Разединени за Съединението – част първа

[quote_box_right]„Тази доблест ни налага длъжността да кажем тук чисто и ясно, че, по въпроса за съединението, народът не само биде по най-немилостив начин изигран, но биде още изложен и на грамадни щети и загуби, на които последствията той и сега сеща, а с време ще да сети и по-живо и по-скоро, ако съдбата не реши другояче.

Вън от едничкото обстоятелство, че българскийт княз щял да бъде назначен за пет години Генерал-Губернатор на Источна Румелия съгласно Берлинския договор, ние в турско-българската спогодба не виждаме нищо, което да се коснува направо или косвено до въпроса за съединението“

в. Средец, II, 9 априлий 1886, бр. 160-161, с. 1.

„Можеше ли нещо да оправдае тия строгости и жестокости на правителството от Княжеството към една страна, която сама го беше повикала и му отдаваше в разположението всичките си средства, и сили, и снага, за една велика борба?…Както нашите бащи и деди са предавали нам страшните спомени за кърджалийските времена, така и ний, съвременниците на векът на свободата, ще разказваме за дълги години невероятните злодеяния, които ни слетяха – от собствените наши братя!“

в. Съединение, год. IV, 5 априлий 1886, бр. 1, с. 1

„Ние ще се ограничим сега да поизпитаме само, съобрази ли се княз Александър с Конституцията поне в своите действия по важния и животрепещущия сега у нас въпрос за съединението на Южна България с княжеството… Макар че в Конституцията е изрично казано, че без съгласието на Великото народно събрание българският княз не може да бъде  същевременно управител на никоя друга държава, княз Батемберг [оригинален правопис, Бел. авт.] не само не попита при това едно Велико Народно Събрание, но като че с цел да покаже презрение и към Конституция и към народ, той даде на постъпката си чисто самоличен характер: той не благоволи даже да покани неговия пръв министър да приподпише прокламацията му поне за една форма…. То не е така-току без причина запретено на князът да поема управлението на една чужда земя без съгласието на народа, изразено в неговото Велико Народно Събрание…. Ако княз Александър не беше се намесил в пловдивския преврат и не беше влязъл в Румелия, както му съветваха, както го даже молиха истинските доброжелатели на България, когато той беше потеглил от Варна към Балканът, то, няма съмнение, делото на съединението на Румелия с Княжеството, щеше по-малко, а негли и никак да се не заплете, войната със Сърбия щеше без друго да се избегне, милионите на хазната, които се изхарчиха, щяха да си седят небутнати, огромните загуби на народа от хора и имот и негови тежки страдания през всичката зима щяха да се предупредят.“

в. Светлина, год.  II, 19 априлий 1886, бр. 163, с. 1.

Разговор между Софиянец и Тракиец“:

Софиянец. Така ли бе, приятелю, ти никак не намина в къщи, да се повидим, да се повеселим: и воскресение и ферман и сега си имате генерал-губернатор.

Тракиец. Че защо да бъда първ? Ти защо не дойде у дома?

Софиянец. Свършихме я! Та ти кой си и кой съм аз? Ние не ли ви освободихме, нали ви оттървахме от генерал-губернатор, не ние ли ви въздигнахме на княжество? Ти трябва да се покориш.

Тракиец. И ще се покора и аз и моите тракийци. . . . . Ексик да е това ви добро….“

в. Светлина,  год.  II, 19 априлий 1886, бр. 163, с. 4.

Братя българи, тежки, ужасни времена преживява България от 15 месеца насам. Разсипа се хубавото ни отечество. От най-свободен народ, какъвто бяхме преди 6 септември 1885 г., обърнахме се на черни роби под тиранията на един чужденец-авантюрист и на наши неколцина изверги; земята ни се разкъса, вместо да се съедини; сиромашията и голотията ни налетяха; хиляди челяди се покриха с черно; тъмниците се препълниха с жертви ….. Братя, скоро ще чуете зова на отечеството, което ще поиска от вас да грабнете оръжие, за да браните не вече границите и честта му, а да спасите съществуванието му. Долу тираните на България! Смърт на английските слуги! Да живее България свободна и славянска.

Възвание към българския народ, 10 януари 1887 г.

