Репресивната толерантност. Трета част.

Днес поместваме третата, последна част от превода на класическото есе на Маркузе „Репресивната толерантност”. На 9-ти април публикувахме първата му част, а 16 април публикувахме втората. В някои издания на есето на Маркузе послеписът от 1968 г. бива считан за част от каноническия текст, а други публикуват само оригиналния. Тук сме приели да публикуваме единствено самото есе, без добавката, написана три години по-късно. Възможно е в някой следващ брой на „Маргиналия” да поместим и превод на този послепис, който, макар и да е свързан с „Репресивната толерантност”, е самостоятелно произведение.

Ако обективността има нещо общо с истината и ако истината е нещо повече от това да е само предмет на логиката и на науката, тогава този вид обективност е фалшив, а тази толерантност не е хуманна. И ако е необходимо да разрушим установената вселена на значенията (и практиката, привързана към тази вселена от значения), за да дадем възможност на човека да разбере какво е истинно и какво е фалшиво, тази измамна безпристрастност би трябвало да бъде изоставена. Хората, които са обект на тази безпристрастност, не са tabulae rasae[1], те са индоктринирани от условията, при които живеят и мислят, и които не са в състояние да превъзмогнат. За да могат да станат автономни, да разбират самостоятелно какво за хората в днешното общество е истина и какво е лъжа, те следва да бъдат освободени от господстващата индоктринация (която вече не се признава за индоктринация, а за нещо съвсем обичайно). Но това означава, че тенденцията трябва да бъде обърната: те следва да получават информация, която е с противоположно съдържание на господстващата, пропита с индоктринация, информация. Защото фактите никога не са дадени непосредствено и никога не са пряко достъпни; те биват установявани и са „опосредени” от тези, които ги произвеждат; истината, „цялата истина”, превъзхожда тези факти и изисква разрив с видимостта, която те манифестират. Този разрив, който е необходимо условие и е отличителния белег за наличието на истинска свобода на мисълта и на словото, не може да бъде осъществен вътре в рамките на установените абстрактна толерантност и фалшива обективност, защото точно те са факторите, които създават условията мисълта да се съпротивлява срещу него.

Истинските бариери, които тоталитарната демокрация издига, за да противостои на ефикасността на качествената съпротива, са слаби и доста приятни в сравнение с практиката на диктатурите, претендиращи, че владеят истината и трябва да възпитават хората в нея. При всичките й ограничения и деформации, демократичната толерантност във всеки случай е по-хуманна, отколкото институционализираната нетолерантност, която принася в жертва правата и свободите на живеещите сега поколения в името на бъдещите. Въпросът е дали това е единствената алтернатива. Аз ще се опитам предложа посоката, в която може да бъде търсен отговорът. Но е ясно, че въпросът не е в противоположността между абстрактната демокрация и абстрактната диктатура.

