Протестът 4 #Кой и #Как – Бележки и личен архив по българските окупации и протести: 2011-2014

534330_10200525345040894_724191735_n

В поредния четвърти брой на поредицата “Протестът” днес публикуваме обзорния аналитичен текст на Красен Станчев. Това всъщност е първият текст, който прави преглед на причините за протестите и тяхното развитие, но не само от 14 юни 2013 г. нататък, а за целия тригодищен период от 2011 до 2014 г.

Красен Станчев, известен икономист, председател на Управителния съвет на Института за пазарна икономика, беше непрекъснат участник в протеста срещу правителството на Орешарски през всичките 405 дни.

„Окупирай нищо”

В края на октомври 2011 г. у нас се роди Интернет движение „Окупирай България” (ОБ).  От някой аз бях включен в него, но се самоизключих веднага, споделяйки какво мисля за инициативата.

А мислех следното.

Движението бе явен израз на обществена скука.  То имитираше движението OccupyWallStreet (OWS) в Ню Йорк, което се появи в средата септември с.г.  От OWS бяха заимствани цели фрази, предени и представящи ОБ.  Например:  „ние сме 99% от хората”, „знаем, че един друг свят е възможен”, „ние сме срещу властта на банките и корпорациите над живота ни”.  Бях видял подобни имитации малко преди България в Черна гора, където бях съветник към скупщината за рационализирането на законаделния процес по пътя на хармонизацията на страната към пълноправно членство в ЕС.

Но и в Подгорица, и в Ню Йорк окупирането имаше пространствени измерения и мотив – „тази улица” и „онзи проблем” („банките” в Ню Йорк, „корупцията” в Подгорица).  В България движението имаше претенция за всеобщност, окупираше „България”.

В този смисъл то напомняше, започналото по-рано (15 май 2011 г.) испанско движение на „Възмутените” (Indignados) в Мадрид, бързо обхванало 58 града и (по оценки на медиите) 6,5 – 8 милиона души.  В Испания душата на движението бяха Democracia Real YA („Реална демокрация веднага”), която олицетворяваше протест срещу двупартийната политическа система на страната; двата основни профсъюза (CCOO и UnionGeneraldeTrabajadores) и движението Juventud Sin Futuro („Младеж без бъдеще”) – с очевидното възмущение срещу безработицата изобщо (25%) и младежката безработица (около 50%).[1]

ОБ имаше амбицията на испанското движение, но без тамошните поводи и мощни организации.  Но имаше и реториката на OWS и Черногорското движение по отношение на цялата страна.  В тази амбиция обаче нямаше никаква достоверност, а само претенцията бе без прецедент – изглежда още не се е появило другаде движение на граждани, призоваващо за окупация на цяла страна от самите тях.  Подобен силен стремеж се появи през февруари 2013 г., но всички инициативи на протестиращите смешно напомняха Февруарската революция в Русия от 1917 г.[2]

„България” не е място, улица или адрес, като всяка страна тя може да бъде окупирана единствено от външна сила или от собственото си правителство, но не и от гражданското си общество.  Какво би правило движението ОБ с онези, които не са съгласни.  „Ние сме 99% от хората” – ако това е вярно, остава 1%: какво се прави с него?

Тези 99% били „срещу властта на банките и корпорациите над живота ни”.  Това също не съответства на никаква действителност.  Елементарна проверка в статистиката показва, че за последните десет години приблизително 1/3 от гражданите на България работят за себе си в частния сектор и в несубсидирани държавни предприятия (доколкото все още ги има).  Другите 2/3 са деца, пенсионери, държавни служители  и безработни. Първата група, която е по-скоро нетен кредитор на държавния бюджет, намалява след 2009 г., втората – нетен бенефициент на държавното преразпределение – се увеличава.  Данъците, които плаща първата група са 40-50% повече от тези, които са  платени от втората.  Излиза, че втората група властва над първата.  Разбира се, властва не самодейно и самоорганизирано, а чрез политическата система и държавната власт.

Същото е и с банките.  През 2011 г., без никакъв властови натиск българските граждани са поверили на банките свои спестявания на стойност над 27 млрд. лева (36% от Брутния вътрешен продукт – БВП).  През юли 2014 г. депозитите на гражданите в банките са почти 39 млрд. лева (49% от БВП).  Ако гражданите робуваха на банките, те вероятно не биха си държали доброволно парите в тях или количеството спестявания би намалявало – стига да не се предполага, че те са идиоти.

