Репресивната толерантност. Втора част.

Есето на Херберт Маркузе, чийто превод публикуваме тук, излиза в книгата „Критика на чистата толерантност” през 1965 г. (A Critique of the Pure Tolerance). Освен него, тя съдържа текстове на двама други автори – Роберт Пол Уолф и Барингтън Мур. Първата част от есето на Маркузе е публикувана в “Маргиналия” на 9 април. 

Съмнението във възможността на едно такова разграничение (между истинните и фалшивите решения, бел. ред.) не отменя историческата обективност, а изисква една свобода на мисълта и на изразяването в качеството им на предусловия за намиране на пътя към свободата; и със самото това то изисква толерантност. Ала тази толерантност не може да бъде безразборна и да се отнася по еднакъв начин към съдържанието както на словата, така и на действията; тя не може да защитава лъжливите думи и неправилните действия, които със съдържанието си показват, че са в противоречие със и противодействат на възможностите за освобождение. Такава безразборна толерантност е оправдана в безвредните обсъждания, в разговорите, в академичните дискусии; тя е задължителна в научните начинания, както и в сферата на изразяването на личните религиозни убеждения и чувства. Но обществото не може да се отнася с хаотична незаинтересованост там, където са поставени на карта умиротворяването на съществуването, свободата и щастието: в тези сфери някои неща не могат да бъдат казвани, някои идеи не могат да бъдат изразявани, някои политики не могат да бъдат предлагани, някои поведения не могат да бъдат позволявани, без толерантността да се превърне в инструмент за продължаване на робството.

Опасността от „деструктивната толерантност” (Бодлер), от благосклонната неутралност към изкуството, е призната: пазарът, който приема еднакво добре (макар и често с твърде неочаквани колебания) изкуството, антиизкуството и неизкуството, с една дума – всички възможни стилове, школи, форми, сам по себе си представлява едно „самодоволно вместилище, една приятелски настроена пропаст”[1], в която радикалното въздействие на изкуството, протестът на изкуството срещу установената реалност, потъва и изчезва. Обаче цензурата на изкуството и литературата при всякакви обстоятелства е нещо регресивно. Истинското изкуство не е и не може да бъде опора на потисничеството, а псевдоизкуството (което може да бъде такава опора) не е изкуство. Изкуството се противопоставя на историята, съпротивлява се на историята, която е историята на потисничеството, защото то подчинява действителността на закони, различни от установените: законите на Формата, творяща една различна реалност – отрицание на установената, дори когато изкуството описва именно установената действителност. Но в борбата му с историята изкуството й се подчинява: историята влиза в определението за изкуство, а освен това влиза в разликата между изкуство и псевдоизкуство. Така това, което някога беше изкуство, става псевдоизкуство. Предишните форми, стилове и качества, предишните начини на протест и отказ, не могат да бъдат върнати и да се противопоставят на потисничеството в едно различно общество. Има случаи, когато едно истинско изкуство носи регресивно политическо послание – такъв е например случаят с Достоевски. Но тогава посланието е отречено от самото произведение: регресивното политическо съдържание е погълнато, снето[2] е или е преодоляно в художествената форма.

Толерантността към свободата на словото е пътят за развитие или прогрес в освобождението не защото няма обективна истина, а развитието трябва по необходимост да бъде компромис между разнообразни мнения, а именно защото съществува обективна истина, която може да бъде открита, установена чрез науката и чрез обхващането на това, което е, което може да бъде и което би следвало да бъде направено, за да се подобри животът на цялото човечество. Това общо и историческо „следва” не е непосредствено очевидно или подръка: то трябва да бъде разкрито чрез „нарязване”, „разцепване”, „натрошаване на парчета” (dis-cutio[3]) на дадения материал – разделяйки правилното и неправилното, доброто и лошото, вярното и невярното. Субектът, чието „усъвършенстване” зависи от прогресивната историческа практика, е всеки в качеството му на човек, и тази всеобщност е отразена в особеността на дискусията, състояща се в това, че тя не изключва априорно нито една група и нито един индивид. Но дори всеобхващащият характер на либералистката толерантност беше, най-малкото теоретично, основан на твърдението, че човешкият род е (потенциално) съставен от индивиди, които могат да се научат да слушат, да виждат и да чувстват самостоятелно, да развиват собствените си мисли, да проумяват собствените си интереси, права и възможности срещу установения авторитет и установеното мнение. Това беше рационалната основа на свободата на словото и на събранията. Всеобщата толерантност се оказва под въпрос, когато рационалната й основа вече не е доминираща, когато толерантността е управлявана от манипулирани и индоктринирани индивиди, които смятат хетерономията си за автономия[4] и които папагалски повтарят, все едно са техни собствени, мненията на господарите си.