Демокрацията е форма на управление, която подхожда на твърде различни типове общества (това си остава истина дори за демокрацията с всеобщо избирателно право и равенство пред закона), и човешката цена на демокрацията винаги и навсякъде е цената, изисквана от обществото, което има този начин на управление. Тази цена може да е най-различна: от нормалната експлоатация, бедност и несигурност, до жертвите на войната, на полицейските операции, на военната помощ и други подобни, които това обществото осъществява. При това става дума не само за жертви, давани в собствените му граници, но и за тези, които умират извън тях в резултат на действията му. Тези съображения изобщо не могат да оправдаят изискването да се правят жертви в името на и в интерес на бъдещото по-добро общество, но те ни позволяват да съпоставим цената, включена в увековечаването на съществуващото общество, с риска да произведем алтернативи, които предлагат един разумен шанс за умиротворяване и освобождение. Със сигурност не можем да очакваме от което и да е правителство да подпомага собственото си смъкване от власт, но в демокрацията на хората е дадено правото да свалят правителствата (т.е. не на всички хора, а на мнозинството). Това означава, че начините, по които едно разрушително за правителството мнозинство би могло да се развива, не трябва да бъдат блокирани, а ако те са действително затворени чрез организирана репресия и индоктринация, то отварянето им може да изисква употребата на средства, които изглеждат недемократични. Те предполагат отказ от толерантността по отношение на свободата на словото и на събранията за групи и движения, които поощряват и пропагандират агресивни политики, насърчават нарастване на въоръженията, изповядват шовинизъм и дискриминация на основата на раса и религия или се противопоставят на развитието на социалните услуги, на социалното осигуряване, на здравеопазването и т.н. Освен това, възстановяването на свободата на мисълта може да изисква нови и строги ограничения на преподаването и въобще на практиките на образователните институции, които по силата на самия си метод и концепции служат за недопускане мисълта да излезе вън от установения универсум от дискурси и поведения; и по такъв начин априорно пречат на хората да направят разумна оценка на алтернативите. В степента, в която свободата на мисълта включва борбата срещу безчовечността, възстановяването на тази свобода също следва да предполага нетолерантност към научното изследване, провеждано в интерес на така наречените „средства за застрашаване”, тоест оръжията за масово поразяване, ненормално дългото пребиване на човека в безчовечни условия и т.н. Нека сега обсъдим въпроса за това, кой трябва да вземе решение, тоест да установява разликата между освобождаване и репресия, между човечно и безчовечно обучаване и практики. А аз вече казах, че тази разлика не е въпрос на предпочитание на ценности, а на разумни критерии.

Докато обръщането на тенденцията в образованието евентуално би могло да бъде наложено от самите учащи се и от техните преподаватели, то системното изключване на толерантността към регресивните и репресивни мнения и движения може да бъде очаквано единствено като резултат от голям по мащаб натиск, което е равнозначно на преврат. С други думи, това предполага нещо, постигането на което все още предстои: преобръщането на цялостната тенденция. Обаче съпротивата срещу системата в най-различни ситуации, бойкотът, неучастието в местни начинания и в такива, които са предприети дори от малки групи, може да подготви почвата за това преобръщане. Подривният за статуквото характер на възстановяването на свободата изглежда най-ясен в това измерение на обществения живот, където фалшивата толерантност и свободното предприемачество нанасят може би най-сериозната и дълготрайна вреда, а именно – в бизнеса и в публичността. Въпреки голямата настойчивост, с която от името на работниците техните представители отричат наличието на практики като тези, за които ще стане дума, настоявам, че такива обичайни действия като например планираното остаряване, тайните споразумения между водачите на профсъюзите и мениджмънта и дирижираната гласност, са не просто наложени на лишените от власт редови членове на профсъюзите от върхушката, а са приемани от тях и от потребителите като цяло. Би било нелепо обаче да се говори за възможното прекратяване на толерирането на тези практики и на идеологиите, които биват насърчавани чрез тях. Защото те принадлежат към основата, върху която репресивното благоденстващо общество се крепи и възпроизвежда както себе си, така и жизненоважната му защита. Тяхното отстраняване би било равнозначно на тотална революция, на която това общество толкова ефективно пречи.