Тъй като няма много свидетелства за истинност на заимстваните от OWS фрази, ОБ побългари заемките със „святото дело на Апостола и Ботев, които се пожертваха за всички нас”.святата мисия на Апостола, тази на Ботев и изобщо на всички паднали в името на останалите”.  Не знам дали са повече 1% онези български граждани, които са прочели и запомнили, че тези светила на българската национална кауза понякога са прибягвали до съвсем не безобидни и от днешно (а и тогавашно) гледище осъдителни деяния, например рекет.  Но тези, знаещите, те в 99-те процента ли са?

В противоречие с призива за саможертва, инициаторите на ОБ запазиха анонимност.  Но фамилиарничеха с обръщение на „ти”: „натисни правилния бутон и ние ще се свържем с теб”.  Накрая обръщението на ОБ завършва с патриотични възклицания.Когато беззаконието се превърне в закон, съпротивата е задължителна!” и “Обединени – не можем да бъдем победени!”.

И пак маса въпроси са без отговор: кога се е случило това, откъде знаем, кой е виновен, кои са тези „ние”, срещу кого се обединяваме и защо да не можем да бъдем обединени.

Същите въпроси са валидни и по повод наименованието на една от почти успешните партии на миналогодишните избори – Фронта за национално спасение на България: „фронт” – срещу кого, а „спасение” – от какво?

Днес първоначалните послания[3] на ОБ са видоизменени.

„Окупирай България” се намира във Facebook като „Окупираме България”, макар английското наименование на групата да е старото („OccupyBulgaria”).  На старата стена харесванията са 81, на новата – над 29 000.  На старата се разпознава само едно име на университетски преподавател, с когото поддържам колегиални отношения.  На новата, колегите са стотици, приятелите ми от Facebook са 150, не малко от тях са ми и житейски приятели от преди ерата на Facebook и продължават да са такива, защото не съм много придирчив още да ги смятам за нормални и разумни хора.

Днес на тази стена най-разпространяваните материали са следните:

  • една елементарна фалшификация за вредата от проучванията на находища за природен газ от шисти;[4]
  • доста непросветена преводна статия за феминизма от сайта „Живот след капитализма” и също толкова непросветени заемки на същия сайт по геополитически, исторически и икономически теми; (този сайт също е харесан от много протестиращи, но, ако не ме мами паметта, не съм срещал създателите на сайта сред протестиращите);
  • филипика, по-скоро възклицания, срещу концесия за добив на природен газ от въглища, което е доказана и отдавна използвана технология с предполагаеми промишлени количества газ, равни на десетгодишното потребление на България;
  • просташко фото сравнение между труда на банкер и миньори;
  • още по-просташка карикатура за Анжела Меркел и съдбата на еврото;
  • препечатка на злобна статия от централен вестник за посещението на хора от „Протестна мрежа” (между другото харесали и двете страници на ОБ) при премиера Близнашки;
  • „мъдрости” на Уго Чавес за приватизацията…

Популярността на променения сайт на ОБ и присъствието сред поддръжниците му на хора, които би трябвало по-внимателно да подбират какво харесват, аз си обяснявам с обстоятелството, че ОБ се смеси с протеста от 2013-2014 г.

Протестът през февруари 2013 г. бе неуспешен опит на вярващите в ОБ да осъществят „идеала” си.  Почти веднага той бе канализиран в безсмислени и необосновани искания, които бяха прекратени с оставката на правителството на ГЕРБ.[5]

Протестът като нетипично „окупационно” движение

Окупационните опити у нас се нормализираха, когато придобиха конкретен повод и място.  Това стана след обидното за интелигентността и нормалното правосъзнание решение на Конституционния съд по повод депутатския статут на г-н Пеевски.

В сравнение с ОБ и неговите имитации на Indignadosи OWS, протестът в София не искаше опрощаване на заеми, по-евтини студентски кредити, затваряне на банки, повече субсидии за държавни предприятия, разпускане на фискалната дисциплина и премахване на системата на валутния съвет.

Сред протестиращите до последния ден имаше хора, които в нормална обстановка биха подкрепили подобни политики.