Целта на толерантността е истината. Ако се вгледаме в историята, ще ни стане съвсем ясно, че истинските изразители на толерантността се ръководят не от пропорционалната логика и академичната теория. Джон Стюарт Мил[5] говори за истината, която е преследвана в протежение на цялата история и която, благодарение на „вътрешната си сила”, не възтържествува над преследването, защото „вътрешната сила не може да се справи с тъмницата и с кладите на инквизицията”. И той изброява „истините”, които са били жестоко и успешно ликвидирани чрез тъмниците и кладите: на Арнолд от Бреша, на Фра Долчино, на Савонарола, на албигойците, на уолденсите, на лолардите и на хусистите[6]. Толерантността преди всичко друго е в интерес на еретиците, защото историческият път към хуманността изглежда като ерес: ерес, която е цел на преследванията от страна на властта. Обаче това, че нещо по природата си е ерес, не значи непременно, че то включва в себе си признака „истинност”.

Критерият за прогрес, съгласно който Мил оценява тези движения, е Реформацията. Оценката е ex post[7] и неговият списък включва противоположности (Савонарола например също би изгорил на клада Фра Долчино). Дори оценката съобразно фактите, ex post оценката, е оспорима с оглед на истинността й: историята поправя оценките си, но го прави с голямо закъснение. Поправката не помага на жертвите и не опрощава деянията на палачите им. Обаче смисълът на урока е ясен: липсата на толерантност забавя със стотици години прогреса и удължава времето на клането и измъчването на невинните. Но значи ли това, че трябва да приемем безразборната, „чиста” толерантност? Има ли исторически условия, в които такава толерантност затруднява освобождението и умножава броя на тези, които са принесени в жертва на статуквото? Може ли безразборното, т.е. осигуряването на всички без изключение, на политически права и свободи, да бъде репресивно? Може ли такава толерантност да служи като спирачка за качествена социална промяна?

Ще разгледам този въпрос само с оглед на политическите движения, нагласи, мисловни школи, философии, които в най-широк смисъл са „политически”, т.е. които въздействат на обществото като цяло, очевидно надхвърляйки сферата на частния живот. Освен това предлагам едно изместване на фокуса на дискусията: тя следва да се занимава не само и не преди всичко с толерантността към радикалните екстремисти, малцинствата, подривните сили и т.н., а по-скоро с толерантността към мнозинствата, към официалните и публичните гледни точки, към установените мерки, служещи за защита на свободата. В такъв случай, дискусията може да се отнася само до демократичните общества, в които хората като индивиди и като членове на политически и други организации участват в изработването, утвърждаването и изменянето на политиките. В една авторитарна система хората не толерират, а страдат от установените политики.