Обсъждането на толерантността в такова общество означава да се преразгледа въпросът за толерантността и за традиционното разграничение между насилствено и ненасилствено действие. Тази дискусия не би трябвало още от началото да бъде замъглявана от идеологии, които обслужват увековечаването на насилието. Дори в напредналите центрове на цивилизация, насилието фактически преобладава: то се практикува от полицията, в затворите и в институциите за психично болни, в борбата срещу расовите малцинства; то се практикува от тези, които защитават интересите на метрополиите в неразвитите страни. Разбира се, това насилие, от своя страна, ражда ответно насилие. Но да се въздържаш от насилие пред лицето на многократно превъзхождащото насилие е едно, а отхвърляш по принцип силовия отговор на насилието поради етически или психологически основания (защото това може да опълчи срещу теб симпатизантите ти) е нещо друго. Обикновено ненасилието не само бива проповядвано, но е и изисквано от слабия – то е по-скоро необходимост, отколкото добродетел, и като цяло не наврежда сериозно на силния. (Изключение ли е случаят на Индия? Там пасивната съпротива се провеждаше в голям мащаб, с разрушаване или със заплаха от разрушаване на икономическия живот на страната. Количеството се превърна в качество: когато се практикува в такива големи размери, пасивната съпротива вече не е пасивна – тя престава да е ненасилствена. Същото важи и за всеобщата стачка.) Разликата между терора на свободата и терора на деспотизма, и моралната възхвала на първия вид терор, която прави Ропеспиер[2], принадлежи към най-убедително осъжданите заблуждения, дори ако приемем, че белия терор е по-кървав от червения. Оценката, извършена чрез сравняване на броя на жертвите, представлява един количествен подход, който разобличава  сътворения от човека ужас, правещ насилието неизбежно в течение на цялата история на човечеството. Ако разгледаме нещата от гледната точка на функциите им в историята, ще видим, че има разлика между революционното и реакционното насилие; между насилието, практикувано от потиснатите и онова, което осъществят потисниците. От етическа гледна точка и двете форми на насилие са безчовечни и са зло – но откога историята се прави в съответствие с етичните стандарти? И стартът в прилагането им там, където потиснатите се бунтуват срещу потисниците, мизерстващите срещу благоденстващите, обслужва каузата на днешното насилие чрез отслабване на протеста срещу него. „Да разберем най-накрая следното: ако насилието бе започнало тази сутрин, ако нито експлоатация, нито потисничеството съществуваха в света, може би демонстративното ненасилие би могло да облекчи конфликта. Но ако цялата система на управление, както и вашите мисли за ненасилието, са обусловени от хилядолетно потисничество, вашата пасивност само способства за това да се окажете на мястото на потисниците”[3].

Самото понятие за фалшива толерантност и разликата между правилните и неправилните ограничения на толерантността, между прогресивните и регресивните индоктринации, между революционното и реакционното насилие, изисква определяне на критериите за валидността му. Тези стандарти трябва да предшестват всякакви конституционни и законови критерии, които са установени и се прилагат в съществуващото общество (като например доктрината на Върховния съд на САЩ за „очевидната и присъстваща опасност” и други установени определения на гражданските права и свободи), защото такива определения сами по себе си предполагат стандартите на свобода и репресия като приложими или неприложими в съответното общество: те са спецификации на по-общи понятия. От кого и чрез какви стандарти може да бъде направена политическата разлика между истинното и фалшивото, между прогресивното и регресивното (защото в тази сфера тези двойки са еквивалентни), така че валидността й да бъде оправдана? От самото начало твърдя, че на този въпрос не може да бъде даден отговор, ако останем в рамките на противоположността между демокрация и диктатура, съгласно която в случая с диктатурата един индивид или една група, без какъвто и да е ефективен контрол отдолу, си присвоява правото да взема решения. Исторически, дори в “най-демократичните” демокрации, жизнено важните и крайни решения, засягащи цялото общество, са взимани – по силата на конституцията или на фактическите обстоятелства – от една или няколко групи без ефективен контрол от страна самия народ. Ироничният въпрос: кой възпитава възпитателите (т.е. политическите водачи), е приложим също и към демокрацията. Единствената истинска алтернатива и отрицание на диктатурата (ако имаме пред вид въпроса за възпитанието на възпитателите) би била едно общество, в което „хората” се превръщат в автономни индивиди, свободни от репресивните изисквания на борбата за съществуване в интерес на господството и, следователно, са човешки същества, които избират правителството си и определят хода на собствения си живот. Такова общество все още никъде не съществува. Между другото, въпросът трябва да бъде разглеждан, макар и абстрактно, но не като се абстрахираме от историческите възможности, а от реалностите на преобладаващия тип общества.