Да не помислят читателите, че чардафоните са свободолюбиви юнци и бикове! Боже пази! Кой не знае, че чардафоните са дигали най-голяма врява за всякакви свободии, кой не знае, че чардафоните са вдигали най-голям шум за “свободата на личността”, за братство, за равенство и не знам още какви обществени идеали. Да, онова време беше преди възцаряването им, преди знаменития 6-й септемврий 1885 г., по онова време, когато те още нямаха власт и сила, когато тичаха то подир едного, то подир другиго, на когото са надяваха, че ще им устрои чардафонското царство. Устроиха им царство, станаха велики чардафони, страстиците и чувствицата им намират удовлетворение, най-подире провъзгласиха са за непогрешими. Но те пак са свободолюбиви накрай време; само че ни свирят с друга свирка. И имат право, защото чардата, т.е. чардафоните са намират в критическо положене. Те не са криви, защото сега са други обстоятелства, други са времената, следователно тряба да бъдат и песните други. Предвид на това нам не остава друго нищо освен да си припомним думите на великия немски поет Хайне:

Други времена, други песни!“

Димитър Благоев, Царството на Чардафоните, 1888 г.

„Чирпанци, които дадоха жертви за съединението, като празднували денят 6-й Септемврий, упълномощили г. Касабова, да телеграфира на г. Зах. Стоянову следующата депеша:

София, Захарию Стоянову, копие „Народни права“

Другарите на падналите за съединението на Северна с Южна България съзаклятници, днес като празднуват тържественно 6-ий Септемврий, считат за нуждно да поднесат презрение към вашата мизерна личност, която с „Анна на шею“ фрак и цилиндър смуче народний пот и заедно с полицейщината тъпче и задушава честното и благородното в България.

Опълномощен от съзаклятниците:

                                                           Касабов

„Народни права“, год. I, 10 септ. 1888, бр. 66, с. 3 Български отдел

Днес по случай съединението, тукашний архиерейский наместник отказа панихида за падналите преди десет години наши другари.

Полицията взе най-строги мерки за осуетявание. (С.Д. така е). При най-малки движения заповед да арестуват. Горките камбани арестувани.“ 

Телеграма от Чирпан до редакцията на „Народни права“, с копие до „Свобода“ Народни права, 7 септ. 1895, бр. 101, с. 3.

Поздравлява Ви с десят годишнината от съединението на Тракия с България, което съединение облече българина и българския войник с военна слава, а на предателите, които бяха против съединението, които бяха за окупацията на своето отчество от чужди войски и храненици на чужди фондове, които откраднаха сливнишкия герой княза Александра, които Учистиха софийските улици от идеал, които изхвърлиха имената на  Стефан Стамболов и Захария Стоянов ревулюционера и ръководителя на Търновското и Захарско бунтовнишко окръжие в 1876 год. и истински борци за независимостта на отечеството ни, българският народ ще им въздигне памятник, който олицетворява всичко подло и позорно, лъжливо, предателско и ятаганско.

Цвятко Сапунджиев от Рахово до ген. Д. Николаев, с копия до „Свобода“, „Народни права“ и „Мир“

Народни права, 7 септ. 1895, бр. 101, с. 3.

Вчера всичките българи си спомниха това и се помолиха за упокоението великата душа на първия български княз, като при това изпратиха и проклятията си към лъжесъединистите и цанковистите, които с всички сили пречиха на съединението и извършиха великата държавна измяна с детрониранието на княза Александра на 9 август 1886 г., и когото вързан като Верцинжиторикса предадоха на чужденците.“ Нов век, год. VII, 7 септ. 1905, бр. 927, с. 1.

До преди съединението Източна Румелия, както обяснихме по-рано, по отношение на националност, беше по-българска от България, та следователно от съединението не спечели нищо за националността си. По отношение на свободата, реда и икономическото положение и развитие на областта, струва ни се, че, ако не беше се присъединила към България до сега, то последната за своето благополучие и напредък сигурно щеше да въстане и да иска присъединението си към Източната Румелия.“

в. Българско царство, год. II, 29 авг. 1910, бр. 75, с. 2. Т. Начов. Историческа епоха

В описанието на съвременната ни история, ние ще додем до това събитие, и на това място ще установим, кой или кои са истинските фактори, които са приготвили и извършили съединението, и доколко те заслужават величие, хвала и слава. Но още от сега предупреждаваме автора на книгата „Строители на съвременна България“, че героите от родът на Чардафон Великий, в това число и самия той, ще бъдат пометени от нас с една улична метла, като един мръсен и непотребен баластър.“

Българско царство, 11 април 1910, бр. 64, с. 1. Т. Начев. Историческа история.

