Референдум царува, референдум робува, референдум патки пасе

Споделете статията:

Ако системата не ти харесва, нищо не ти пречи и ти да организираш референдум. Това ми каза контакт във Фейсбук по повод на мои коментари за референдума на Слави Трифонов. И на теория е прав. Национален референдум би могъл да инициира всеки български гражданин, както е указано в Закона за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление. Необходимо е да събере над 400 000 подписа в полза на идеята си. Освен това Конституционният съд трябва да няма нищо против формулираните от вас въпроси. А ако малко не ви достига до 400 000 гласа, тогава парламентът решава да има ли референдум, или не. Само толкова.

Само, ли? Как се събират почти половин милион подписи? Как става така, че нямаме през ден референдуми по различни теми, инициирани от обикновени граждани като вас и мен?

Кой, всъщност, организира референдуми в България?

Първият референдум у нас се провежда през 1922 г. и се организира от БЗНС, което в онзи период е на власт. Въпросът, отправен към гражданите, е дали да бъдат дадени на съд членовете на кабинетите Иван Гешов, Александър Малинов и Стоян Данев, определени като „виновници за националните катастрофи“. Гласуват повече от 930 000 души. ¾ от тях отговарят с „да“, ¼ – „против“. Невалидните над 60 000 гласа не се отчитат в крайния резултат. След референдума най-ярките представители на опозицията на правителството на Александър Стамболийски са дадени на съд. Иван Гешов временно избягва във Франция и се връща след Деветоюнския преврат, свалил БЗНС от власт. Александър Малинов и Стоян Данев прекарват времето до преврата в затвора.

Вторият референдум е от 1946 г. Той е организиран от комунистическото правителство на Отечествения фронт, подкрепен е и от опозицията (доколкото в онзи период все още може да се говори за опозиция). На него, освен известния въпрос дали България да бъде република или монархия, се пита дали да се свика Велико народно събрание и дали да изработи нова конституция. Гласуват малко над 4 133 000 души, избирателната активност е 91,7%. 95,6 са „за“, останалите 4,4% – против. Невалидните 124 507 гласа не се отчитат при крайния резултат.

Третият референдум в България е от 1971. Той се организира от тогавашното управление на Българската комунистическа партия (БКП) по инициатива на… студенти от тогавашния Висш институт за народно стопанство във Варна, днес – Икономически университет. Студентите по икономика и организация на туризма искат в Конституцията да се вкара текст за ръководната роля на Българската комунистическа партия, станал по-късно известен като „Член 1“. Който има понятие как фунционира тоталитарната държава, едва ли храни илюзии, че тази студентска инициатива е спонтанна и че държавата се е вслушала в гласа на младите хора, а не обратното. При избирателна активност 99,7% почти 100%, тоест 99,6%, гласуват „за“, 0,3% – против и 0,1% са невалидните гласове.  Резулат, който също не би учудил познаващите тоталитаризма.

Четвъртият референдум е чак в началото на 2013 г. Иницииран е от БСП – наследниците на същата партия, за чиято ръководна роля е предишният. БСП, тогава в опозиция, събира 770 000 гласа, за да се постави на всенародно допитване въпросът „Да се развива ли ядрената енергетика в Република България чрез изграждане на нова ядрена електроцентрала?“. Гласуват малко над 1 400 000 души, като 60,6% от тях са „за“, близо 38% – против, а невалидните гласове са 0,3%. Тъй като обаче избирателната активност е малко над 20%, резултатите от референдума не влизат в сила, а стават предмет на обсъждане в Парламента.

Петият референдум е по инициатива на президента Росен Плевнелиев и се провежда през 2015 г. Като президент Плевнелиев не се налага да събира подписка от 400 000 души, но предложенията му трябва да се обсъдят от парламента. От първоначалните предложения за три въпроса парламентът оставя само един – „Подкрепяте ли да може да се гласува и дистанционно по електронен път при произвеждане на изборите и референдумите“. Останалите два въпроса – „Подкрепяте ли част от народните представители да се избират мажоритарно“ и „Подкрепяте ли въвеждането на задължително гласуване на изборите и националните референдуми“, не получават достатъчно одобрение. Впоследствие парламентът сам въвежда задължително гласуване. Близо 70% от гласувалите се обявяват за електронното гласуване, 26% са против, а недействителните гласове са 4,5%. Тъй като обаче включилите се в референдума са по-малко от взелите участие в последните избори, резултатите не влизат в сила, а отиват на обсъждане в парламента. Той приема въвеждането на електронно гласуване по принцип, но влизането му в сила е отложено във времето.