Аз предполагам, че разликата между истинската и фалшивата толерантност, между прогреса и регреса, може да бъде направена по рационален начин, на емпирична основа. Действителните възможности за свобода на човека са свързани с достигнатия стадий на цивилизацията. Те зависят от наличните на съответния стадий материални и интелектуални ресурси, които във висока степен са количествено измерими и се поддават на изчисление. Така че в стадия на напредналото индустриално общество най-рационалните начини за употреба на тези ресурси, както и за разпределянето на обществения продукт, са тези, които са съобразени с това, че предимство трябва да има задоволяването на жизнените нужди на хората, осъществено с минимална употреба на тежък труд и с максимално избягване на несправедливостта. С други думи, възможно е да определим посоката, в която преобладаващите институции, политики, мнения, следва да бъдат променяни, за да увеличим шанса за мир, което не е идентично със студената война и с малка „гореща война”, както и за удовлетворяване на потребностите, които вече няма да се „подхранват” от нищетата, потисничеството и експлоатацията. Следователно, възможно е също така да определим политиките, мненията, движенията, които биха насърчили този шанс, както и тези, които биха им противодействали. Потискането на регресивните измежду тях е предварително условие за усилването на прогресивните.

Въпросът за това – кой има компетенцията да направи всичките тези разлики, определения, идентификации за обществото като цяло, има сега един логически отговор, а именно – всеки, който е в „зрелостта на способностите си” като човешко същество, всеки, който се е научил да мисли рационално и самостоятелно. Отговорът на просветената Платонова диктатура е демократическата просветена диктатура на свободните хора. Концепцията на Джон Стюарт Мил за res publica[4] не се явява противоположна на едноименната идея на Платон: либералът също изисква една власт на Разума, при това не само в качеството й на интелектуална, но и на политическа, власт. Според Платон разумността е достояние на малък брой философи-царе; за Мил всяко разумно човешко същество участва в дискусията и във взимането на решения след нея, но единствено в качеството си на разумно същество. Там, където обществото влиза във фазата на тоталното управление и индоктринация, техният брой (на разумните човешки същества, бел. прев.), ще бъде, разбира се, малък, и никак не е сигурно, че избраните представители на хората ще са между тях. Така че проблемът не е този за просветената диктатура, а за разрушаването на тиранията на общественото мнение и на тези, които го произвеждат, в затвореното общество.

Като имаме предвид емпиричната рационалност на разликата между прогрес и регрес обаче, и съобразявайки се с това, че тя също може да е приложима към толерантността и може да оправдае строга дискриминационна толерантност по политически мотиви (отменянето на либералната вяра в свободната и равноправна дискусия), то от това ще произтече друго невъзможно следствие. Вече казах, че по силата на вътрешната й логика, премахването на толерантността към регресивните движения и въвеждането на дискриминационна толерантност в полза на прогресивните тенденции би било равносилно на „официално” поощрение на свалянето на правителството, т.е. на „преврат отгоре”. Историческото изчисление на прогреса (което всъщност е изчислението на перспективите за намаляване на жестокостта, нищетата, потисничеството) изглежда включва изчисления избор между две форми на политическо насилие: тази, която се осъществява от законово конституираните власти (чрез тяхното легитимно действие или чрез мълчаливото им съгласие или чрез безсилието им да предотвратят насилието) и друга, реализирана от потенциално подривните движения. Освен това, по отношение на последната от изброените форми на насилие може да се каже, че една възможна политиката на нееднакво отнасяне би защитавала радикализма на левите срещу този на десните. Може ли историческото изчисление да бъде по разумен начин така разширено, че да оправдае една форма на насилие за сметка на другата? Или по-доброто (защото „оправдаване” носи със себе си морална конотация) – има ли историческо свидетелство за ефекта, който социалният произход и импулсът за насилието (управлявани и управляващи класи, имащи и нямащи, леви и десни) е в доказателна връзка с прогреса (както е определен по-горе)?

С всичките резерви по повод на хипотеза, основана на „отворен” исторически архив, изглежда, че насилието, което е рожба на бунта на потиснатите класи, прекъсва историческия континуум на несправедливост, жестокост и мълчание само за един кратък момент, но затова пък достатъчно експлозивно, за да обхване една увеличаваща се сфера на свобода и справедливост и по-добро и по-равномерно разпределение на нищетата и потисничеството в една нова социална система, или с една дума – прогрес в цивилизацията. Английската гражданска война, Френската революция, революциите в Китай и в Куба могат да илюстрират тази хипотеза. За разлика от тях, единственото историческо изменение – от една социална система към друга, ознаменуващо началото на нов период в цивилизацията, което не беше подпалено и движено от едно ефективно движение „отдолу”, а именно – колапсът на Римската империя на Запад, имаше като следствие един дълъг, траещ няколко столетия, период на регрес, до момента, когато един нов, по-висш период на цивилизация беше с роден напъни и болки посредством насилствените еретически бунтове от тринайсети век и селските и работнически въстания от четиринайсетото столетие[5].

