Работата с деца е призвание, а театърът – вълшебство

Цвете Лазарова e ръководител на театрално студио “Смехурко” към Столичен център за работа с деца – филиал Банкя. Завършила e педагогика в СУ “Климент Охридски” и театрална режисура при проф. Елена Баева през 1992 г. Създава ТС „Смехурко” през 1989 г. Сред реализираните й спектакли са: „Джуджето и седемте Снежанки +1”- Ст. Цанев; „Страшни смешки, смешни страшки” – Недялко Йорданов; „ Женско царство” – Ст. Костов; „Игра на кукли” – В. Априлов; „Има ли смисъл да утепваме мечка? ”- П.Панчев; „И есен идат щъркели” – К. Топалов; „Снежанка”; „Оръженосецът и рицарят” – Добри Жотев; „Любовта през вековете”; „Песничка за пазачите на фара и други весели истории” на В. Петров; „Таралеж” – Ив. Радоев; „Драконът” – Е. Шварц; „Славеят и розата” – О. Уайлд; „Голият крал”- Е. Шварц; „Вълкът и козлетата” – Д. Димитров; „Сянката”- Е. Шварц.

Студиото печели десетки награди от национални и международни фестивали в Русия, Италия, Германия, Сърбия и България.

Цвете, тази година „Смехурко” стигна до полуфиналите на “България търси талант”. В шоуто участваха 23-ма изпълнители, на различна възраст, като номерът включваше изключително трудни танци с огън. Как успяваш да подготвяш толкова предизвикателни представления с участници, които не са професионалисти?

С желанието на децата, това е най-важното. Когато гледат по-големите батковци и каки, които са усвоили разни тънкости, по-малките искат и те да се научат. Преди четири години направихме един уъркшоп с групи от Турция и от Румъния за нестандартни театрални техники. Тогава научихме участниците на елементарни неща, четири, пет основни фигури. Те толкова се запалиха, че започнаха да търсят сами в интернет самоучители по огнено шоу, гледаха нови уреди и постепенно започнахме да си купуваме необходимата екипировка. Много обсъждаме какво искаме да направим, особено с по-големите, измисляме схемата на всичко, като целта ни е да включим всички деца, които желаят да участват.

 

За презентацията е нужен JavaScript.

 

За това се изисква, освен голямо вдъхновение, и дисциплина. Как успяваш да я постигнеш предвид сериозния проблем с нея в училище?

Училището е задължително и учителите с достойни за голямо уважение усилия успяват да въдворят ред и дисциплина. Децата се присъединяват към нас по желание. Не караме никого да идва или да участва в представленията ни на сила. Членовете на трупата имат избора в какво да се включат – едни предпочитат само театралните ни постановки, други искат да участват и в огненото шоу. То е специфично, за него се изисква издържливост и разумна доза смелост.

Огнено шоу “Смехурко”: http://talant.btv.bg/video/videos/season-4/ognenoto-shou-na-teatralno-studio-smehurko.html

Трупа „Смехурко” участва на много театрални сцени и спечели доста награди тази година. Как избираш пиесите, които играете?

Според актьорите. Всяка година гледам пиесите да са по-сложни от предишната, за да има израстване. Разбърквам ролите – този, който е играл главен герой едната година, на следващата ще има по-малка роля. Стремя се да дам шанс на всички. Опитвам се да им поставя предизвикателства. Да им покажа, че могат и да им предложа начини да разкрият себе си и всичко, което пазят в себе си. Случва ми се учители да казват за някое дете, че в училище е много свито, мълчаливо и затворено, а на сцената какво прави! Ами те имат нужда да изразят себе си…

В пиесите ви има много хумор. За него помагат ли и самите деца?

Много често. Аз подхвърлям някакви идеи, те също допълват. Всички обичаме да ни е забавно и да се радваме на това, което правим.

Правилно ли разбирам, че театърът ви е съвместна продукция с твоите възпитаници? Оставяш ги дадат своя творчески приност, като просто ги направляваш?

Задължително има голямо участие на малките изпълнителите. Когато видя, че нямат идеи, им подхвърлям и те ги допълват. Винаги. Децата също трябва да творят. Това е важното.

