Репресивната толерантност. Първа част.

Това есе е посветено на студентите ми от Университета „Брандайс”

В това есе разглеждам идеята за толерантността в нашето напреднало индустриално общество. Изводът, до който стигам, е, че осъществяването на обективната толерантност изисква едно нетолерантно отношение към господстващите политики, нагласи, мнения, а също и разширяване на толерантността към политиките, нагласите, мненията, които биват поставяни вън от закона или са потискани. С други думи, днес толерантността се оказва отново това, което беше в момента на зараждането си, в началото на съвременността, а именно – една метежна цел, едно подривно освободително понятие и практика. Обратно, това, което бива провъзгласявано и практикувано като толерантност, днес е нещо, което в много от своите най-ефектни проявления служи на каузата на потисничеството.

Авторът напълно осъзнава, че понастоящем няма държава, власт или правителство, които биха осъществили на практика освобождаващата толерантност, но вярва, че е задача и задължение на интелектуалците да напомнят и да пазят историческите възможности, които, изглежда, се превръщат в утопически, че тяхна е задачата да разрушат конкретността на потисничеството, за да отворят мисловно пространство, в което обществото би могло да се самоопознае като това, което то действително е и върши.

Толерантността е цел само по себе си. Премахването на насилието и намаляването на потисничеството така, че да бъдат защитени човекът и животните от жестокост и агресия, са предварителни условия, необходими за изграждането на едно хуманно общество. Такова общество сега не съществува; движението към него – може би повече, отколкото когато и да е било преди – се спъва от практиката на насилите и потисничеството в глобален мащаб. Като средство за възпиране на заплахата от ядрена война, като действие на полицията срещу тези, които разрушават реда, като техническа помощ в борбата срещу империализма и комунизма,  като метод за умиротворяване в неоколониалните касапници, насилието и потисничеството са провъзгласявани, практикувани и защитавани от демократичните и от авторитарните правителства, а хората, подвластни на тези правителства, биват приучавани да ги подкрепят и осъществяват като нещо, което е необходимо за запазване на статуквото. Толерантността се разпространява върху политиката, условията и начините на поведение, с които не бива да се примиряваме, защото те затрудняват, ако не и разрушават, шансовете за създаване на едно съществуване, на един свят без страх и нищета.

Този вид толерантност единствено и само усилва тиранията на мнозинството, срещу която бе насочен протестът на истинските либерали. Политическият локус, т.е. политическото място на прилагане на толерантността, се измени: доколкото повече или по-малко тихо бе изтеглена от полето на възможностите на опозицията, тя се превърна в задължително поведение по отношение на вече установените политики. От активно състояние, толерантността се превърна в пасивно, от практика – в бездействие: една ненамеса[1] в практиките на съществуващите власти. С други думи, толерантността сега означава хората да толерират правителството, което на свой ред толерира опозицията в рамките на това, което определя съществуващата власт.

Толерантността към радикалното зло сега се явява като нещо добро, защото тя служи за сцеплението на цялото по пътя към изобилието или към още по-голямото изобилие. Толерантността към систематичното оглупяване на децата и на възрастните чрез реклама и пропаганда, освобождаването на деструктивните импулси чрез агресивно шофиране, набирането на хора за специалните части и обучението им, безсилната и благосклонна толерантност към  явното мошеничество в търговските практики, имащи за цел да привлекат колкото се може повече клиенти, прахосването и планираното предварително остаряване на продуктите (с цел по-бързото им заменяне с нови) не са деформации и отклонения, а са същността на системата, която подхранва толерантността като средство за увековечаване на борбата за съществуване и потискане на алтернативите. В области като образование, морал и психология властите гръмогласно се обявяват против нарастването на юношеската престъпност, но те са многократно по-малко гласовити, когато се обявяват против горделивата демонстрация – с думи, образи и дела – на още по-мощни въоръжения, ракети, бомби, т.е. на зрялата престъпност на цялата цивилизация.