По отношение на историческото насилие, произхождащо от управляващите класи, може са каже, че то няма никаква връзка с прогреса. Дългата серия от династически и империалистически войни, ликвидацията на спартакистите в Германия през 1919 г., а също фашизмът и нацизмът, не само не прекъснаха, а по-скоро затегнаха и направиха по-резултатен континуума на потисничеството. По-горе казах „произхождащ от управляващата класа”, но съм уверен, че едва ли има някое организирано насилие, идващо „отгоре”, което да не мобилизира и активизира масова подкрепа „отдолу”; решаващият въпрос е – за сметка на и в интерес на кои групи и институции се осъществява това насилие? И отговорът не е непременно фактическият: в току-що споменатите исторически примери можеше да се разбере дали движението би служило за закърпване на стария ред или, напротив, обслужва възникването на нов.

Освобождаващата толерантност тогава би следвало да означава нетърпимост към десните и толерантност към левите движения. Колкото до обхвата на тази толерантност и на съответната нетолерантност, в него трябва да се включи както  действието, така и дискусиите и пропагандата, както деянието, така и думите. Традиционният критерий за „ясна и присъстваща опасност”  изглежда вече не е адекватен на етапа, в който цялото общество е в ситуацията на театрална публика в момент, когато някой крещи: „пожар!”. Той се характеризира със ситуацията, в която тоталната катастрофа може във всеки момент да почне, при това не само поради техническа грешка, но също поради грешки в рационалната оценка на рисковете, или поради една безразсъдна реч на някой от световните водачи. В миналото, и при различни от сегашните обстоятелства, речите на фашистките и на нацистките водачи бяха непосредственият пролог към касапницата. Дистанцията между пропагандата и действието, между организацията и нейното въздействие върху хората, стана твърде кратка. Но разпространението на словото би могло да бъде спряно преди да е станало твърде късно: ако демократичната толерантност беше подложена на ограничения преди бъдещите водачи да бяха почнали кампанията си, човечеството би имало шанс да избегне Аушвиц и световната война.

Целият постфашистки период е период на ясна и непосредствена опасност. Поради това истинската толерантност изисква отказ от толерантността, преди да е извършено действието, на стадия на устната, печатната и визуалната комуникация. Такова временно прекратяване на правото на свобода на словото и на мирното събиране на хора е, разбира се, оправдано само ако цялото общество се намира в състояние на крайна опасност. Настоявам, че нашето общество е в точно такава извънредна ситуация и че това започва да става нормалното състояние на нещата. Различните мнения и „философии” вече не могат мирно да се съревновават за привързаността на хората и вече не са в състояние да ги убеждават чрез рационални основания: „пазарът на идеите” е организиран и ограничен от тези, които определят както националния, така и индивидуалния интерес. В това общество, за което идеолозите провъзгласиха, че се намира в състояние на „края на идеологиите”, фалшивото съзнание се превърна в общосподелимо съзнание – от това на правителството до това на последния му поданик. На малките и безсилни малцинства, които се борят с фалшивото съзнание, и с тези, които се облагодетелстват от него, трябва да се помогне: тяхното съществуване е по-важно от запазването на правата и свободите на тези, които злоупотребяват с тях, за да получат чрез конституцията власт в интерес на потисниците на тези малцинства. Сега би трябвало да е ясно, че упражняването на гражданските права от нямащите ги предполага отказ от предоставяне на граждански права на тези, които пречат на тяхното упражняване от останалите, и че освобождението на обезправените, на тези, които са „прокълнати на Земята”, предполага потискане не само на старите, но и на новите им господари.

