Правата на човека трябва да приемат религията

Правата на човека се нуждаят от религията. Обратното също е вярно – религията се нуждае от правата на човека. Макар че всеобщността на правата на човека може да изисква те да бъдат представяни по секуларен начин, истинската сила на движението за права на човека произхожда от неговите религиозни измерения или аспекти. Когато днес активистите за права на човека признават и се свързват с тези измерения, те печелят сила, нови съюзи и по-голяма глобална легитимност, от която те така много се нуждаят.

В качеството на предварително доказателство за необходимостта от тази връзка, моля, спомнете си, че твърде много от борбите в света за свобода и достойнство бяха водени от хора с дълбока вяра, като например гражданинът на Салвадор Оскар Ромеро, индиецът Махатма Ганди, иранката Ширин Ебади, американецът Мартин Лутер Кинг и бирманката (сега Бирма се казва Мянмар) Аун Сан Су Чжи[1].

Тези и други вярващи са извънредно активни в движенията за права и социална справедливост. Те участват в тях, защото вярата им често им дава моралното вдъхновение, всенародната легитимност и вътрешната сила да устояват на големи страдания. Резултатът е, че основаното на вяра действие беше, е и продължава да бъде една от най-важните сили, подкопаващи репресивните политически системи по цял свят.

Религиите и правата често се кръстосват поради споделена вяра в това, което Всеобщата декларация за правата на човека нарича „присъщото достойнство” на „всички членове на човешкото семейство”. Подобно на Декларацията повечето религии проповядват както любов между всички човешки същества, така и необходимостта от действие, когато е накърнено достойнството на човека.

Правата на човека и религиите също така споделят претенцията, че това достойнство, заедно с правата, които трябва да го защитят, не е нещо, което е изобретено от хората или от държавата, а е нещо, което е присъщо на всеки и на всички ни от момента на раждането.

Като имаме предвид тези сходства, трябва да кажем, че е както изненадващо, така и трагично това, че отношенията между религията и правата на човека – особено през последните години – толкова често са проблематични.

От Северна Ирландия до Ватикана, Сирия и Централноафриканската република, религиозни дейци и религиозни тълкувания често са тези, които нагло допринасят за увеличаването на злото. Защитниците на несправедливи структури и поведения често използват религията, за да потискат смелите гласове, призоваващи за промяна, да създадат разделения, да оправдаят потисничеството и да нарушават правата на уязвимите хора.

Разбира се, някои от най-вълнуващите изрази на религиозен плам произхождат от групи, които насърчават нарушенията, нетърпимостта, ненавистта към жените и хомофобията. Например в САЩ религиозният активизъм често бива асоцииран с атаки срещу правата на жените и ЛГБТ хората, срещу научните проучвания и срещу критиката на нерегулирания капитализъм.

В резултат от всичко това много учени и пренебрегват прогресивните религиозни изяви, разглеждайки вярата като израз на суеверие, фанатизъм или консерватизъм.

Много застъпници за правата на човека споделят такъв възглед за религията и наблягат върху секуларната природа на правозащитната работа. Между другите неща, те отбелязват, че във Всеобщата декларация за правата на човека не се споменава Бог или вярата. Авторите на Декларацията съзнателно избягнаха да споменат тези две, с цел да дадат възможност документът да бъде приет от хора, принадлежащи към всякакви религии, както и от нерелигиозни.

Резултатът е, че много адепти на правата на човека схващаха секуларността като решаващ фактор за ефикасността на Декларацията. В тази връзка именития юрист Луис Хенкин посочва, че „идеологията на правата на човека е напълно секуларна и рационална и самото й обещание за успех като всеобща идеология зависи от нейната секуларност и рационалност”.

Професионалистите в областта на правата на човека, много от които са юристи в международни или местни НПО-та, като правило говорят най-вече на други професионалисти от НПО сектора, правителствата и междуправителствените организации.

