Правото на присмехулство

Статията, чийто превод поместваме тук, е публикувана в американския вестник New York Review of Books на 23 март 2006 г. и е отклик на световния скандал, предизвикан от публикуваните в датската преса известно време преди това карикатури на Пророка Мухаммад. Това предизвика мощна протестна вълна сред мюсюлманите по света, както и дебат за границите на свободата на словото. Това беше предвестникът на днешните дискусии на същата тема, разгорели се след атентата в Париж срещу редакцията на „Шарли ебдо” и последвалите го събития, при които загинаха 17 души. Както знаем, атентатът беше „ответната реакция” на екстремистки настроени мюсюлмани срещу публикуването във френското сатирично списание на карикатури срещу Пророка Мухаммад. Неин автор е световноизвестният американски и британски юрист и философ на правото Роналд Дуоркин.

Британската и по-голямата част от американската преса са прави в решението си да не публикуват датските карикатури за Мухаммад, , като вземем пред вид всички обстоятелства, против които милиони разгневени мюсюлмани протестират чрез насилствени и ужасяващи действия по целия свят. Много е вероятно препечатването да означаваше – и все още да означава – повече убити хора и повече разрушено имущество. То би причинило на много британски и американски мюсюлмани голяма болка, защото за тях други мюсюлмани биха казали, че публикацията има за цел да покаже презрение към тяхната религия и, макар че това възприятие в повечето случаи е неточно и несправедливо, тази болка, въпреки това, би била истинска.

Наистина, читателите и зрителите, които разглеждат карикатурите, може да искат да се произнесат по неща като въздействието на карикатурите, техния хумор и доколко са обидни за тях. А пресата поради това може да изпита известно чувство за отговорност и да достави на публиката тези възможности, т.е. да публикува карикатурите. Но публиката няма право да чете или да гледа каквото си иска, без да заплати за това, въпреки че, от друга страна, карикатурите са широко достъпни в Интернет.

Понякога, макар и не в този случай, автоцензурата означава загуба на важна информация, на доказателства, на литература или на изкуство. Може да изглежда, макар съвсем да не е така, че публикациите са тези, които донасят победата на фанатиците и че властите са тези, които подстрекават към насилствени протести срещу тези публикации, и по тази причина подбуждат хората към подобна тактика на протести и в бъдеще. Но има силни доказателства, че вълната от бунтове и разрушения – внезапно, четири месеца след като карикатурите бяха за първи път публикувани – беше дирижирана от водачите на мюсюлманите в Дания и в Близкия Изток поради по-обхватни политически причини. Ако този анализ е точен, да се поддържа въпроса във „врящо” състояние чрез нови и нови публикувания в действителност би обслужвало интересите на тези, които са отговорни и би значело да награждаваме техните стратегии за окуражаване на насилието.

Обаче има действителна опасност, че решението на британската и на американската преса да не публикуват рисунките, макар и мъдро, ще бъде погрешно разбрано като одобрение на широко поддържаното мнение, че свободата на словото има граници, че тя трябва в себе си да поддържа – с цел да има баланс – мнения, които са насочени против добродетелите на „мултикултурализма” и че правителството на Блеър има правото – при цялата сегашна обстановка – да предлага да бъдат направени престъпления публикациите на каквито и да са текстове, които са „оскърбителни или нараняващи” някаква религиозна група.

Свободата на словото не е единствено особена, характерна само за Запада, емблема на западната култура, която може щедро да бъде съкращавана или квалифицирана като мярка за уважението към други култури, които я отхвърлят, така както полумесеца или менората[1] могат да бъдат добавени към знаците, които показват християнската религия. Свободата на словото е условие за легитимното управление. Законите и политиките не са легитимни, освен ако не са приети чрез демократичен процес, а този процес не е демократичен, ако правителството не позволява на всеки да изразява своите съждения относно това какви следва да бъдат тези закони и политики.