Отказ от толерантност към репресивните обществени движения, преди те да станат активни; нетърпимост даже в сферата на мислите, мненията и изказванията и, накрая, нетърпимост по отношение на мнимите консерватори, към десните политици – тези антидемократични положения съответстват на реалното развитие на демократичното общество, което всъщност разруши основата на всеобщата толерантност. Създаването на условията, при които толерантността може отново да се превърне във фактор на освобождението и хуманизацията, все още предстои. Когато толерантността служи най-вече за защита и съхраняване на репресивното общество, неутрализирането на опозицията е това, което формира у хората невъзприемчивост към другите, по-добрите форми на живот; и това представлява извращаване на толерантността. И, доколкото това извращаване се внедрява в съзнанието на индивида, в неговите нужди, защото хетерономните интереси го овладяват преди той да успее да осъзнае робското си положение, то усилията, насочени против дехуманизацията му, следва да бъдат насочени там, където се формира (при това даже се формира системно) фалшивото съзнание, т.е. върху упражняването на речево и визуално въздействие, които подхранват това съзнание. Разбира се, това е цензура, даже е предварителна цензура, защото е открито насочена против повече или по-малко скритата цензура, пронизваща дейността на свободните средства за масова информация. Там, където фалшивото съзнание става господстващо в мащаба на цяла страна, на цял един народ, то почти пряко се превръща в практика –  тъй като безопасната дистанция между идеология и реалност, между репресивната мисъл и репресивното действие, между словото, призоваващо към деструкция и деструктивните действия, застрашително намалява. По такъв начин, разривът във фалшивото съзнание може да се превърне в Архимедовата опорна точка, на която да се опрем, за да засилим еманципацията; това са, разбира се, безкрайно малки огънчета, обаче от разширяването на тези огънчета зависи шансът за успех на промените.

Силите на освобождението не могат да бъдат отъждествени с която и да е обществена класа, която по силата на материалните си условия е свободна от фалшивото съзнание. Сега те са безнадеждно разпръснати в обществото, и при това положение борещите се малцинства и изолирани групи често са в конфликт със собствените си водачи. Духовното пространство за отказ и критика първо трябва да бъде отново създадено в мащаба на обществото като цяло. Сблъсквайки се с реалността на управляемото общество, усилието за еманципация става „абстрактно”; то е ограничено до съдействие за познаването на ставащото, до освобождаване на езика от тиранията на оруелианския синтаксис и логика, до разработването на концепции, които могат да обхванат действителността. Сега повече от когато и да било е вярно твърдението, че прогресът в свободата изисква прогрес в съзнанието за свобода. Където съзнанието е превърнато в субект-обект на политики и на политици, интелектуалната автономия, това царство на „чистата” мисъл, става въпрос на политическото образование, или по-скоро на политическото контраобразование).

Това означава, че формалните аспекти на обучението и на преподаването, които преди бяха свободни от ценности и неутрални, сега стават, при това сами по себе си, а не под външно въздействие, политически: умението да знаеш фактите, да постигаш истината като цяло и да я разбираш представлява изцяло една радикална критичност, една интелектуална подривност. В свят, в който човешките способности и потребности са „арестувани” и изопачени, автономното мислене води във вътрешността на „извратения свят”, който е в противоречие, е превърнат образ на утвърдения свят на репресия. И това противоречие не е просто договорено, не е просто продукт на объркано мислене или на фантазия, а е логическо развитие на дадения, съществуващия свят. В степента, в която това противоречие е действително възпрепятствано от същинската тежест на репресивното общество и от необходимостта да се преживява в него, репресията нахлува в академичната сфера като такава дори още преди да са били наложени всякакви ограничения на академичната свобода. Предварителното изпразване на мисълта опорочава безпристрастността и обективността: освен ако студентът не се научи да мисли от гледната точка на противоположната страна, той ще бъде предразположен да разположи фактите вътре в предварително господстващата ценностна рамка. Начетеността, тоест придобиването и комуникирането на знанието, забранява очистването и изолирането на фактите от контекста на цялата истина. Съществена част от истината е признаването на сплашващата степен, до която историята се прави и се фиксира от и за победителите, тоест степента, в която историята представляваше развитието на потисничеството. И това потисничество е в самите факти, които тя установява; по такъв начин те самите донасят една негативна ценност като част и като аспект от своята фактичност. Да се разглеждат кръстоносните походи срещу човечността (например похода срещу албигойците) със същата липса на страст, както и отчаяната борба за хуманизъм, означава да се неутрализират техните противоположни исторически функции, да се примиряват палачите с жертвите, да се изопачават самите факти. Такава фалшива неутралност служи зя възпроизвеждане на господството на победителите в съзнанието на хората. Поради това, в образованието на тези, които не са още напълно интегрирани, в умовете на младите, следва да бъде сътворена основата на освобождаващата толерантност.