До средата на август миналата година на протестите редовно присъстваха поддръжници на концепцията за „безусловен базов доход” (ББД), с които често обсъждах какво точно имат предвид и как идеите им могат да бъдат приложени.  Плакатите на ББД постепенно изчезнаха.  Същото се случи, но вече в края на ноември и през декември, и с поддръжниците на не по-разумната идея за избори за ВНС и нова конституция.  И двете идеи са близки с вярата си в чудеса.

Масовостта на протестите през лятото се дължеше на две три не дотам добре осмислени обстоятелства.

Първото бе простотата и персоналният елемент в случилото се на 14 юни 2013 г.

Въпреки нестабилната структура на парламента, общественото мнение даде картбланш на правителството – репутацията на премиера не предполагаше радикални изменения в политиката и резултатът от изборите бе приет такъв, какъвто е.  Само малцина прозряха иначе (и по-късно вече) очевидния замисъл на незнайно защо приоритетните промени в закона за ДАНС – да се създаде инструмент за скрито преразпределяне на политическо и стопанско влияние.  Онези, които казваха, че новият ДАНС ще наподобява обществената роля на Комитета държавна сигурност или на КГБ (в СССР), но в условията на представителна демокрация, бяха смятани за параноици.  Назначаването на г-н Пеевски доказа, че всъщност с измененията в този закон и избора на председателя на ДАНС е извършен конституционен преврат: законодателното събрание се е превърнало в декорация за намерения и решения, които не произтичат от изборите и институциите на представителната демокрация.

Новината ме завари в българския манастир на Света Гора.  И монасите (аз чух за станалото от отец Василий, който бе слушал старото съветско си радио „ФЕВ”), и поклонниците бяха шокирани от назначението.  Ако външността и обществения облик на новия шеф на ДАНС бяха по-симпатични, убеден съм, че ефектът не бил такъв.  При тези личностни характеристики, други разсъждения и доказателства просто не бяха нужни.

До август 2013 г. последвалите назначения на правителствени длъжности на съмнителни типове, бивши агенти на ДС и на един министър с опит в използването на социални фондове на Франция само поддържаха това усещане.

Второто обстоятелство бе предшествалото изборите и господствало три или повече години преди това изпростяване на политическия дискурс.

Ако стопанските развития след 1989 г. и особено след 1997 г. се тълкуваха нормално, с уважение към фактите, би се оказало, че под слънцето нямат място политическите конкуренти (БСП, АТАКА и ГЕРБ например) на реформаторските управления на прехода (СДС и НДСВ в различните им разновидности).  Би се оказало, че „кризата” на 2009 г. е не толкова „страшна”, колкото кризите от 1990 г. и 1995-1997 г.  Т.е. тези конкуренти не могат да изпълняват ролята на спасители на българските граждани и фирми и че някои политики и цели периоди от тяхното присъствие във властта са били опасни и вредни.[6]  Изпростяването на стопанско икономическия дискурс стана особено очевидно по време на предизборната кампания през миналата година.[7]

Третото обстоятелство е реториката, че „преходът бе измамнически, бандитски и безкрайно нечестен” (определението е на мой Facebook-приятел, стар емигрант и професор по музика в САЩ) се смесва с очакванията и общественото настроение, чийто изразител бе инициативата „Окупирай България”.  Излишно е да споменавам, че това определение на прехода е явна подкрепа за политическите въжделения на БСП и АТАКА.

Благодарение на тази смесица недоволството и възмущението от назначаването на Пеевски придобиха обществено исторически наглед.

„Наглед” е термин на Имануил Кант; според Кант в нагледа идеите, които определят тълкуването на действителността, придобиват пространство и време.  Иначе казано абстрактните тълкувания и обяснения на прехода, независимо правилни или не, изведнъж сякаш можеха вече да бъдат пипнати.

На площада през лятото и началото на есента на 2013 г. всекидневно имаше от 1 000 до 4-4 500 души, по-често повече отколкото по-малко.  Арх. Христо Генчев и аз брояхме хората по различни методики и след това сравнявахме резултата.  Понякога, в изключителни случаи, множеството наброяваше над 10 000, а в няколкото пикови присъствия – над 70 000.

