“Професионалните протестъри”. От Гърмен назад не се вижда

Не, този текст не е за Георги Близнашки, издигнал професионализацията и инструментализацията на протестърството до непоносими за множество протестъри и граждани висоти. Той не е и за Бойко Борисов, неуморният иноватор, който е на път да сътвори световния прецедент ‘премиер протестър’, протестиращ срещу себе си, но затова пък с бизнеса. Тези екзотични примери обаче не са без връзка с темата, защото са типични за някои родни употреби на протестърството, а именно извънзаконната му връзка с властта. Родните елити са с изострени апетити: услажда им се хем вкусът на властта, хем хъсът на протеста. Урокът е предаден, а, както ще видим, и бързо научен: щом елитите го могат, защо и други да не опитат хем да са на страната на силните, хем на протестиращите.

Този текст не е и за Марто, Тони и Иво, запалени футболни фенове, които горят със страстите на своя отбор. Стоян Генов ги описва като „образовани, със собствена позиция, граждански активни, трудни за манипулиране“ и недоумява защо ги наричат ултраси и ги обвиняват за всички знайни и незнайни прегрешения и престъпления. Този текст не е за Марто, Тони и Иво, не защото ще се занимава с по-малко образовани, по-малко граждански активни и по-лесни за манипулиране, а защото колективна вина може да припише само една тоталитарна власт. В либерално разбрания свят  да представиш футболния фен като ултрас е като да представиш отиващия на петъчната молитва  като терорист.

За кого тогава е този текст? Той е за едни ‘професионалисти’, които със смайваща скорост преминават от митинг (на Бареков, но не само) към меле, от Гърмен към Орландовци, от много други дестинации преди това към сигурно вече известната следваща. А докато чакат дестинация, в която да се окажат много и протестиращи, тренират поотделно – като в автобус 88, където баща и двама сина се оказват боксовата круша за тренировката на ‘професионалистите’. Попитайте Ана Изворска или който и да е представител на ‘видимите’ имигранти и ще разберете колко регулярни и системни са тези ‘тренировки’.

Както не всички футболни фенове са ултраси, така и не всички участници в националистически митинги ходят да бият роми в автобусите и махалите.  Но ходещите да бият роми в махалите и по автобуси са част от една екстремистка култура, така че ще кажа няколко думи за нея, а после ще попитам кой героизира и легитимира биещите.

Темата за скинарите и младите екстремисти надхвърля предмета на този кратък текст. Ще скицирам само някои аспекти, които да спомогнат за разбиране на пъзъла брейк – футбол – героична поза. Светла Енчева в чудесния си анализ “Антиромски протести в огледалния свят (открийте разликите)” се чуди какво общо има музиката с взривяването на конфликта. Още по-непонятно ни става, когато симпатичният брейк, който свързваме със свобода, иновативност, стрийт арт и естетизирано обживяване от гражданите на града, бива мобилизиран в арсенала на ‘професионалните протестъри’. Отговорът е – нищо и твърде много. Няма нищо между децибелите на музиката, които някои слушат, а други не харесват, и исканията за разрушаване къщите на слушащите; има много общо между музиката – както и спорта – и идеологическата вселена на екстремистката култура. Последната изразява важна политическа транформация от партийна към символна политика, от интереси и аргументи – към страсти. Затова битките се водят не от политически трибуни и с аргументи, а в символни и афективни сфери, а има ли по-атрактивни и по-комуникативни средства за младите от музиката и спорта.

Има още един елемент в пъзела футбол-брейк-мобилизация, и той парадоксално отпраща към древна Гърция. Тя ни е оставила два модела за гражданин – Атина и Спарта. Пишещият и четящите този текст сме пример за гражданина на агората – дебатиращ, опитващ се да разбере, взимащ участие в общо постигане на решение. За Спарта всеки гражданин е воин, всеки воин е герой. Да бъдеш гражданин означава да си героичен, борбен, войнствен. Докато ние дебатираме, други отиват в махалата, за да вземат ситуацията в свои ръце.