Образованието предлага и друг образец на фалшива, абстрактна толерантност, приемаща образа на конкретна истина: тя може да се резюмира с понятието за самоактуализация. От снемането на всички видове ограничения, които преди се предявяваха на детето, от политиката на „всичко е позволено” до постоянната психологическа загриженост на студента за неговите лични проблеми, съществува широкомащабно движение против злото на репресията, подхранвано от потребността човек да е самият себе си. Често се отхвърля настрани въпроса за това, какво собствено подлежи на репресия преди индивидът да стане сам по себе си личност. Поначало потенциалът на индивида е негативен, това е част от потенциала на обществото, и той включва агресия, чувство за вина, невежество, обида, жестокост – все неща, които деформират жизнените му инстинкти. Ако идентичността на личността е нещо повече от просто непосредствена реакция на този потенциал (което е нежелателно за индивида в качеството му на човешко същество), тогава той, потенциалът, изисква потискане и сублимация, както и съзнателна трансформация. Този процес при всеки стадий включва (прибягвам към употребата на осмени термини, защото тук това разкрива тяхната сбита конкретност) отрицание на отрицанието, опосредяване на непосредственото, а идентичността нито е повече, нито по-малко самият този процес. „Отчуждението” е постоянен и съществен елемент на идентичността (или на личността), то е обективната страна на субекта, а съвсем не е, както им се струва на някои сега, болест, психологическо (т.е. не обективно) състояние. Фройд разбираше добре разликата между прогресивно и регресивно, между освобождаваща и деструктивна репресия. Рекламата на самоактуализацията способства за премахването и на едното, и на другото; тя насърчава съществуването в онази непосредственост, която в едно репресивно общество представлява, ако употребим един друг термин на Хегел, лоша непосредственост (schlechte Unmittelbarkeit). Тя изолира индивида от това измерение, в което той/тя би могъл/могла „да намери себе си” – тоест изолира го от неговото политическо съществуване, което е същността, ядката на цялото му битие. Вместо това, тя окуражава неконформизма и го освобождава по начини, които оставят истинските двигатели на репресията в обществото съвсем непокътнати и които дори усилват тези двигатели на репресията чрез заместване на удовлетворението от частния и личен бунт с нещо повече от частно и лично, а следователно и по-автентично, противопоставяне. Десублимацията, включена в този вид самоактуализация, е сама по себе си репресивна, понеже отслабва необходимостта и силата на интелекта, каталитическата сила на това нещастно съзнание, което не се наслаждава в архетипическото лично освобождаване от фрустрацията – едно безнадеждно съживяване на То[6], което по-рано или по-късно се поддава на вездесъщото присъствие на рационалността на управлявания свят, но което разпознава ужаса на цялото в най-интимната си и, следователно, единична фрустрация, и актуализира себе си в това разпознаване.