Там идваше колега от университета, която си представях по-скоро като поддръжник на управляващите, но тя бе възмутена от „назначаване на зам.премиер на олигархията”.  (Трябваше дори да я убеждавам, че точно този случай не може да бъде такъв).  Друг стар познат искаше да бъде оставен на поста си зам.министър на икономиката от правителството на ГЕРБ, защото бил важен за туризма в България.  Няколко колеги икономисти с по-скоро леви убеждения също бяха много често там.  Понеже аз се придвижвах най-често с кола до Министерския съвет, т.е. до началния пункт на шествието, при паркирането най-често наблюдавах следната картина: паркира кола средно висок клас, от нея човек с вид на „екзекутив”, т.е. висш корпоративен управленец или на „юпи”, понякога с колеги или с членове на семейството, надява на врата свирка, грабва от багажника знаме или вувузела и се запътва делово към площада пред сградата на правителството.

Сред протестиращите виждах познати от Университета и БАН, съученици от гимназията, бивши мои гласоподаватели от 185 избирателен район, банкери – на високи, но и на средни позиции, хора от всички компютърни фирми, с които съм работил през последните двадесет години, най-добрите и скъпо платени адвокати, българи на работа в Брюксел и Страсбург или в международни финансови институции, журналисти, пенсионери, артисти, столични софиянци и пришълци, профсъюзни и политически деятели – от последните най-малко.  Асоциацията на софтуерните фирми излезе с може би най-силното възвание, което произведе годината на протеста.

Последните месеци и ролята на безсилните

След конституирането на правителството и запълването на постовете в държавната администрация, политическите процеси започнаха постепенно да се усложняват, да стават невидими без специално усилие.

Преломната точка, струва ми се, беше актуализацията на бюджета за 2013 г.  Тогава за две седмици премиерът и министърът на финансите извадиха като фокусници тридесетина различни аргумента защо такава актуализация е необходима.  Почти всеки ден предишните доводи се оказваха несъстоятелни и бяха замествани с нови.  В крайна сметка, през януари т.г. изпълнението на бюджета се оказа протекло почти до запетайката в рамките на първоначалния бюджетен закон за 2013 г.

Грешно е обаче да се смята, че замисълът на актуализация е бил само да се отвлече вниманието на протестиращата публика.  Посланието на актуализацията бе преразпределение, а резултатът – очаквания, че някой нещо току виж  и ще получи.  Профсъюзите се отказаха от стачка, а работодателските организации постепенно забравиха, че също са искали оставката на правителството.

Силата на първоначалното убеждение, че така повече не може, че безобразието е от такъв порядък, че трябва скоро да свърши от само себе си, се превърна постепенно в слабост на физическото присъствие на протеста.  Предчувствието за скорошна победа, притъпи на разбирането на случващото се – донякъде поради разочарование, донякъде от отчаяние.

Безпрецедентно ниския процент обществено одобрение на парламента, правителството и подкрепящите го партии, водачи и коментатори, създаде усещането за нестабилност и скорошни избори и у самите тях, не само у протестиращите.

Случайното парламентарно мнозинство на 2013 г. започна трескаво по собствени приоритети, за да осъществи в кратки срокове, колкото е възможно повече, като за последно.  Покрай тези приоритети като „Южен поток”, „Уестингхауз”, поддържане на КТБ, избрани предприятия (ВМЗ, „Химко”, „Кремиковци” и пр.) в интерес на политически приятели и избрани общини, то трябваше да имитира и грижа за обществото.  В резултат проблемите в енергетиката окончателно се объркаха, появиха се нови безумни законодателни идеи – забрана за чужденците за купуват земеделска земя,[8] за подкрепа на длъжниците, за изземване на бизнес от търговските вериги, за контрол върху банките и отношенията между частни бизнес субекти, за свиването на прозрачността в сделките с обществено имущество и разполагането със средства на данъкоплатците.  Много показателен в това отношение е законът за бюджета за 2014 г., който е може най-абстрактния от 1999 г. насам, а абстрактността скрива онова, което е предвидено в обобщените разходни пера.

През декември реших да броя явните несъобразности в законодателните идеи на парламента и нормативните актове на правителството.  В продължение на три седмици те бяха по пет на ден – само това, което успявах да видя в малкото свободно време.

В тази обстановка опозиционните партии решиха, че те и така печелят от общественото недоволство.  Колегите, които отначало с хъс коментираха действията на правителството, или се върнаха към обичайната си ежедневна работа, или започнаха да търсят преоформяне на протеста в някакъв друг вид занимания.[9]  Войната на тълкуванията на случващото се бе вече загубена към времето на решителната протестна изява на 10 ноември м.г. Правителството на Орешарски беше окупирало страната.

