

Avatar

Вяра Ангелова

Вяра Ангелова е доцент във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет. Автор на текстове в областите медийна критика, радиожурналистика, журналистическа етика, медии и малцинства.