За презентацията е нужен JavaScript.

 

Не да им се дава готов сценарий, който просто да следват.

Задължително има сценарий, който винаги дописваме. Няма някой, който да не сме дописали. Четем нещо и винаги допълваме, правим го свое. Добавяме нови герои и измисляме достатъчно много текст. Аз предлагам едно, децата подхвърлят друго и така обогатяваме сценария, че накрая всички да имат равностойни роли. Дори и за най-малката роля има достатъчно текст, така че изпълнителят й да се чувства щастлив, когато я представя.

Как успяваш да доближиш Шекспир така до толкова млади хора, че да го играят напълно убедително и с огромна любов?

Мисля, че текстовете на Шекспир звучат актуално и днес и въпреки че пише в стихотворна форма, когато разчетем написаното от него, то е толкова богато, че децата осмислят за какво става дума, кое им е интересно и започват да го играят. Опитваме се отново да видим как онова, което той е написал преди няколко века, се доближава до нашето съвремие. Какво може да звучи актуално и днес, и текстът да не изглежда чужд на изпълнителите, а да бъде техен, да идва от тях.

За презентацията е нужен JavaScript.

 

Как се спаси от специфичното звучене на мерената реч?

Ами запазихме я, но правим подходящите паузи, така че да звучи разговорно. Иначе става много напевно, хората могат да заспят и звучи скучно.

Темпото е важно.

Ами, да.

Цвети, ти не просто обучаваш изпълнители, в студиото израстват крайно интересни личности. Какъв е ключът ти към децата, те са толкова различни?!

Според мен това е същността на нещата, светът е шарен. Често казвам на децата, че трябва да се приемаме такива, каквито сме. Редовно към трупата се присъединяват ученици, които са отритнати от класовете си и дори понякога учители, че дори чистачки са си позволявали да ми казват, защо това дете е тука, то не става за нищо! (…) Вярвам, че всеки има право да бъде там, където се чувства добре и според мен трябва да създадем такова място, където децата да идват с желание, да им е хубаво и да си намерят мястото.

Една от най-талантливите ти актриси, които завършиха тази година, е Райеле Пирес. Разкажи как се работи с безкрайно надарена личност, с бразилско-български произход.

Трудно. Тя е колкото талантлива, толкова и разпиляна. Може би е заради таланта си. Тя може да пее и да танцува. Понякога й хрумват разни неща и трудно успявам да я събера и да я концентрирам върху това, което трябва да свърши на сцената. Свикнали сме една с друга, защото тя дойде при мен в 4-ти клас и остана до 12-ти. Намирам нужния подход, знам как да я доведа до емоцията, която трябва да пресъздаде на сцената, да я разплача.

Имаш един човек, но в себе си той носи два свята и това няма как да не си личи на сцената. Ти вероятно го използваш и развиваш.

Точно така е, да.

Спрях се именно на нея, въпреки че и другите млади актьори са много талантливи, защото сигурно е голямо предзивикателство да реагираш спрямо различните култури, които я изграждат като личност.

Да, наистина е предизвикателство. Тя много обича да танцува и да пее. Понякога внезапно изчезва, а ние я чакаме да изиграе главната роля на сцената. Обхваща ни паника, защото зависим от нея. Когато й звънна да я попитам какво става, тя ми отговаря: „Ами отидох да попея в планината…”.

За презентацията е нужен JavaScript.

 

Спомена, че при теб идват деца с различни комуникативни проблеми. Какво се случва с тях, как ги променя театърът?

Когато усетят приятелска обстановка, където никой на никого не се смее, не се подиграва, че някой е по-пълен или че не може да се изказва правилно, се отпускат. Имала съм деца, които плачат, защото писмено се представят чудесно на изпити, но не могат да говорят пред класа. Имах едно такова момиченце. След една година при нас, то започна да командва по-малките… Намери си мястото. Разбра, че няма нищо страшно да покаже себе си. Ние играем различни етюди, правим разни упражнения за внимание, за концентрация и всички са отдадени на едно и също нещо. Не се критикуваме, всеки го прави по различен начин, това е творчество и всеки го разбира по свой начин.