Този текст е съсредоточен не толкова върху реалните екстремистки групи и опасните им практики, а върху смайващия процес на  конструирането им като легитимен и централен актьор в зачестяващите конфликти.

„Каква е Вашата дефиниция на ставащото в Орландовци? Как вие анализирате ситуацията?“ Тези логични и уместни въпроси напълно изненадващо и неуместно са зададени от телевизионния журналист не на представител на институции или политически партии, а на Елена Ваташка. Футболната лидерка Ваташка не просто заедно със своите футболни фенове съвсем скоростно и професионално се озовава на поредното място на конфликт, като това ‘озоваване’ не се анализира от разследващите органи, а се легитимира чрез публична трибуна и се нормализира чрез коментарите на събеседниците и водещите.  Да уточнявам ли, че не говори за музика, а за етнически генотип, който някои искали да ни променят, а ‘ние’ – разбирай, тя и феновете – трябва да защитим. И тя, и феновете от Орландовци също така професионално се пренасят във всички коментарни студия и предавания. А студията и в конфликтна, и в постконфликтна ситуация напълно са загубили чувствителността си да разпознават и отговорността си да  не разпространяват расистки и ксенофобски дискурси. Ако таза нечувствителност има отношение към журналистическата етика, представянето на Ваташка и фенове не като ключов играч в конфликта, а като част от публиката и дори от решението, е политическа конструкция с тежки последици. Щом публичното пространство не може да разбере кой и как превръща свада в конфликт, както и кои са ключовите  участници – не в свадата, а в конфликта, конфликтите със сигурност ще продължават и ще се множат.

Темата е твърде гореща, за да изкристализира до тези, затова просто ще задам няколко въпрос към институциите.

  • Защо конфликт, в който са намесени жандармерия и национални медии, който ескалира и в който очевидно освен съседи взимат участие и други,  бива определян като битов, като това определение  идва не от стажант-журналист, а от министър на вътрешните работи? Защо тези ‘други’ биват диференцирани, и едните други са наречени ‘пришълци’ и се оказват център на  проблема, а другите, макар също да са пришълци, са протестъри и са представени като част от справедливо възмущение, което да доведе до решение? Сред задържаните вторите са по-многобройни от първите, но това не променя особено публичните им образи.
  • Кой плаща на тези мобилни професионални протестъри така скоростно да се придвижват и така активно да се включат в протести на съвсем различни места? Ако ние гражданите – може би и медиите – не знаем, службите със сигурност знаят. Защо правоохранителните органи не информират обществеността кой, срещу колко и за какво праща този протестиращ корпус? Ние искаме да видим лицата не на момчетата-миманс, а на режисьорите и авторите. Не от воайорство, а като първа малка стъпка към възстановяване на държавността.
  • Защо партиите, тези, които ни управляват, и тези, които са в опозиция, не излязат и не декларират, че никога не са ползвали услугите на ‘професионалните протестъри’ – нито по време на гражданските протести 2013г. (например при разрушаването на заграждения с вериги и други професионални средства), нито по време на акции и протестни агитки, нито при конфликти като последните?

Докато не получим отговор на тези въпроси, конфликтите ще се множат, и мимансът, и авторите ще са все същите, сценарият ще е банално повтарящ се, а последствията – все по-небанално задълбочаващи се.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Анна Кръстева

Анна Кръстева e доктор хонорис кауза на Университета Лил 3, Франция, преподавател в Департамента по политически науки на НБУ, създател и ръководител на Центъра за миграционни изследвания, блогър. ‘Гневните граждани’, новите на мобилизации, улицата и дигиталната улица са централна ос в изследванията й. На другия полюс са популистките и екстремистки партии. Миграция и мобилност между политики и идентичности са старата й любов. Преподава и защитава човешки права. Сред последните ѝ книги са „Еластичен (пост)секуларизъм“, “Дигиталният гражданин“, „От миграция към мобилност: политики и пътища“.