Руснаците и интеграцията в Поморие

– Матильда, ты, собачка!

Разговорите на висок глас от магазина под прозореца ми в Поморие са първото, което чувам, когато се събудя и извадя тапите от ушите си. Говори продавачката, говорят вечните кибици, които се мотаят край магазина по цял ден и единствените им премествания следват местенето на сянката, говорят наминаващи за кратко или дълго познати, а понякога даже и клиенти. Сред наминаващите за раздумка или трапеза има и руснаци. Матилда е магазинското куче, голямо и рижаво, което се радва на всеобщо внимание.

С руснаците продавачката говори на руски. Когато вечер магазинът затвори, тя вади голяма маса и идват кибици и наминаващи на пийване, хапване и раздумка. Понякога до полунощ се чува смях, руски реплики и песни.

Този почти денонощен фонов шум, от който не е лесно да се абстрахирам, когато съм в Поморие, е първата асоциация, която се появи в главата ми, след като прочетох във Фейсбук коментар по повод на публикацията ми „Да си „българин“ в Поморие“. Коментаторът, накратко, питаше – защо са им на руснаците руски училища, ако са се заселили в България за постоянно? Ако си зададем същия въпрос за сънародниците ни зад граница, на Агенцията за българите в чужбина няма да ѝ остане много работа. Но за друго ми е думата:

Повечето хора мислят, че мигрантите са тези, които трябва да се интегрират към местното население. В Поморие обаче по-скоро местното население се интегрира към заселниците от Русия. И това е процес, който наблюдавам от години.

Обява за продажба на къща в Поморие на неособено правилен руски език. Снимка: CC-BY Светла Енчева.
Обява за продажба на къща в Поморие на неособено правилен руски език. Снимка: CC-BY Светла Енчева.

Апартаменти в Поморие са си купили няколко хиляди руснаци. Някои от тях не прекарват много време в България, а ползват имотите най-вече като средство за облекчен достъп до Европейския съюз. Други обаче трайно се заселват. Има цял квартал, известен като „руския“ (из медиите пише, че му казват „Малката Москва“, лично аз не съм чувала поморийци да го наричат така), в който българска реч почти не се чува. Там голяма част от магазините са таргетирани към платежоспособни руснаци, много от надписите и обявите (особено обявите за продажба на апартаменти) са преобладаващо на руски език. Къде правилен, къде недотам.

– Василиса, иди сюда!

Момченце вика русо момиченце на плитки на един от плажовете, които граничат с руския квартал.

P1160799
“От центъра до церкви по ул. “Ахелой”. Обява за продажба на вино в Поморие, 2011. Снимка: СС-BY Светла Енчева.

Не само в руския квартал много обяви, магазини и цени са ориентирани към руснаците. Циркът се рекламира от автомобил, от който звучи песента „Арлекино“ на Алла Пугачова. В супермаркетите има стоки, които в София могат да се купят само от руски магазини като „Берьозка“ – например сушени дребни рибки, бурканчета със смес от хрян и червено цвекло, пелмени и какво ли още не. В най-големия супермаркет се намира и квас. Всъщност именно в Поморие пропих квас преди няколко години – научи ме приятелка украинка.

На пазара цените са в пъти по-скъпи, отколкото в София. Същото грозде, което в Поморие купувам за 3,20 за килограм, на Женския пазар се продава за един лев. Е, разликата е че в Поморие всичко си избира клиентът, а на софийските пазари – не. Но едва ли тази разлика може да обясни разликата в цените. По-скоро, в Поморие е по-скъпо едно, защото е курортен град и, второ, поради богатите заселници (щом са си купили апартаменти, предполага се, че са състоятелни).

Не само по магазините и пазарите, а и в институции и офиси на комунални услуги руснаците се обслужват на руски. Тоест – те си говорят на руски, а българските служители, както могат – с повече руски и по-малко български думи, или обратното. Наблюдавала съм това както в общината, така и в местното ВиК.

При това положение, на руснаците, заселили се в Поморие, не им се налага особено да учат български. Понякога научават това-онова, но по-скоро от учтивост, отколкото от необходимост. Случва се например да ми благодарят на български, когато обясня къде се намира това, което търсят.

Някои от заселниците работят в региона, но има достатъчно полета, в които могат да работят, използвайки руския си език – немалка част от бизнеса е насочен именно към рускоговорящи. В Бургас например, вървейки жадна в жегата по улица „Богориди“, видях жена да продава на улицата квас. Без да обърна внимание, че на сергията с кваса пишеше само на руски, си поръчах на български. Жената ме обслужи на руски, поблагодарих ѝ и ѝ пожелах всичко добро на нейния език с най-доброто произношение, на което съм способна, а тя ми се усмихна топло и широко. После си казах, че едва ли е очаквала българи да си купуват квас от нея.

