Преференциалното гласуване и правото на истинска политика

Не за пръв път в България се провеждат избори с преференциално гласуване.  За пръв път обаче системата на преференциално гласуване е във вид, в който действително да е възможно избирателите да пренареждат листите. Това предизвика промяна в политическия живот, каквато идеолозите на промените в Изборния кодекс едва ли са очаквали. Не, не става дума единствено за неочакваните размествания в кандидатските листи, някои от които – анекдотични. По-важно е влиянието, което упражнява върху партиите и коалициите преференциалният вот. Още по-важно е усещането у избирателите, че притежават реална власт. Именно това усещане може да се превърне в предпоставка за важни промени.

Известната в социологията „теорема на Томас“ гласи следното: „ако участниците в една социална ситуация дефинират нещо като реално, то става реално в своите последствия“. Ако гласоподавателите смятат, че от тях нищо не зависи, те няма да гласуват или ще гласуват „накъдето духа вятърът“. И резултатите ще устройват тези елити, които гласоподавателите смятат за причина за собствената си невъзможност да извършат промяна. Ако гласоподавателите, напротив, вярват, че с гласа си могат да променят дадена политическа ситуация, те наистина ще я променят (отделен въпрос каква ще бъде новата ситуация).

След последните избори гражданите видяха, че могат пряко да влияят върху това, кой ще влезе в Европейския парламент. Това е мотивиращо за тях и, в същото време, отрезвяващо и мобилизиращо за партиите и коалициите. Защото разчупва досегашния модел на възпроизводство на политическите елити на основата на вътрешнопартийни и коалиционни интереси и договорки.

Появиха се мнения как неразумните и неблагодарни избиратели объркали мъдрата подредба на листите на партиите и коалициите и колко страшни ще бъдат последствията от това. Критиките срещу резултатите от преференциалния вот са по същество защита на статуквото на политическите елити. В същото време, в тези критики се прокрадва предпоставката за изначалната липса на капацитет на тези елити. Защото те разполагаха с листа от само 17 места, в която да сложат най-подходящите от кадрите си.

Ако една партия има голяма членска маса, стабилни местни структури и с поколения отглеждани функционери, какво означава „никому неизвестен кандидат“? Ако една коалиция е изградена на основата на общи принципи и цели, а не е просто на механичен сбор с цел осигуряване на проценти, защо да е фатално, че кандидат №2 е по-предпочитан от кандидат №1? Ако политическите сили не могат да подберат 17 кандидати, още по-трудно ще им бъде да подберат 240. Ще им се наложи да поработят върху критериите си и върху общуването с избирателите. А това е полезно за политиката.

Преференциалното гласуване не е панацея, то не може да премахне контролирания вот например. Нито популизма. Но – като страничен ефект – то откроява местата на контролиран вот – масовото посочване на един и същи кандидат в определени секции не може да убегне от вниманието. Също така, то може и да мотивира част от негласуващите да гласуват, ако открият кандидат с послания, с които да се идентифицират. А това намалява тежестта на контролирания вот. И на популизма.

В перспектива, преференциалното гласуване би могло да окаже влияние и върху разбиването на така наречените „електорални гета“. Стига обитателите им да припознаят кандидати от своите общности, които да изразяват и защитават интересите им. Защото причината за съществуването на електоралните гета не е само в концентрацията на бедни и зависими хора. А в нещо друго, което политическите елити не желаят да признаят – в България има големи социални групи, за които изборите не променят нищо. За тях няма работещи политики, няма ефективна защита на правата им и, съответно, няма основания за мотивация за участие в политическия живот от тяхна страна.

След 1989 г. в България упорито се лансира идеята за мажоритарното гласуване като начин да се избират личности, а не партии. То беше и една от темите за референдум, предложени от президента Росен Плевнелиев. Мажоритарният вот обаче на практика бетонира статуквото, като дава власт само на тези кандидати, за които гласува мнозинството (вж. анализа на Пейо Попов по тази тема). Преференциалното гласуване, от своя страна, не премахва възможността по-малки партии и коалиции да влязат в политиката, дори я увеличава, ако малките партии и коалиции съумеят да излъчат силни личности. То в по-голяма степен осъществява правото на избирателите действително да избират личностите, които да участват в политическия живот. А това е предпоставка в България най-сетне да започне да се случва политика, а не само имитация на политика.

Avatar

Светла Енчева

Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.