Съгласно твърдението на диалектиката цялото е това, което определя истината – не в смисъл, че цялото е преди или е по-висше от частите си, а че неговата структура и функция определя всяко от частните условия и отношения. По такъв начин в рамките на репресивното общество дори прогресивните движения, в степента, в която приемат правилата на играта, са заплашени да се превърнат в своята противоположност. Нека разгледаме най-спорния случай: упражняването на политически права (като гласуване, писане на писма до медии, до депутати и т.н., протестни демонстрации, които безусловно отхвърлят ответното насилие) в едно тотално управляемо общество служи за усилване на тази управляемост поради това, че са свидетелство за съществуването на демократични свободи, които всъщност са изменили съдържанието си и са загубили ефективността си. В тази ситуация свободата (на мнението, на събранията, на словото) става инструмент за опрощаване, за оправдаване на робството. И даже (само тук диалектиката показва напълно съдържанието си) съществуването и практикуването на тези свободи остава предварително условие за възстановяване на изначалната им опозиционна функция, условие, което гарантира, че усилието за надхвърляне на техните (често самоналожени) ограничения се усилва. Казано по-общо, функцията и ценността на толерантността зависят от степента на равенството, достигната в обществото, в което се практикува толерантност. Толерантността сама определя най-важните си критерии: нейният обхват и нейните граници не могат да бъдат определени от условията на съответното общество. С други думи, толерантността е цел сама по себе си само когато е наистина всеобща, практикувана от управляващите по същия начин, както и от управляваните, от господарите, така, както я практикуват селяните им, и от полицейските началници – по еднакъв начин с жертвите им. А такава всеобща толерантност е възможна само когато няма действителни или предполагаеми врагове, които изискват – в името на националния интерес – народът да бъде обучаван и подготвян за практики на военно насилие и разрушение. Докато тези състояния не станат господстващи, условията за толерантност са „претоварени”: те са определени от институционализираното неравенство (което е напълно съвместимо с конституционното равенство), т.е. от класовата структура на обществото. В такова общество толерантността фактически е ограничена на две основания – от узаконеното насилие или потисничество (полиция, въоръжени сили, всякакъв вид въоръжени охранители) и от привилегированата позиция, заемана от господстващите интереси и тяхната „клиентела”.

Тези фонови ограничения на толерантността нормално биват предшествани от явни и законови ограничения, определяни от съдилищата, обичаите, правителствата и т.н. (например тезата на Върховния съд на САЩ за „ясна и присъстваща опасност”[2], заплаха за националната сигурност, някаква ерес). В рамките на такава социална структура толерантността може безопасно да бъде провъзгласявана и практикувана. Тя е два вида: 1) пасивната толерантност към установените и официализирани нагласи и идеи, дори ако техният разрушителен ефект върху хората и природата е очевиден и 2) активната, официална толерантност, допусната и към десните, и към левите, упражнявана към агресивните движения по същия начин, както и към мирните, към партията на ненавистта, както и към партията на хуманността. Аз наричам тази безпристрастна толерантност „абстрактна” или „чиста” дотолкова, доколкото тя се въздържа да вземе страна, но всъщност, бидейки еднакво неангажирана с нито една от страните, тя защитава вече установения механизъм на дискриминация.

Толерантността, която разшири обхвата и съдържанието на свободата, беше винаги пристрастна, т.е. нетолерантна към защитниците на репресивното статукво. Въпросът беше само в степента и обсега на тази нетолерантност. В здраво установените либерални общества на Великобритания и САЩ свободата на словото и на събранията беше предоставена дори на радикалните врагове на обществото, но при предварителното условие, че те няма да осъществят прехода от думи към дела, от слово към действие.