Макар че сайтовете на „Хюман райтс уоч” и на други подобни групи ни дават многобройни примери за морални възмущения, тези организации рядко са свързани с какъвто и да е опит за социална мобилизация, включително такава, осъществявана от верски общности. Мълчаливото послание тук е, че най-добре е действието в защита на правата на човека да бъде оставено на секуларните професионалисти, разследващите журналисти и либералните правителства или междуправителствени организации.

Нарастващото остро разделение между професионалистите в областта на правата на човека и религията води до сериозни загуби. Чрез обрисуването на правата на човека като секуларни, отнасящи се само до законите и по същество притежавани от професионалистите в тази област, практиците се отдалечават от множество хора, чието действие е необходимо, за да се променят правителствата.

За да се подобри спазването на правата на човека, масовата публика трябва да бъде въвлечена в действия по защитата им и това трябва да включва тези, чиито права са нарушени в най-голяма степен. И все пак, дори жертвите на най-лошите нарушения да не са склонни да се обвързват с едно понятие и с организации, които им изглеждат несвързани или дори враждебни към религиите, които им дават утеха, сила, разум и практическа помощ.

Правозащитните групи имат съзнание за мощта на религията, но техните опити да се свържат с тази мощ са забележително ограничени. Да разгледаме „Амнести интернешънъл” от САЩ, една група на гражданското общество, която се изгражда на принципа на мобилизацията на публиката за действие. Макар че има много програми за връзки с обществеността, всички те са насочени към студентите, професионалистите, юристите, преподавателите и младежите. Забележително е, че нито една от тях не е насочена към религиозните водачи или към религиозните общности.

Тази липса на обвързаност с религията в САЩ се дължи не просто на дистанцията между правата на човека и религиозните водачи, но също и на това, че водачите на правозащитните групи се държат настрана от вътрешно присъщите религиозни измерения на собствените им идеи.

Религиозните измерения на правата на човека не зависят от отделна религиозна вяра или от възгледите за природата и съществуването на Бог. Както отбелязва известният учен в областта на правота Роналд Дворкин, религия е всеки светоглед, който „поддържа, че вътрешно присъщата обективна ценност пронизва всичко, че Вселената и нейните творения ни внушават страхопочитание, че човешкият живот има цел, а във Вселената има ред”.

Без да ни обяснява защо, Всеобщата декларация за правата на човека поддържа, че всяко човешко същество е родено с „обективната ценност” на достойнството и правата и че те надхвърлят измеренията на индивида. Това вътрешно присъщо достойнство ни свързва с всяко друго човешко същество и по такъв начин с реда и с целта на нашия свят. Неявно това също така свързва правата на човека с практически всяка религиозна традиция – както с тези, които вярват в един теистичен Бог, така и с тези, които не вярват в него.

По-важното е, че хората, които се борят за права на човека често изпитват това вътрешно присъщо чувство за свързаност. Това личностно, индивидуално и мощно преживяване придава на правата на човека пълното им значение и социална мощ. Това преживяване, усещано по еднакъв начин както от секуларните, така и от религиозните активисти, обяснява смелостта на студента, застанал пред танка на китайската армия на площад Тянанмън в Пекин, на жената, изправила се сама с плакат с надпис „дайте на жените правата им” на площад в Саудитска Арабия и на всички, които смело рискуват живота си в борба за права от Ел Салвадор до Южна Африка и Тибет.

Важно е, жизнено важно е да преведем вътрешното преживяване на правата в закони. Обаче ако това превеждане на езика на законите бъде лишено от преживяването за отвъдност, то силата на законите и тяхната легитимност ще са в много голяма степен намалени.

Точно тази загуба, която е по-лесно да се усети, отколкото да се измери, стана причина за неотдавнашното изказване на британския учен Стивън Хопгууд, който говори за „последните времена на правата на човека”.

Това разединение е също голяма загуба и за религията. Силата на верите, която в световен мащаб не показва признаци за намаляване, произхожда от символите, ритуалите и текстовете, които са уловили преживяването на хората за трансцендентен и свещен свят. Ние имаме нужда правата на човека да защитят изразяването и да ни предпазват от злоупотреби с тази сила.