Сред членовете на трупата ти имало ли е деца с аутизъм?

Не досега.

А смяташ ли, че театърът може да помогне за облекчаването на симптомите на това сложно състояние?

Мисля, че да. Ако детето идва просто да се забавлява и усети приятелска среда, няма как да не се почувства добре.

Може да се помогне по съвсем неагресивен начин.

Да, например правим упражнения за памет на усещанията, които са приятни и под формата на игра децата се научават на неща, които ще им помогнат в опознаването на себе си и в справянето с училище. Често учителите казват: „Е, той един урок не може да научи, а гледай как при Цвети запомня пиеса от 100 страници…!” Интересно е, затова.

Сред учениците все по-често има случаи на дислексия. Според теб театърът би ли помногнал с нещо в преодоляването на затрудненията, които тя предизвиква?

Струва ми се, че да. Не мисля, че в театъра тя би била препятствие, защото ние много пъти повтаряме една и съща сцена и аз не държа текстът да се казва дословно, може да се ползват синоними на някоя дума. Важното е децата да се чувстват добре.

Всъщност исках да разбера, дали театърът не предлага мнемотехники, които да бъдат много полезни за дислектици точно защото в училище се акцентира предимно върху четенето и писането, а всъщност слушането и запаметяването са сред основните когнитивни способности.

Да, точно такива са нашите занимания, защото когато поставяме дадена пиеса, всички научават репликите на всички и ако някой отсъства, друг веднага го сменя. Текстът се знае и дори някъде да има празнини, може да се импровизира. Добре е малките участници да се научат да излизат от трудна ситуация, да помогнат на партньора си, на всеки може да се случи да забрави нещо.

Има ли български автори, които пишат хубави пиеси за деца?

Харесвам Недялко Йорданов, защото е много забавен. Пише в рими и текстът му е толкова приятен за слушане, а героите му се добре направени. Много ми харесва това, че като във всяка приказка, доброто побеждава. Добрият успява да стигне до сърцето на лошия и да го промени.

Какви пиеси си подготвила за новия сезон, ако не е тайна?

Ами, не е. Големите ще играят Дон Кихот – сериозно предизвикателство; със средните ще поставим Пепеляшка, а с най-малките ще направим пиесата на Недялко Йорданов „Приключения опасни, с герои сладкогласни”.

Ще завърша с логичния въпрос – какво е театърът за теб?

Вълшебство. Дойдат ли децата в студиото, трудно се отказват, защото тук могат да изиграят всичко, което са мечтали. Да бъдат всеки. Да пробват каквото поискат. Театърът е синтетично изкуство – учим се да пеем, да танцуваме, сами си майсторим декорите и костюмите. Всички се научават да си помагат, да бъдат отговорни не само към себе си, а и към другите. Поради множеството ни пътувания, децата стават много дисциплинирани и самостоятелни. Мисля, че много се отличават от останалите си връстници. Много зрели са и самите родители го отчитат.

И последно – макар и всяка година да се разделяш със завършващите и това вероятно ти е много трудно, ти винаги оставаш да правиш театър с малките, непорасналите. Защо?

Ами съвсем рано разбрах, че искам да работя с ученици, въпреки други примамливи предложения в НАТФИЗ. Винаги съм го чувствала като призвание, защото усещам децата. Обичам да творим заедно, защото се разбираме и взаимно се поддържаме в желанието да си свършим работата, която понякога така ни увлича, че забравяме кой ден и кой час е.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Марта Методиева

Марта Методиева е преподавател, преводач и редактор. В продължение на 5 години преподава латински и римска литература в НБУ, а понастоящем в НГДЕК и в СУ „Климент Охридски”. Преводач е на множество статии и на три книги от английски и от френски. Сред тях е забележителният труд на френския професор по право от сръбски произход Свободан Милачич, „От ерата на идеологията, към ерата на политиката”. 10 години води рубриката „По света” в изданието на „Обектив” на Българския хелзинкски комитет, в който членува в продължение на три години.