Най-великото събитие, в името на което българският народ се терзае от 25 години насам, е съединението на Южна България (Източна Румелия) със Северна – Това събитие създаде толкова много заслужили и претенциозни герои и патриоти, колкото великите народи в историята за векове не са създали. Тия дни, слушаме, в памят на 25 годишнината от това събитие властите ще устрояват бляскави тържества. Не ни удивлява тревогата, приготовленията и тупурдията, която става и която има да стане по тия тържества, защото управниците на българската земя и водителите на българския народ, за нищо делно и полезно като не са способни  – за триумфи и тържества всякога са били майстори.

Българско царство, год. II, 29 авг. 1910, бр. 75, с. 2. Т. Начов. Историческа епоха.

У нас и до днес се възпяват тия два исторически акта (С.Д. Съединението и войната със Сърбия) и се възхваляват като велики национални подвизи, които са увенчали народа ни с неуведаема всемирна слава; и при това успеха им се приписва сякога даже на съвсем незаслужили по тях герои. – Но ние, както и по-рано писахме, не даваме за тях никаква цена. Пловдивският преврат сам по себе си беше много ничтожен, извършен от още по-ничтожни герои, който акт по много причини, и най-главно поради своята преждевременност, нанесе големи вреди на страната ни и на целокупния ни народ.“

Българско царство, 30 ян. 1911, бр. 95, с. 1. Т. Начов. Историческа епоха.

Сега, когато града Пловдив живее отчасти само със славата на своето минало, време е вече да се направят редица опити, с които да може до известна степен да се повдигне в едно по-сносно отношение, защото той, след съединението, започна да губи почвата, на която по-рано здраво се крепеше и радваше. Това е факт доказан и от никого не оспорван.“

Българско царство, 27 ноем. 1911, бр. 130, с. 1. И.Н.Н. Мисли върху бъдещето на Пловдив.

 

[/quote_box_right]

По-малко известни факти около паметта за едно събитие

При официалните чествания през последните двадесетина години, повече от столетие след акта от 6 септември 1885 г. остават скрити за широката публика, както и за немалко специалисти, редица факти и обстоятелства свързани с драматичните събития по осъществяването и защитата на Съединението, както и с борбите след това около неговото утвърждаване. Те скриват голямoто разделение, което провокира случилото се в Пловдив в тогавашното българско общество на север и юг от Балкана; символната борба и по-късно „за“ и „против“ 6 септември, запазила известна актуалност дори и през 30-те; бавното постигане на консенсус около отбелязването на деня; борбата между различните версии на позитивните истории за Съединението.

Единни ли са всички около Съединението?

Набиваната в главите ни всяка година при отбелязването на празника представа за постигнато единение на 6 септември 1885 г. отговаря само донякъде на историческата реалност. Факт е наистина, че свалените от власт в Пловдив директори на Източна Румелия и водачи на управляващата тогава Народната партия (наричана от членовете ѝ „съединистка, а от противниците си „лъжесъединистка“) не са незабавно арестувани и затворени, с изключение на Михаил Греков – задържан първоначално само за няколко часа. Дори и виновникът за кръвопролитието и петте жертви дадени в Чирпанско поручик Жейнов не е съден. Факт е също, че във Временното правителство, макар двигател на Съединението да е БТЦРК начело със Захари Стоянов, влизат предимно представители на политическата класа. При това освен от опозиционната Либерална (казионна) партия и твърде много, – цели 5 представители – на свалената от власт Народна и 4 от военните в областта. От БТЦРК участва единствено З. Стоянов. Видимо политическият момент изисква да се привлекат и са привлечени веднага хора на бившите управляващи. На самия 6 септември сутринта, след свалянето на главния управител Гаврил Кръстевич, шефът на Народната партия Иван Ст. Гешов формално декларира, че одобрява акта и изразява желание като председател на Постоянния комитет Съединението да бъде обявено от името на комитета, но му е обяснено, че тази институция от няколко часа вече не съществува.