Опирайки се на ефективните фонови ограничения, наложени от своята класова структура, обществото изглежда е склонно към една всеобща толерантност. Но либералистката теория вече е поставила едно важно условие върху толерантността: тя „трябваше да се прилага само по отношение на тези човешки същества, които са достигнали зрелостта на своите способности”. Джон Стюрат Мил има предвид не само за децата и непълнолетните; той обяснява: „Свободата, в качеството си на принцип, не може да се прилага към състоянието на нещата, характерно за времето, когато човечеството още не беше способно да се усъвършенства чрез свободна и равноправна дискусия”. Преди този момент хората може още да са варвари, а „деспотизмът да е законен начин за управление на варварите, обезпечаващ, че те достигат целта да се усъвършенстват и че средствата, прилагани за постигането на тази цел, са оправдани от това, че служат за действителното й осъществяване”. Тези често цитирани думи на Мил имат и един по-малко позната предпоставка, от която зависи значението им: вътрешната връзка между  свобода и истина. От такава гледна точка истината е цел на свободата, а свободата трябва да бъде определена и ограничена от истината. Но в какъв смисъл свободата може да е заради истината или да е в интерес на истината? Свободата е самоопределение, автономия, и това всъщност е почти тавтология, но тавтология, която произлиза от цяла серия синтетични твърдения. Тя предвижда способността сам да определяш собствения си живот: да можеш да решаваш какво да правиш и какво да не правиш, за какво има смисъл да страдаш и за какво няма. Но субектът на тази автономия никога не е случайният частен индивид, какъвто той в действителност е или става. Този субект по-скоро е индивидът като човешка същество, което е способно да бъде свободно заедно с другите. И проблемът за създаване на възможност за такава хармония между индивидуалните свободи на хората не е в намирането на компромис между конкурентите или между свободата и закона, между общия и частните интереси, между общото и частното благосъстояние в едно установено общество, а в създаването на общество, в което човекът не е вече поробен от институциите, които от самото начало опорочават самоопределението. С други думи, свободата все още следва да бъде създавана дори в най-свободните измежду съществуващите общества. И както посоката, в която тя трябва да бъде търсена, така и институционалните и културни промени, които могат да помогнат за постигането й, най-малкото в развитата цивилизация, са достъпни, т.е. те могат да бъдат определени и конкретизирани на основата на опита чрез разума на човека.

Във взаимодействието на теория и практика, истинните и фалшивите  решения могат да бъдат различени едни от други, макар и не по силата на очевидната необходимост, не като единствено положителните, а само с увереността на разумния и аргументиран шанс и чрез отблъскването от очевидните негативности. Защото истинската позитивност е обществото на бъдещето, което поради това е извън обсега на скучните определения и изчисления, докато съществуващото позитивно (общество, бел. прев.) трябва да бъде преодоляно. Но опитът и разумът на съществуващото общество са напълно способни да идентифицират това, което не е благоприятно за свободното и рационално общество, това, което пречи и изопачава възможността за неговото създаване. Свободата е освобождаване, един исторически процес в теорията и практиката и, като такъв, на него са му присъщи както правилни неща, така и грешки, както истини, така и заблуждения.

 

[1] В оригинала авторът употребява изразът : „laissez-faire”, който описва политиката на пълна свобода на пазарните сили без каквато и да е намеса на държавата., бел. прев.

[2] „Явна и съществуваща опасност” е доктрина на Върховния съд на САЩ, която определя в какви случаи, а именно при наличието на въпросната опасност може да се ограничава свободата на словото в САЩ, защитена от Първата поправка на Конституцията на САЩ., бел. прев.

 

Продължението следва.

Превод: Емил Коен

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Херберт Маркузе

Херберт Маркузе (1898 – 1979) е световноизвестен германски и американски социолог и философ, един от водещите теоретици на много влиятелната през втората половина на миналия век т.нар. „Франкфуртска школа”. През 60-те години на ХХ век той беше култов автор за най-различни левичарски течения и групи. Идеите му вдъхновяваха огромните студентски бунтове през пролетта на 1968 г. във Франция, тогавашна Западна Германия и други страни. На български език са преведени книгите му „Едноизмерният човек. Изследвания върху идеологията на развитото индустриално общество” през 1997 г. от издателство „Христо Ботев” и „Ерос и цивилизация” от същото издателство през 1993 г.