В тази ситуация от края на януари до края на юли т.г. една малка група упорито протестиращи свърши работата, която нито лятното множество на 2013 г., нито политическите наблюдатели и коментатори, нито будните преподаватели, нито ранобудните студенти, още по-малко опозиционните партии можеха да свършат, дори и да искат.

Упорито протестиращите през този период бяхме най-често около 100 или дори по-малко, често 40-50-60.

Те отстояха най-важния изначален смисъл на протеста – правото на бунт и несъгласие.

По един и същи повод – назначаваното на Пеевски, с едно и също искане: оставка.

Лично аз винаги съм смятал, че правото на бунт е най-важното конституционно право.  Всяка нормална конституцията е налагане на ограничения и правила на властта.  Няма, не е възможна друга гаранция, че властта ще съблюдава тези ограничения и правила, освен правото на бунт.

Упорито протестиращите поддържаха символа на това право.  Те даваха възможност при случай протестът да се разшири.  Както и се случваше.  И те напомняха на всички, че недоволството и бунтът тлеят, но могат да се възпламенят отново.

 

[1] Профсъюзите и младежкото движение в Испания всъщност имат различни мотиви и цели, произтичащи от причините на безработицата там.  Сред тях една от основните е законовото задължение за покриване на 32 месечни заплати при уволнение на работници (което демотивира създаването на работни места).  Т.е. профсъюзите се стремят към запазване на сегашното положение, младежкото движение иска да го промени.  За общото “възмущение” се крият доста различни въжделения.

[2] Виж бел. 6 по-долу.

[3] Моите бележки по повод оригиналните възвания във Facebookмогат да бъдат намерени например тук: http://www.mediapool.bg/okupirai-sebe-si-news188672.html (статията е препубликувана на различни издания).  След публикуването на тази статия, някои очевидни глупости от първоначалното представяне на ОБ бяха редактирани, възможно под нейно влияние.

[4] През март тази година, по време на протестите, група експерти под мое ръководство направи анализ на ползите и разходите от проучване и добив на природен газ от шисти.  Категорично може да се каже следното: а) при проучванията не може да има вреди по-значими от отъпкването на трева от камион, но продажбата на сервитутни права изисква и позволява възстановяване на щетите; б) при пилотните сондажи и добива няма неконтролируеми рискове (и такова е мнението на български и чуждестранни специалисти и организации, включително на Европейската комисия, Френската Академия на науките, Министерството на околната среда на Великобритания); в) българското законодателство и практика на извършването на аналогични проучвания и добив създава достатъчно гаранции за предотвратяване на рисковетеи г) дори и при минимални разкрити и разработени залежи, положителните социално-икономически ефекти са нетривиални.  Виж: Природен газ от шисти: социално-икономически въздействия за България. София, март 2014, Анализ на КС2 LTD, на: http://ime.bg/var/images/NaturalGasFromShale_BG.pdf

[5] Виж: “Виж протести и икономическо мислене” (http://www.dnevnik.bg/analizi/2013/03/23/2027892_protesti_i_ikonomichesko_znanie/)

[6] Виж подробности в моите статии „Икономиката на България: какво не виждат политиците?” (http://www.dnevnik.bg/analizi/2012/08/10/1885438_ikonomikata_na_bulgariia_kakvo_ne_vijdat_politicite/) и „Управление на слуховете: външен дълг и валутен съвет” (http://ime.bg/bg/articles/upravlenie-na-sluhovete-dyrjaven-dylg-i-valuten-syvet/), които са публикувани и в други издания.

[7] Виж например „Избори и фолклорна икономика” (http://www.dnevnik.bg/izbori2013/2013/04/29/2051044_izbori_i_folklorna_ikonomika/).

[8] Моята статия за сп. „Мениджър” (ноември 2013) “Стопански национализъм: вреди и източници” е препечатана без име и с големи съкращения в портала за търговия със земя „Niva” и може да бъде намерена там на адрес: http://www.niva.bg ;

[9] Заради едно от тях пропуснах протеста и се получи следната кратка лекция за “Управление на слуховете като начин на управление на общественото мнение, в частност на законодаването”: https://www.youtube.com/watch?v=jQF0bnvmdpI&feature=youtu.be.

Avatar

Красен Станчев

Красен Станчев е доцент в СУ, управител на КС2 ЕООД и председател на управителния съвет на Института за пазарна икономика.