Ала макар за известно време да изглежда, че всички са единни около обявеното сутринта на 6 септември 1885 г. Съединение, истината е, че веднага сред цанковистите в Княжество България и представителите на Народната партия в Източна Румелия са налице определено противници на случващото се. Не е случаен фактът, че все пак именно Ив. Ст. Гешов, Михаил Маджаров и Стефан С. Бобчев не са поканени за участие във Временното правителство. Заедно с М. Греков, те разглеждат току-що осъщественото Съединение като неподготвено и ненавременно, дело на „зломислени хора.“ Видният участник в движението Димитър Ризов след 6 септември предупреждава З. Стоянов, че цанковистите Антон Франгя и д-р Стоян Данев заминават от София за Източна Румелия и се пита дали не е добре те да бъдат арестувани. И макар срещу тях да не са взети особени мерки, все пак им е наредено да се върнат обратно в българската столица.

Оповестената на 9 септември, три дни след акта на Съединението, позиция на Русия и последвалото изтегляне на руските офицери още повече дава кураж на бившите румелийски директори и цанковистите русофили в Княжеството. Глухото първоначално недоволство и обида, водят вече до по-открити техни реакции срещу установената на 6 септември нова власт. Те започват да пръскат слухове за скорошно идване на турска войска, репресии срещу хората на комитета и възстановяване на „старото положение“ съгласно нарушения Берлински договор. По този начин шумно провъзгласяваното в наши дни единение между дейците по Съединението, източнорумелийските либерали или т. нар. „казионни“, военните и хората на свалената от власт Народна партия, трае едва броени часове и дни. Това от своя страна засилва русофобството в средите около БТЦРК, които вече гледат като успех дори самото отърваване от руските офицери. Ожесточено Временното правителство настоява Бобчев и Маджаров да бъдат интернирани в Елена. Ревностни партизани на новата власт в Пловдив карат Константин Величков, Данаил К. Попов и други „лъжесъединисти“ подлежащи на мобилизация да товарят на гарата каси с патрони. На 24 септември М. Греков е повторно арестуван в Карлово.

През следващите месеци и след края на Сръбско-българската война, подписването на мирния договор в Букурещ (19 февр./3 март 1886), уреждането на проблемите около Съединението с Топханенския акт (24 март 1886 г.) и вдигането на военното положение (29 март 1886) противопоставянето и разделението ще стане още по-непримиримо и ожесточено. Цанковистите в Княжеството отправят обвинения към княз Александър Батенберег, че приемайки извършеното Съединение не се е съобразил с Търновската конституция, която изрично изисква съгласието на Велико народно събрание за да стане държавния глава управител на „друга държава“, на „чужда земя“. Представят го дори като „подчинен валия на една провинция от турската империя“. Заедно с това случилото се след 6 септември се представя от тях обикновено като унизително „присъединение“ на Източна Румелия към България, а Тракия се разглежда като „завладяна“ и „покорена“ страна. И за свалената от власт в Източна Румелия Народна партия бившата автономна област след „авантюрата“ на 6 септември също се явява „завоюван край“, с „най-нечутата тирания и подтисничество“.

Опитите да се стимулира и някакъв регионален патриотизъм насочен срещу Северна България и София също са налице. Съвсем неслучайно цанковистите се обръщат към населението на доскорошната „автономия“ като го наричат „румелийци“ описвайки извършените през последните месеци над тях „нечувани и неимоверни престъпления и злодеяния.“ Хората на падналата от власт Народна партия пък противопоставят пренебрежително и иронично Тракия на „шопите“ и „Шопландия“, видимо демонстрирайки интелектуалното превъзходство на Южна България в сравнение с района на столицата на Княжеството. Времето след 6 септември се определя като „възмутителний режим на беззаконията, произволите и терора“, управление на „всичките разюздани елементи, всичките развалени и деградирани натури“, епоха подобна на „кърджалийските времена“. Постепенно и темата за обтегнатите отношения с обявилата се срещу делото на 6 септември Русия като прекалено висока цена за Съединението трайно се подхваща както от цанковисти, така и от бивши „лъжесъединисти“.