Неуспелият референдум на Марешки. В контекста на масовизирането на референдумите в последните години, Веселин Марешки инициира и свой – с 6 въпроса. Двата най-важни от тях казват по същество: „Искате ли аз да си гледам бизнеса на спокойствие, за да бъдете здрави, богати и щастливи?“, а останалите са за привличане на гласоподаватели. Въпреки мрежата на Марешки от евтини аптеки и бензиностанции, до 400 хиляди подписа не му достигнаха 2644. В последна сметка парламентът отхвърли въпросите.

Равносметка

Състоялите се 5 референдума в България досега не са инициирани от обикновени граждани, освен ако не вярваме в демократичността и честността на развитото социалистическо общество, чиито студенти сами поискали БКП да има ръководна роля. За да се организира референдум, се изискват сериозни ресурси, с помощта на които могат да се впрегнат много хора. Това може да е реална политическа власт, стабилна и дисциплинирана членска маса, каквато има БСП, или друг тип изградена мрежа – на референдума на Марешки всъщност много малко не достига, за да бъде поставен на всенародно гласуване.

Ако искате да ме опровергаете, нищо не ви пречи да се опитате да организирате референдум без наличието на подобни ресурси, само с лични усилия.

Що се отнася до Слави Трифонов, неговият ресурс е ефирът на една от най-големите комерсиални телевизии в България, съчетан с екип от добри сценаристи и музиканти. Тези фактори, съчетани с лична харизма и певчески талант (независимо дали са по наш вкус, или не), водят до много висока популярност. Или поне – това са видимите ресурси. Възможно е да има и скрити. Към подобни мисли навежда обстоятелството, че с възхвала на неговия референдум се захванаха някои личности и медии, които преди няколко години пламенно се възмущаваха от протестите против правителството на Орешарски. Но – до доказване на противното – това би могло да се дължи на вкус и ценности, а не на друго.

Референдумът е обичан властови инструмент не само в България, защото той позволява на гражданите директно да изразяват позицията си по определени въпроси. Това е вид пряко упражняване на власт. Отвъд морални въпроси като например бива ли мнозинството да решава как да живее малцинството (референдумите за еднополови бракове например), съществуват обаче и други питания. Референдумът волята на народа ли изразява, или волята на питащия? Има ли значение кой пита и какви са въпросите, или при всяка възможност трябва да си дадем мнението, защото това е наше право?

Гласуване на референдума на Слави: етика на убежденията и етика на последствията

Според немския социолог Макс Вебер съществуващите видове етика могат да се разделят на две основни групи – етика на убежденията и етика на последствията (на отговорността). Ако действаме, водени от етика на убежденията, постъпваме така, както ценностите ни изискват, независимо какво ще стане след това. В другия случай съобразяваме действията си с възможните последствия от тях. Един и същи човек е възможно да постъпва и по двата начина, в зависимост от конкретния случай.

Ако отговорът ви на въпросите в референдума на Слави Трифонов е „да“, тогава изборът пред вас е лесен – логично е, че ще гласувате с „да“. Ако отговорът обаче е „не“, се изправяме пред дилемата – етика на убежденията или етика на отговорността.

Ако за нас най-важното е, че трябва да упражним правото си на глас, щом ни е дадено, тогава се водим от убежденията си. Ако повече хора в името на ценността на правото на глас отговорят с „не“, тогава резултатите от референдума ще бъдат задължителни. А според всички предварителни изследвания мнозинството ще гласува с „да“. Тези аргументи обаче не са от значение за хората, които поставят на първо място убежденията си.