При една система на конституционно гарантирани и (най-общо, ако нямаме пред вид твърде многото и твърде очебийни изключения) практикувани граждански права и свободи, опозицията и несъгласието биват толерирани само ако техният резултат не е насилие и/или призив към и организиране на насилствено събаряне на правителството. Подразбиращото се допускане тук е, че установеното общество е свободно и че всяко подобрение, дори една промяна на социалната структура и на ценностите, би възникнала в резултат от нормалното развитие на събитията, подготвено, определено и проверено в свободна и равноправна дискусия, развиваща се в открития пазар на идеите и на стоките.[8] Сега, връщайки се отново към цитирания пасаж на Мил, аз насочвам вниманието ви към скритата предпоставка в това, което той допуска: една свободна и равноправна дискусия може да реализира приписваната й функция само ако е рационален израз и развиване на независимо мислене, свободно от индоктринация, манипулация и страничен авторитет. Понятието за плурализъм и уравновесяващи се власти не може да замести това изискване. На теория някой може да конструира държава, в която множество от различни въздействия, интереси и авторитети се уравновесяват едни с други, и резултатът от това уравновесяване е един наистина общ и рационален интерес. Такава конструкция обаче лошо се вписва в едно общество, в което силите са и остават неравни, и в което диспропорцията между тях дори нараства в хода на реализацията на собствените им политики. Тази неадекватност на конструкцията дори става още по-голяма, когато разнообразието на въздействия се обединява и сгъстява в едно непреодолимо цяло, интегриращо противостоящите се сили на основата на подобряващия се стандарт на живот и нарастващата концентрация на власт. Тогава работникът, чийто реален интерес е в конфликт с този на управата, обикновеният консуматор, чийто действителен интерес е в противоречие с този на производителя, интелектуалецът, чието призвание е в конфликт с интересите на неговия работодател, виждат, че са попаднали в подчинение на система, срещу която са безсилни и в която изглеждат дори неразумни. Идеята за налични алтернативи кондензира в едно напълно утопично измерение, в което тя си е напълно „у дома”, защото едно свободно общество е, разбира се, нереалистично и неопределено различно от съществуващите такива. При тези обстоятелства, всяко усъвършенстване, което може да се случи „в нормалния ход на събитията”, при това без подривна дейност, най-вероятно би било усъвършенстване, канализирано в посоката, определена от частните интереси, които контролират цялото.

По същата причина, на малцинствата, които се борят за промяна на цялостното състояние на обществото, ако действат при оптимални условия, каквито рядко преобладават, ще им бъде предоставена свобода да дискутират и преценяват, да говорят и да се обединяват, и ще им бъде позволено свободно, безвредно и безпомощно да се противопоставят на многократно превъзхождащото ги мнозинство, което се бори срещу качествената социална промяна. Това мнозинство много силно е обвързано с нарастващото задоволяване на нуждите и с технологичната и мисловна координация, които потвърждават общата безпомощност на радикалните групи в добре функциониращата социална система.

Вътре в благоденстващите общества с тяхната демокрация преобладава една също толкова благоденстваща дискусия, която се води в установените рамки. Тази дискусия е във висока степен толерантна. Могат да бъдат чути всякакви гледни точки: на комунистите, на фашистите, на левите и на десните, на белите и на чернокожите, на тези, които страстно призовават за въоръжаване и на тези, които страстно го отричат. Освен това, в безкрайно точещите се дебати в медиите, към глупавото мнение се отнасят със същото уважение, както към умното, неинформираният по даден въпрос може да говори толкова дълго, колкото и информираният, пропагандата „препуска” в една редица с образованието, а истината – с лъжата. Тази чиста толерантност – както към смисленото, така към безсмисленото – бива оправдавана чрез демократическия довод, че никой – нито една група и нито един индивид – не са в притежание на истината и на способността да определят какво е вярно и какво е грешно, какво е добро и какво е лошо. Следователно, всички оспорващи се едно друго мнения трябва да бъдат представени на „народа”, за да може той да ги прецени и да направи избора си. Но вече казах, че демократическият аргумент предполага едно необходимо условие, а именно, че хората трябва да бъдат способни да обсъждат и да избират на основата на знание, че те трябва да имат достъп до автентична информация и че, стъпили на тази база, преценката им трябва да е резултат от едно автономно мислене.