Превратът на 9 август 1886 г. ще влоши още повече нещата. Емигриралите в Цариград след успеха на предвождания от Стефан Стамболов контрапреврат политически емигранти М. Маджаров, С.С. Бобчев, Данаил Юруков, д-р Георги Хаканов, Д. К.Попов и др. ще изпратят на 4 декември 1886 г. мемоар до Високата порта, с който открито ще настояват Турция да окупира България и да свали от власт регентството на Стамболов. В края на февруари 1887 г. и Др. Цанков в мемоар връчен на великия везир ще настоява за енергични мерки от страна на турското правителство за разрешаване на кризата, имайки предвид окупиране на България от турски войски. Южнобългарската емиграция от своя страна по-късно ще настоява и за руска окупация.

От упреците към властващите, че Съединението не е истинско и пълно, цанковисти и съединисти ще преминат към яростно отричане на акта от 6 септември 1885 г. и всичко произтекло след него, като ще го представят за една от най-черните дати в историята. Дори в самото начало и Д. Благоев (противно на по-сетнешното му разбиране) в брошурата си „Нашите апостоли“ е също против както БТЦРК на З. Стоянов и неговата дейност, така и срещу извършеното на 6 септември, смятайки, че по този начин „уж революционното знаме на съединението“ е било компрометирано.

Този разноезичен хор, открито насочен срещу стореното в Пловдив преди месеци чувствително се разминава с днешните умилителни описания за нашите предци, тогавашните политици, които надмогнали партизанските си пристрастия. Твърде често те се противопоставят на днешните политици, но като че ли в много отношения нямаме по-скоро „нищо ново под слънцето“. И това се отнася не само до така разгледаното небивало ярко разделение и ожесточение не толкова преди, а именно в месеците и годините след Съединението от 6 септември 1885 г. То засяга също и по-сетнешната символна борба „за“ и „против“ акта, бавното постигане на консенсус около отбелязването на датата; надпреварата между различни и понякога противоположни „разкази“ за случилото се, както и между разни версии на самите позитивни описания на събитието, признато за „великата дата“.

„Велика дата“ или време на „героите на кръчмите и затворите“

За стамболовистите през годините бързо 6 септември става важен ден за отбелязване, но най-вече като начало на отърваването от „руския ботуш“ и доказателство най-вече за способността на българите за самостоятелен политически живот. Но и по време на Стамболовото управление (1887-1894 г.) денят не е официален празник и неприсъствен ден за чиновниците в страната. Отбелязва го с паради единствено войската, която с оглед на защитилата Съединението победа в Сръбско-българската война очевидно му придава особено значение. Възпоминания завършващи с народни угощения се организират предимно в Пловдив, Голямо Конаре (дн. Съединение) и Царацово, като видимо съпричастни са най-вече дейците по Съединението, както и бившите румелийски либерали („казионни“) и войската.

Описаната горе ситуация не се променя и след 1894 г. когато на практика от сили осъществили Съединението властта попада в свалените тогава бивши източнорумелийски директори. Ето защо логично те не отбелязват дори и кръглата 10 годишнина през 1895 г., като продължават да поставят по-скоро негативен знак на случилото се в Пловдив през 1885 г. В един от народняшките вестници, „Прогрес“, можем да прочетем: „За съединистите не е имало специално Стамболов режим. Стамболовият режим за съединистите се е почнал от 6-й септемврия, от времето на г-н Каравелов, а Стамболов и Радославов не са направили друго, освен като чираци на Каравелова са развили и приспособили с по-голямо достойнство начинанията на Г-на Каравелова.“ Негативното отношение на Народната партия към съединисткия акт ясно личи още в края на 80-те когато в произведението си „Епоха-кърмачка на велики хора“ сам Иван Вазов представя събитието като дело на „героите на кръчмите и затворите“, „бездомни и безименни скитници“, „изпъдени гимназисти“, „нравствена паплач“. И в завършения през април 1896 г. негов роман „Нова земя“ Вазов отново се опитва да окарикатури Съединението. По това време единствено в разни градове на Южна България намиращи се в опозиция стамболовисти и радослависти (сред които са бившите казионни) организират тяснопартийни възпоминания, чрез които признават 6 септември за „велика дата“ и бият по управляващите народняци и дори по Петко Каравелов, който бил „замесен“ в 9 август и свалянето на призналия Съединението княз Ал. Батенберг.