Присмехът е отделен вид изразяване: неговата субстанция не може да бъде преопакована в по-малко обидна реторическа форма без от това да изгуби същността си, а чрез преопаковането да започне да изразява нещо съвсем различно от това, което има пред вид. Ето защо карикатурите и други форми на присмех са от столетия, дори когато са били вън от закона, измежду най-важните оръжия както на благородните, така и на порочните политически движения.

Така че в демокрацията никой, колкото и да е мощен или важен, не може да има правото да не бъде обиждан или оскърбяван. Този принцип е от особена важност в една нация, която се бори за расова или етническа справедливост. Ако слаби и непопулярни малцинства искат да бъдат чрез закони предпазени от икономическа правна дискриминация, ако например те желаят да се приемат закони, които забраняват дискриминацията срещу тях в сферата на трудовите отношения, то те трябва да са готови да търпят всякакви обиди или присмивания, изказвани от хора, които са против такова законодателство, което те желаят да предложат на избирателите си, защото само общност, която позволява такова оскърбление като част от публичната дискусия, може по легитимен начин да приеме подобни закони. Ако ние очакваме фанатиците да приемат присъдата на мнозинството, защото то я е произнесло, то тогава трябва да им позволим да изразят фанатизма си в един процес, чието финално отсъждане ние искаме те да приемат. Каквото и да означава мултикултурализмът, например призив за увеличаване на „уважението” към всички граждани и групи, то тези добродетели биха били обречени на провал, ако са мислени с цел да оправдаят официалната цензура.

Мюсюлманите, които са оскърбени от датските карикатури, отбелязват, че в някои европейски страни е престъпление да отричаш, както например прави президентът на Иран, дори самото наличие на Холокоста. Те казват, че западната загриженост за свободата на словото всъщност е самообслужващо се лицемерие, и са прави. Но, разбира се, лекарството не е да правим компромис с демократичната легитимност, компромис, който е дори по-голям от този, който вече е направен, а да работим за ново разбиране на Европейската конвенция за правата на човека, което ще обезсили законите, наказващи за отрицание на Холокоста, както и подобните им актове в цяла Европа поради това, което те са, а именно – нарушение на свободата на словото, която Конвенцията изисква.

Често се казва, че религията е особена, защото религиозните убеждения на хората са толкова важни за личностите им, поради което от тях не би следвало да се иска да толерират присмеха към вярванията си. Не би следвало също и защото могат да чувстват, че е техен религиозен дълг да отвърнат на удара на това, което те приемат за светотатство.

Британия очевидно е възприела този възглед, защото поддържа в законодателството си престъплението богохулство, макар и само за обида на християнството. Но ние не можем да правим изключение за някои видове обиди към религията, ако искаме да използваме закона, за да защитим свободното изповядване на религия по други начини. Ако например искаме да забраним на полицията да профилира хора, които изглеждат или се обличат като мюсюлмани, набелязвайки ги за по-сетнешно специално претърсване, ние не можем също така да забраним на хората, които са в опозиция на тези политики, да твърдят, чрез карикатури или по друг начин, че ислямът е извършител на тероризъм, колкото и заблуждаващо да считаме това твърдение. Сигурно ние трябва да критикуваме преценките и вкуса на такива хора. Но религията трябва да съблюдава принципите на демокрацията, а не други принципи. На нито една религия не може да бъде разрешено да издава закони, засягащи всички, за това, което може или не може вече да се прави, в по-голяма степен отколкото тя би могла да законодателства относно това, което може или не може да се яде. Нито едно религиозно убеждение може да бъде мислено като последна инстанция относно свободата, която прави демокрацията възможна.

[1] Седмосвещник, еврейски религиозен символ. Бел прев.

 

Превод: Емил Коен

Avatar

Роналд Дуоркин

Роналд Дуоркин (Ronald Dworkin, 1931-2013) е световноизвестен американски и британски юрист, философ на правото и политолог. Неговата най-важна книга „Да се отнасяме към правата сериозно” беше публикувана в превод на български през 2003 г. от издателство „Критика и хуманизъм”.