В съвременността демократическият аргумент в полза на абстрактната толерантност има тенденцията да се обезсмисля чрез обезсмислянето на демократичния процес сам по себе си. Освобождаващата сила на демокрацията се състоеше в шанса, която тя даваше за ефективно несъгласие както на индивидуално, така и на обществено ниво, в нейната отвореност към качествено различни форми на управление, на култура, на образование, на труда, и изобщо – на човешкото съществуване. Толерирането на свободната дискусия и равните за всички права да бъдат в опозиция на идеите, които се изказват, трябваше да определи и изясни различните форми на несъгласие: тяхното направление, съдържание, перспективи. Но с концентрацията на икономическа и политическа власт и с интеграцията на противопоставящите се сили в обществото, което използва технологията като инструмент за господство, ефективното несъгласие бива блокирано в точките, където преди можеше свободно да се появи: във формирането на мнения, в информацията и в комуникацията, в изказванията и в събранията. При господството на монополистическите медии, които самите са просто инструменти на икономическата и на политическата власт, е произведена една менталност, за която правилно и грешно, истинно и лъжливо, са предварително определени навсякъде, където засягат жизнените интереси на обществото. Това, преди всякакво изразяване и, въобще, преди всяка комуникация, е въпрос на семантика: блокиране на действеното несъгласие и на търсенето на алтернативи на истаблишмънта, което започва в езика, на който съдържанието на идеите се прави публично достояние, един език, който също е обект на регулация. Значенията на думите бива строго фиксирано. Рационалното убеждаване, убеждаването в правотата на противоположното, е почти пресечено. Пътищата за достъп на значения на думи и на идеи, различни от вече установените чрез рекламата на съществуващата власт и верифицирани чрез практиките й, са затворени. Други думи могат да бъдат изказвани и чувани, други идеи могат да бъдат изразявани, но от огромното по размер консервативно мнозинство (вън от такива анклави като тези на интелигенцията) те веднага са „оценявани” (т.е. автоматически разбирани) с помощта на изразите на публичния език, който определя „априори” посоката, в която се движи процесът на мислене. По такъв начин процесът на размишление приключва там, където е почнал, а имено – във вече дадените условия и отношения. Такава дискусия се самопотвърждава, тя е самодостатъчна, защото не допуска противоречия, доколкото антитезата е вече предварително определена в понятията на тезата. Ето пример. Теза: ние работим за мир; антитеза: ние се готвим за война (или дори – ние водим война); обединяване на противоположностите: подготовката за война е работа в името на мира. Мирът е предварително определен така, че в днешния свят той с необходимост включва подготовката за война (или дори самата война), и в тази оруелианска форма е стабилизирано значението на думата „мир”. По такъв начин основният речник на един скроен по модел на Оруел език започва да действа като априорни категории на разбирането, преоформяйки цялото съдържание. Тези условия обезсмислят логиката на толерантността, която включва рационалното развитие на значението и възпрепятства „затварянето” или херметизирането му. Поради това убеждаването чрез дискусия и еднаквото представяне на противоположностите (дори когато те в действителност са еднакви) улеснява загубата на освобождаващата им сила като фактори за разбиране и научаване: те имат много повече шансове да усилват установената теза и да отстраняват алтернативите.