С отдалечаването от самото Съединение и навлизането в новия XX век най-многото, което могат да си позволят народняците (бивши съединисти) е да говорят неутрално или дистанцирано за събитията от 1885 г. Но по време на годишнини, заедно с цанковистите, най-често те запазват мълчание около събитието стремейки по този начин да подчертаят неговата незначителност. През 1905 г., когато стамболовата Народнолиберална партия е отново управляваща, се отбелязва 20 годишнината от Съединението. Видим е стремежът чрез организираното възпоминание да се удари по опозицията на противопоставилите се преди години на 6 септември Народна и Прогресивнолиберална партия.

Многото Съединения

Интересно е, че съзнавайки правото и на трите либерални партии (стамболовисти, радослависти, тончевисти) да припознават Съединението като свое дело и свой празник, след обявяването и на Независимостта на страната на 22 септември 1908 г., среди в Демократическата партия правят някои намеци честванията в бъдеще да се насочат единствено към тази дата, тъй като тя обемала в себе си и посланията на 6 септември. Ала видимо демократите не поемат този риск и продължават отбелязването на деня на Съединението, като за 25 годишнината през 1910 г. това е сторено от тях като управляващи особено тържествено. Включват се активно и намиращите се в опозиция стамболовисти, радослависти и тончевисти. Възпоминанието е видим израз и на един все по-нарастващ национален консенсус около датата, който включва заедно със споменатите три партийни групировки демократи, радикали, земеделци, както и по свой си начин и двете социалистически партии. Венци са поднесени на паметника на „Цар-Освободител“, гробницата на Ал.Батенберг, гроба на П. Каравелов до черквата „Св. Седмочисленици“. Както демонстрират местата на поклонение, в навечерието на войните Съединението вече се интерпретира от политическата класа най-вече като първа крачка към осъществяването на считаната за национален идеал „Санстефанска България“. Поклонението пък на гроба на П. Каравелов в този момент ясно очертава ролята на управляващите демократи в организирането на тържествата и среща недоволството на стамболовисти, радослависти и тончевисти, които продължават упорито да свързват Каравелов с колебливата му политика и неподплатената с факти партизанска легендата за замесеността му в свалянето на Батенберг на 9 август 1886 г. Наложените места на поклонения и памет ясно свидетелстват също, че празникът – упорито разглеждан като „народно дело“, „чисто наше народно дело“, – бързо е одържавен и превърнат в символ легитимиращ монархията, политическата класа и войската.

Определен акцент се забелязва и в представянето тежестта на отделните исторически фигури. Още дни след събитието на страниците на в. „Самозащита“ З. Стоянов приписва съединисткия акт като дело не както гласели слухове на Русия и руските офицери, на Съюза на тримата императори, на агентите на панславизма, на княз Александър и П.Каравелов, а на по думите му „ония един милион същества, които плащат данък, в името на които се кълнат и монарси, и кральове, князове, и патриарси, на които гласът е уж глас божий?“. Широкото възприемане на Съединението и участието на по-широки политически среди на финала на неговото осъществяване дава възможност от дистанцията на времето да се изтъкват различни главни действащи лица, което да носи и различни послания. След години изричното подчертаване на участието на д-р Г. Странски и майор Д. Николаев се превръща в опит да се постави ударението върху участието на политиците и офицерството, а не на спонтанните действия на БТЦРК и неговите чети. След отцепване през 1908 г. на групата от Народнолибералната стамболова партия около Тодор Гатев-Иван Андонов (и двамата видни дейци на съединисткото движение и БТЦРК) при отбелязването на деня печатният им орган „Свобода“ поставя ударение върху малката група около комитета, изтъква тази на председателя на парламента Ст. Стамболов и представя негативното мнение на Каравелов. В този смисъл, макар празнуването на юбилея през 1910 г. и да е съпроводено с поставянето на пиесата „Хъшове“, все пак вниманието, което се отделя на княз Ал.Батенберг, на паметника на „Царя-Освободител“, на едновремешния премиер П. Каравелов, както и на майор Д.Николаев, демонстрира категорично присвояването на Съединението от институции и „открадването“ му от революцията и революционерите, логика следвана и в първите часове след провъзгласяването му на 6 септември 1885 г.