Ако за нас по-важни са последствията, тогава логичното решение е изобщо да не участваме в референдума, за да не повишим избирателната активност. Въпреки че имаме позиция по всеки от трите въпроса от референдума, изразяването ѝ вероятно ще доведе до резултат, обратен на желания. В този случай не се възползваме от правото да изразим мнението си, но и това не е най-важното за нас.

Правото да се обезправиш

Без да задължавам никого с позицията си, признавам, че в случая с референдума на Слави Трифонов изхождам от етиката на последствията. Смятам, че в политиката е изключително важно да има ценности, от които политическите субекти да се ръководят. В същото време, необходимо е и да има условия тези ценности да бъдат изразявани и представлявани.

Политиката, както гласи клишето, е изкуство на възможното. Да участваш в ограничаването на собствените си права само защото имаш право да го направиш – това не ми изглежда разумно политическо действие.

Ако правото ни да гласуваме не само на избори, а и на референдуми, се превърне в задължение, вече няма да можем да водим спора има ли смисъл да гласуваме на даден референдум, или не. Прагът на гласуване вече няма да може да бъде пречка срещу реализирането на популистки и защитаващи нечии, но не и нашите, интереси, идеи.

Ако депутатите се избират мажоритарно, в парламента ще влязат само ГЕРБ, ДПС и БСП. Никакъв шанс да пробият не само за нови политически субекти, но и за останалите от вече съществуващите. Освен ако не се коалират с някоя от горните три партии.

Ако партийната субсидия стане един лев на глас, това ще обвърже големите партии в още по-сериозни корупционни схеми и ще изхвърли малките и честните от играта.

Резултатът е, че правото ви на глас вече изцяло ще се превърне в задължение, както и че, освен ако не сте привърженици изброените по-горе три партии, възможностите ви да бъдете политически представени ще бъдат силно ограничени.

Всяко право на избор ли е желано?

Да имаш избора да решиш кое от двете ти деца да умре – това е популярен метод на изтезание по времето на Втората световна война. Има по-малко екстремни и по-често случващи се избори, които едва ли някой си мечтае да прави, но понякога се налага.

Дали да търпим тормоз на работното място, или да останем без работа?

Дали да бъде изключена животоподдържащата апаратура на близък човек, или той да продължава да агонизира?

За кого да гласуваме от кандидати, които до един не одобряваме?

От една страна е добре, че ние имаме възможност да правим тези и много други подобни избори, а не някой вместо нас. От друга страна обаче, изправени пред тях, че чувстваме по-скоро принудени, отколкото пред избор. Ако действително можехме да избираме всички елементи от живота си, щяхме да работим някъде, където да не ни тормозят, близките ни да са живи и здрави и да има кандидати, за които да гласуваме с чиста съвест.

Правото на избор обаче се случва в реални житейски ситуации, от което самото то престава да е толкова абсолютна ценност, колкото е на теория.

Референдумът без маска

Да обобщя.

Изглежда, че референдумът е най-демократичният инструмент, защото изразява пряко волята на хората. Референдумът обаче изразява в най-голяма степен волята на инициатора си. Вероятността инициаторът да е обикновен човек клони към нула.

Изглежда, че референдумът се прави в името на интересите на гражданите, но отново става дума за интересите на питащия. Които интереси могат да са дори отвъд въпросите, включени в референдума – може да са средство за постигане на политическа власт например. Ако погледнем референдумите, правени досега, обаче, само този за електронното гласуване може да се каже, че носи пряка полза за гражданите. В останалите случаи имаме: разправа с политически противници, смяна на политическата система в съответствие с желанието на комунистическото управление, бетониране на ръководната роля на БСП, обвързаност с Русия, водеща до сериозни разходи за България.

Какво ще донесе гласуването в референдума на Слави Трифонов за гласуващите „за“, освен чувството на удовлетворение, че са извършили политическо действие в полза на свой любимец? Какво ще спечелят те, ако резултатите от референдума станат задължителни?

За съжаление, човешка свобода на избор може да бъде използвана и срещу хората, които я упражняват, и срещу самата себе си. И точно когато си мислим, че управляваме живота си, може да се окаже, че всъщност нас ни управляват по начин, по който вече няма да можем да управляваме нищо.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Светла Енчева

Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.