Безпристрастността към крайността, еднаквото отношение към съревноваващите се и конфлктуващи теми е, разбира се, основополагащо изискване за начина на вземане на решения в демократичния процес. То е по същия начин основно изискване и когато се опитваме да определяме границите на толерантността. Но в така наречената „тоталитарна демокрация”, обективността може да има твърде различна функция, а именно – да насърчи една мисловна установка, която се стреми да заличи разликата между истина и лъжа, между информация и индоктринация, между правилно и грешно. Фактически, изборът кое от противоречащите си мнения да изберем е направен, преди представянето и дискусията да почнат. Той е направен не чрез конспирация или чрез натиска на някой поръчител или издател, не посредством въздействието на някаква диктатура, а по-скоро чрез „нормалния ход на събитията”, който е ходът на управляваните събития, а също и чрез мисленето, оформено в този „естествен ход на събитията”. Тук също цялото е, което определя истината. Тогава решението се утвърждава без каквото и да е открито нарушение на обективността, например в такива неща като подреждането на една вестникарска страница (с разбиването на важната информация на късчета, разпръснати между странични, несвързани един с друг материали, разхвърляне на някои радикално негативни новини на трудно забележими места, т.е. всъщност скриването им от вниманието на читателя), в поставянето една до друга на блестящи реклами и на отявлени ужаси, в прекъсването на радиопредаванията за факти чрез натрапваща се търговска реклама. Резултатът от всичко това е една неутрализация на противоположностите, която обаче се случва на твърдата почва на структурното ограничение на толерантността в рамките на предварително оформения начин на мислене. Когато едно списание печата един до друг положителен и отрицателен материал за ФБР, то честно изпълнява изискванията за обективност: обаче най-вероятно положителният текст ще вземе връх, ще е по-убедителен, защото имиджът на институцията ФБР е дълбоко запечатан в ума на хората. Или когато говорителят съобщава за измъчването и гибелта на застъпници за граждански права със същия лишен от емоции глас, с който описва борсовите операции или ни съобщава прогнозата за времето, или, напротив, със същото голямо вълнение в гласа, с което обявява рекламите, то тогава подобна обективност е фалшива и дори можем да кажем, че тя оскърбява хуманността и истината, защото човекът, който прави това, опазва спокойствието в момент, в който трябва да е разярен, и се въздържа от обвинения в момент, в който самите факти обвиняват. Толерантността, изразяваща се в подобна безпристрастност, служи за да минимизира или дори да оправдае господстващите нетолерантност и потисничество.

 

[1] Edgar Wind, Art and Anarchy (Faber, London, 1963)

[2] В оригинала, който е писан на английски, Маркузе е използвал немския философски термин „Aufgehoben”, който означава „снето”; „снемане” е термин от философията на Хегел, който означава едновременно отричане и съхранение, защото „снемането” е момент на развитието, бел. прев.

[3] Авторът е сложил в скоби – за пояснение – латинската дума „discutio”, която има на български много значения, най-разпространените от които са „разсейвам” и „разпръсквам”, бел. прев.

[4] Хетерономия означава действията и мислите на някого да са зависими от чужда воля, автономия значи, че те са зависими единствено от волята на дееца.

[5] Джон Сюарт Мил (1806 – 1873) е английски икономист и философ, автор на знаменитото есе „За свободата”, бел. прев.

[6] Тук Маркузе изброява различни еретически движения през Средновековието. Савонарола (1452 – 1498) е знаменит италиански монах, страстен изобличител на пороците на времето си. Бел. прев.

[7] Изразът „ex post” означава „съобразно фактите, а не съобразно предположенията”, бел. прев.

[8] Бих искал, специално за този случай, да повторя, че фактически дори в най-демократичното общество толерантността не може да бъде безразборна и „чиста”. Изложените по-горе ситуативни ограничения поместват толерантността в едни определени рамки, при това преди тя да започне да действа. Антагонистичната структура на обществото установява тук правилата на играта. Тези, които се опитват да се противопоставят на господстващата система, а priori се оказват в неизгодно положение, което не се компенсира от търпимостта към идеите им, речите и вестниците им. Забележка на автора.

 

Продължението следва.

Превод: Емил Коен

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Херберт Маркузе

Херберт Маркузе (1898 – 1979) е световноизвестен германски и американски социолог и философ, един от водещите теоретици на много влиятелната през втората половина на миналия век т.нар. „Франкфуртска школа”. През 60-те години на ХХ век той беше култов автор за най-различни левичарски течения и групи. Идеите му вдъхновяваха огромните студентски бунтове през пролетта на 1968 г. във Франция, тогавашна Западна Германия и други страни. На български език са преведени книгите му „Едноизмерният човек. Изследвания върху идеологията на развитото индустриално общество” през 1997 г. от издателство „Христо Ботев” и „Ерос и цивилизация” от същото издателство през 1993 г.