Ала по време на отбелязването на 30 годишнината на събитието през 1915 г. явно поради независимия печат, военната година и широката правителствена концентрация от либералски партии управляващи страната, в сравнение с предходни години, се разширява обсегът на лицата, които се свързват със и възпоменават около съединисткия акт. Освен спомените на Д. Николаев е дадена думата и на дееца на БТЦРК Иван Стоянович. По този начин с течение на годините разминавания и разлики съществуват и в премълчаванията, акцентите и маргинализациите на определени имена. Това води до много и различни Съединения – едни с П. Каравелов и Д. Николаев, други със З. Стоянов, Ив. Андонов и Ив. Стоянович и т.н. Всички те обаче съзнават значимостта на датата, която си струва да бъде отбелязвана. Ала може да се каже, че като че ли в навечерието на войните Съединението присъства историческия разказ с позитивен знак, както и 9 август с преобладаващо негативен, видим белег за спечелването на „битката за миналото“ от различните либерали националисти и демократите. Постепенно тесни и широки социалисти, радикалдемократи, земеделци и македонстващи среди, ще започнат да припознават в позитивен план Съединението. За трите националистически либерални партии свързани със съединисткия акт от 1885 г. можем да кажем още, че те винаги обличат езика си, – в това число и демократите и бъдещите земеделци – в реторика срещу „чорбаджийската култура“ и „византийщината“. За тях противниците на Съединението от 6 септември са „чорбаджиите“ и цялата чорбаджийска култура на русофили, известни с търсенето на „покровители“, със своята страхливост и избягване на решителни действия. От друга страна, противниците им клеймят дейците на Съединението като „чапкъни“, „санкюлоти“, „сопаджии“, „чардафони“, ‚авантюристи“ и т.н. Ето защо в навечерието на войните повечето политически сили, с изключение на демократи (те отдават приоритет на 22 септември), народняци и цанковисти, го смятат за най-значимото събитие в новата история на България.

 

Либерален преглед, 2015

Статията се публикува със специалното разрешение на автора.

От тук шествието се разотиде и малка част придружи венеца, който се положи на гроба на П. Каравелова. Речта на учителя Цветанов бе много сдържана, защото оратора знаеше, че П. Каравелов бе против Съединението и ако сега му се поднася венец, то е затова, че днес управлява Демократическата партия – оная, която извърши преврата и детронацията. (С.Д. има се предвид преврата на 9 август 1886 г. и детронирането на Батенберг)“

Народни права, год. XX, 7 септ. 1910, бр. 195, с. 1. Съединението

Лично засегнати, някои от противниците на Народната партия, каквито бяха д-р Странски, Иван Андонов, Георги Бенев, Захари Стоянов, Иван Стоянович (Аджалето), д-р Гатев и др., подириха средства и хора за борба вред, дето можеха. В началото тяхната деятелност и борба не се чувствуваше. Тя беше, така да се каже, повечето подмолна. Но лека-полека тя спечели почва не в средите на населението, не в масите, а в някои недоволни, които бяха изгубили по една или друга причина своите топли места при Алек-пашовото правителство.“

С.С. Бобчев, 1935, Съединението, Спомени, 1985, с. 200

Avatar

Стефан Дечев

Стефан Дечев завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Доктор по история и доцент по модерна и съвременна българска история и историография. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Автор е на книгите „Политика, пол, култура. Статии и студии по нова българска история“ (2010) „Who are Our Ancestors?: ,Race’, Science, and Politics in Bulgaria 1879-1912“. (2010). Съставител и научен редактор на сборника „В търсене на българското: Мрежи на национална интимност XIX-XXI София: Институт за изследване на изкуствата (2010). Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет. Изнасял е доклади на множество международни форуми, сред които в университетите Харвард, Бъркли, Колумбия, Тексас и др. В момента работи в Центъра за академични изследвания в София над проект „Николай Генчев (1931-2000) – между либерализма и национализма, между дисидентството и властта, между науката и псевдонауката“. Заедно с това е част от международен интердисциплинарен екип в проект на Лондонския университет озаглавен „Храна и хранене в Източна Европа от перспективите на културата и общественото здраве