Както обяснява арабският учен Абдулахи Ан Наим, правата на човека са също така необходими за да гарантират спазването на правото на вярващите да се противопоставят на религиозната ортодоксия и на опитите да се отъждестви религията с тези, които нарушават правата. Чрез прокарването на закони, основани на правата на човека, държавата може да помогне на различните религиозни общности и на членовете на тези от тях, които имат различни от тези на мнозинството тълкувания на догмите, да живеят заедно в едно споделено политическо пространство. И, борейки се да направят така, че техните ценности да са в съгласие с правата на човека, религиите израстват по път, който е съществен за тяхната жизненост.

За да получим представа за това как религията и правата на човека работят ръка за ръка, нека видим движението за граждански права в САЩ. Както документират историците, много от хората които се бореха за граждански и конституционни права в Америка схващаха движението си като религиозно събитие. Същото е и сега по отношение на забележителното движение за „Морални понеделници”, което всяка седмица мобилизира хиляди да рискуват да бъдат арестувани, за да се борят срещу потискането на правото да бъдеш избирател, срещу икономическата несправедливост и други нарушения в щата Северна Каролина.

През 2007 преобразуващата сила на религията беше показана в Бирма/Мянмар, където хиляди будистки свещеници се присъединиха към протестите и постигнаха това, че духовните служби вече не са под контрола на военните. През 2010/11 религиозно мотивирани активисти, не принадлежащи към „Мюсюлманските братя” играха ключова роля в Арабската пролет. По този повод професорката в Йейлския университет Шийла Бенхабиб отбеляза, че „точно както последователите на Мартин Лутер Кинг бяха получили религиозното си образование в църквите на чернокожите в Юга на САЩ… тълпите в Тунис, Египет и навсякъде другаде бяха обучени в традициите на Исляма на Шахада, т.е. в акта да си мъченик и свидетел на Бог в едно и също време”.

За съжаление, САЩ, Мянмар и страните от Близкия изток също показват как религиозната сила, когато пренебрегне общностите, борещи се за права на човека, може да се превърне в демонична. Независимо дали става дума за американските религиозни десничари, които демонизират ЛГБТ хората и не само тях, или за будистки групи в Бирма, които убиват мюсюлмани, или Мюсюлманските братя в Египет, които използват силата на държавата, за да атакуват демокрацията, вредата, която нанасят организациите, действащи в името на религията, често е ужасяваща.

Съпротивата срещу основаното на религия потисничество е сложна и неотложна. Религиозните групи, които претендират за изключителност, често приветстват секуларната критика, представяйки я за атака срещу религиозната вяра като такава. В резултат някои от най-ефективните неща, които се вършат с цел съпротива срещу основаното на религия потисничество произхождат мислещи правозащитно религиозни групи като например „Мрежа на обвързаните будисти”, организацията „Jewish T’ruah”, „Християнска вяра в обществения живот”, групата „Muslim Musawa” и много други.

Секуларните правозащитни групи трябва да поддържат, защитават и да се поучат от тези основани на вяра обединения. Най-важното е, че секуларните правозащитни дейци трябва да преоткрият вярата и ценностите, които споделят с религиите, и да работят заедно с тях в движения, които допринасят по най-добрия начин за правата на човека и религиите.

Чрез ново обединение на вярата и правата на човека навсякъде по света ние можем да поставим отново приближаващите към „края си времена на правата на човека” на пистата на растежа, възстановяването и съживяването.

 

[1] Лауреат на Нобелова награда за мир през 2010 г., бел. прев.

Статията е поместена в онлайн изданието “Open Democracy” на 14 април 2014 г.

Превод: Емил Коен

Avatar

Лари Кокс

Лари Кокс е бивш Генерален секретар на „Амнести интернешънъл” в САЩ, сега се занимава с научна и преподавателска дейност.