Проблемът с „нелибералната демокрация“

Завоят на Полша към авторитарен режим изпрати към целия Европейски съюз и към НАТО сигнал за тревога. След като през октомври 2015 г. партията на бившия премиер (2006 – 2007) Ярослав Качински „Право и справедливост“ дойде на власт, тя започна атака срещу Конституционния съд, изпълни с политически назначения съдебната система и държавния апарат и се зае с нападение срещу плурализма в медиите.

Критиците на правителството на „Право и справедливост“, което е ръководено от премиера Беата Шидло (но истинският ръководител е Качински, който управлява „зад сцената“, защото сега не заема официална длъжност) описват действията му като стремително настъпление с цел установяването на нелиберална демокрация, подобна на тази, която унгарският премиер Виктор Орбан насажда в страната си през последните шест години. Но да наричаме това, което сега се установява в Полш,а „нелиберална демокрация“ е дълбоко заблуждаващо, а освен това е и начин да бъдат подкопани усилията да бъдат обуздани претендиращите за автократи хора като Качински и Орбан. Освен това трябва да кажем, че не толкова либерализмът е поставен под удар, а всъщност самата демокрация.

Понятието за „нелиберална демокрация“ беше въведено от американския външнополитически мислител Фарийд Закария в едно негово есе, поместено в списание „Foreign Affairs” през 1997 г. То представлява опит да се опишат режимите, които провеждат избори, но не съблюдават властта на закона и редовно пренебрегват заложените в своите конституции системи на разделяне на властите и на уравновесяването им една с друга. Това беше идея, родена от разочарованието. В бурните дни след падането на комунизма, най-малкото на Запад, се ширеше нещо, което бихме могли да наречем „демократически екстаз“. „Краят на историята“ беше достигнат и ни се струваше, че изборите, представителните институции и властта на закона винаги ще шестват заедно – умело и задружно.

Обаче скоро стана ясно, че натоварените с нова власт избиратели гласуват за мнозинства, които употребяваха властта си да потискат малцинствата и да нарушават най-основни права. Изводът беше ясен: демокрацията сама по себе си не е достатъчна. Либерализмът – т.е. защитата на малцинствата и на индивидуалните граждански свободи – трябва да бъде засилен.

Но думата „либерализъм“ не означава едно и също нещо за всички хора. В много кръгове почнаха да употребяват тази дума с цел да опишат необуздания от никакви задръжки капитализъм и пълната свобода на избора на личен стил на живот. И това бяха алтернативните смисли, които от самото начало позволиха на политици като Орбан и турския лидер Реджеп Тайип Ердоган да започнат да въвеждат една различна форма на мажоритарната демокрация.

Ердоган, който набляга върху традиционния ислямски морал, започна да се представя като „консервативен демократ“. Орбан, в една будеща много спорове реч през 2014 г., заяви желанието си да създаде „нелиберална държава“. Понастоящем, когато се разгръща кризата с бежанците, Орбан обяви края на ерата, която той нарича „време на либералните брътвежи“ и предсказа, че Европа скоро ще навлезе в това, което той нарича „християнска и национална визия за политиката“.

Трябва да е ясно, че фразата „нелиберална демокрация“ не е непременно вътрешно противоречива. През деветнадесети и двадесети векове много европейски християндемократи наричаха себе си „нелиберали“. Всъщност те биха се обидили, ако някой постави под въпрос техния твърд антилиберализъм.

Това обаче не означава, че те не са успели да разберат и признаят важността на правата на малцинствата в една функционираща демокрация (още повече, че малцинствата могат да се превърнат в мнозинство в следващите избори). Това също така не значеше, че те вярваха, че неизбраните институции като конституционните съдилища са нещо недемократично. Те свързваха „либерализъм“ с индивидуализма, материализма и – много често – с атеизма; но да бъдеш „анти-либерал“ като тях не значи, че отхвърляш важността на правата или независимите институции.

Това, което правителства, подобни на тези в Полша, Унгария или Турция предлагат, е нещо съвсем различно. Едно е да критикуваш материализма, атеизма или дори индивидуализма. Съвършено друго е да се опитваш да ограничиш свободата на словото или на събранията, плурализма на медиите или защитата на малцинствата. Първото е несъгласие с други политически философии, които могат да оправдаят демокрацията. Второто е една атака върху самите основи на демокрацията.

Още повече, че едни избори могат да бъдат недемократични дори ако управляващата партия се въздържа от това да напълни изборните урни с фалшиви бюлетини. Ако на опозиционните партии се пречи да представят тезите си пред избирателите, а журналистите не смеят да пишат за провалите на правителството, урните вече са напълнени. Не е случайно, че много от демокрациите, които възникнаха след провала на комунизма, предвидиха конституционни съдилища в конструкцията на институциите си с цел да защитават правата и да запазят плурализма. Тези институции в края на краищата обезпечават и поддържат демокрацията.

Докато критиците продължават да използват фразата „нелиберална демокрация“, за да описват случващото се в държави като Полша, водачи като Качински просто ще казват „Точно така!“ Далеч от това да бъде възприемана от тях като критика, фразата подсилва имиджа на тези лидери като опоненти на либерализма, позволявайки им да продължат да описват действията си като „демократични“, което, въпреки всичките разочарования през последния четвърт век, все още е най-важното условие за включване в геополитическия „Запад“.

Освен това, изразът „нелиберална демокрация“ потвърждава наратива, че демокрацията е област, с която се разпореждат националните правителства и че Европейският съюз (ЕС) прокарва един недемократичен либерализъм. Това позволява на фигури като Качински и Орбан да обрисуват ЕС като агент на един необуздан капитализъм и покварен морал.

Фактът, че новите европейски авторитаристи идват на власт чрез свободни и честни избори, не придава демократична легитимност на усилията им да преобразуват изцяло политическите системи в такива, които работят само за техния властнически интерес. Вместо да ги описваме като „нелиберални“, ние би следвало да ги наричаме с това име, което те наистина заслужават: „недемократични“.

 

Статията е публикувана на 21 януари т.г. в сайта Project Syndicate.

Превод: Емил Коен

Avatar

Жан–Вернер Мюлер

Жан-Вернер Мюлер (Jan-Werner Mueller) е професор по политически науки в Принстънския университет. Последната му книга е Contesting Democracy: Political Ideas in Twentieth-Century Europe.