Опитах се да покажа как промените в напредналите демократични общества, които подронват основата на икономическия и на политическия либерализъм, променят също така и освободителната функция на толерантността. Толерантността, която беше велико постижение на либералната епоха, все още е изповядвана и (макар и със силни уговорки) практикувана, докато икономическият и политическият процес е подчинен на вездесъщо и ефективно управление, което действа в съгласие с господстващите интереси. Резултатът е едно обективно противоречие между икономическата и политическата структура, от една страна, и теорията и практиката на толерирането – от друга. Изменената социална структура има тенденцията да отслаби ефективността на толерантността към движенията, които изразяват несъгласие или са в опозиция, и да усилва консервативните и реакционни сили. Равенството по отношение на толерантността става абстрактно, фалшиво. С действителния упадък на силите, изразяващи несъгласие в обществото, опозицията е изолирана в малки и често антагонистични групи, които дори там, където запазват – в тесни рамки, установени от йерархическата структура на обществото  – известна свобода, са безсилни, защото не са способни да прекрачат тези рамки. Но толерантността, която е демонстрирана по отношение на тях, е измамна и по-скоро насърчава съгласуването на мислите и действията. И в твърдите основания на едно общество на съгласуването, почти затворено за качествени изменения, толерантността сама по себе си по-скоро служи за сдържане на тази промяна, отколкото за насърчаването й.

Същите тези условия правят критиката на такава толерантност абстрактна и академична, а твърдението, че балансът към десните и към левите би следвало да бъде радикално възстановен, за да бъде възстановена освобождаващата сила на толерантността, става единствено нереалистична спекулация. Разбира се, такова възстановяване изглежда, че е равносилно на установяването на „право на съпротива” чак до момента на събарянето на системата. Такова „право на съпротива” срещу конституционното правителство, поддържано от мнозинството от населението, няма и не може да има нито една група или индивид. Но вярвам, че потиснатите и подчинени малцинства  имат „естествено право” на съпротива, право да употребяват средства, които не са предвидени в закона, ако за законовите се докаже, че са неадекватни. Законът и редът винаги и навсякъде са закон и ред, които защитава установената йерархия; безсмислено е да се обръщаме към абсолютната власт на този закон и на този ред по отношение на тези, които страдат от тях и се борят срещу тях – не за да постигнат лична изгода или заради мъст, а заради своя дял от общото за всички нас човечество. Над тях няма друг съдия освен установените власти, полицията и собственото им съзнание. Ако те прибягват до насилие, то това не значи, че те почват нова верига от насилия, а че се опитват да разкъсат вече установената. Поради това, че знаят, че ще бъдат наказани, те разбират какъв е рискът са склонни да го поемат и нито едно трето лице, най-малкото някой преподавател или интелектуалец, има правото да им проповядва въздържание.

[1] Философски термин, популяризиран от английския философ Джон Лок, който означава „бяла дъска”, в случая използван в множествено число – “бели дъски”. Според тази концепция умът на човека е „бяла дъска”, на която природата „пише”, бел. прев и ред.

[2]  Робеспиер (1758 – 1794) е един от най-големите водачи на якобинците, най-радикалното крило сред силите, извършили Великата френска революция, бел прев.

[3] Жан-Пол Сартр, предговор към съчинението на Франц Фанон „Жалкото положение на Земята”, Paris: Maspero, 1961, р.22; в оригинала цитираният пасаж е даден на френски, а след това Маркузе е предложил „груб превод на английски”, който превеждаме ние, бел. прев.

[4] Т.е. за господството на хората като форма на управление, бел прев.

[5] В съвременните условия фашизмът беше следствие на прехода към индустриално общество без революция. Вж. Moore, Barrington, Social Origins of  Dictatorship and Democracy, Boston: Beacon Press, 1966, бел. авт.

[6] „То” е термин от психоанализата на Фройд, бел. прев.

 

Превод: Емил Коен

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Херберт Маркузе

Херберт Маркузе (1898 – 1979) е световноизвестен германски и американски социолог и философ, един от водещите теоретици на много влиятелната през втората половина на миналия век т.нар. „Франкфуртска школа”. През 60-те години на ХХ век той беше култов автор за най-различни левичарски течения и групи. Идеите му вдъхновяваха огромните студентски бунтове през пролетта на 1968 г. във Франция, тогавашна Западна Германия и други страни. На български език са преведени книгите му „Едноизмерният човек. Изследвания върху идеологията на развитото индустриално общество” през 1997 г. от издателство „Христо Ботев” и „Ерос и цивилизация” от същото издателство през 1993 г.