Руските деца, които ходят в поморийските училища, вероятно учат български. Ще е интересно да се види на какъв език ще говорят младите руснаци, израснали в региона, след години. Настоящият кмет на Поморие Иван Алексиев се противопоставя на идеята в Поморие да се построи руско училище или поне – не е склонен да се инвестират средства на общината за това. Не би възразил обаче то да се изгради с частни средства. Кметът се опитва да омаловажи значението на руснаците за общината, изтъквайки, че в Поморие има и „ирландско селище“. (Въпросното „ирланско селище“, което преди беше „холандско“, е курортен комплекс в архитектурен стил руски мутробарок и в него може да се чуе много повече руска реч, отколкото английски с ирландски акцент.)

Спрямо руснаците в града реториката на кмета е близка до реториката по отношение на имигрантите в България изобщо – трябва да спазват законите, „не желаят да се интегрират“ и т.н. Кое обаче е това, което да ги подтиква – включително и в собственото му ведомство – да се „интегрират“? Практически нищо.

За презентацията е нужен JavaScript.

По-интересният въпрос е – защо е такова отношението към руснаците в региона (руски заселници има практически по цялото Черноморие и смея да предположа, че на другите места не ще да е много по-различно)? Защо и 1000 бежанци са ни много и „няма да можем да ги интегрираме“, а неизвестно колко десетки хиляди руски заселници не са проблем? Защо се боим, че бежанците ще внесат тероризъм, а не, че руснаците ще посеят путинизъм?

На тези въпроси има измамно лесни отговори, има и по-сериозни. Измамно лесно е да се каже, че руснаците, за разлика от бежанците, са ни близки по култура, език и религия и затова няма проблем с интеграцията им. Ако арабин ви обслужва в дюнержийница, може дори да не усетите чуждестранен акцент и да не разберете, че срещу вас стои чужденец. Не е рядкост (не че няма изключения) руснаци, живели 30-40 години в България, да не научат добре български. Въпреки това, по данни на НСИ от последното преброяване руските граждани съставляват най-големия дял от чужденците от страни извън ЕС, които живеят за постоянно в България – 65,1%. Хората с двойно гражданство – руско и българско, са дори повече от тези тези, които имат едновременно турско и българско гражданство (23,7% срещу 19,3% от имащите двойно гражданство).

По данни на представително изследване на отношението към чужденците, проведено от Центъра за изследване на демокрацията през 2009 г., 80,7% от българите одобряват да има имигранти от Русия срещу 33,1% одобряващи мигранти от арабските страни. Предполагам, че днес подкрепата за последните би била още по-ниска.

От една страна, в България има дългогодишна традиция на рускоезична миграция (преди – от СССР, след промените – от Русия, Украйна и други бивши съветски републики). По времето на социализма руският беше задължителен за учене и практически всички го говореха, което не налагаше руснаците да полагат особени старания с българския. Тази миграция не се е проявила като проблемна, независимо от нивото на езикова интеграция. От друга страна, на руснаците по Черноморието ни се гледаше само като на туристи, преди да започнат да купуват апартаменти; в известен смисъл се гледа така и досега.

Поради презастрояването на региона обаче, финансовата криза и липсата на достатъчно българи, които да купуват хилядите непрекъснато никнещи апартаменти, руснаците се оказаха най-голямата надежда. Ето защо, от гледна точка на местното население, е важно те да бъдат задържани, а за тази цел – да се направи всичко възможно да им е добре в България. Руснакът, значи, е обгрижван като турист, който обаче оставя повече пари в страната и прекарва повече време в нея.

Когато мислим за туристите, не мислим за тяхното бъдеще. Когато мислим за имигрантите, не е така. Руските заселници обаче остават. И, доколкото променят демографските характеристика на страната, ще го направят в много по-голяма степен, отколкото сирийските бежанци.

Написаното дотук позволява русофобски интерпретации, но смисълът му далеч не е такъв. Ще се радвам, ако читателят се замисли, че имиграцията може да се случва по начини, много по-различни от тези, по които я мислим. И че това може да не е страшно.

Също така, евентуалните страхове от възцаряване на путинизъм в България поради наличието на руски заселници са пресилени. Идентифицирането на мигрантите с управленията на страните, от които идват, е порочно, защото често пъти те мигрират именно поради това управление. Много руснаци не искат да живеят в Русия именно поради режима на Путин. Примерът не е доказателство, личният опит – още по-малко. Собственият ми личен опит обаче е, че не съм чула от руснаци в Поморие, както и на други места по Черноморието, не съм чула от руснаци изявления в защита на Путин и СССР. Когато стана войната в Украйна миналото лято, не чух и руснаци да са имали конфликти с украинци в града. Не ме смятам, че не е възможно да е имало подобни случаи, но ако беше имало съществени такива, вероятно щеше да се чуе.

Руската имиграция по Черноморието е свидетелство, че може да се съжителства относително безпроблемно с една общност и без тя да говори езика ти. Че е възможно и сам да поискаш да научиш нейния език, за да общуваш с представителите ѝ. Интересно е как ще се развива този модел занапред – дали руските заселници и наследниците им ще научат български, или няма да им се наложи.

От друга страна, понякога мигрантите научават езика прекрасно, но приемащата страна пак намира основания да е недоволна от интеграцията им, или се опасява, че чужденците биха могли да се превърнат в заплаха. Според публикация от сряда в немския вестник „Шпигел“ например в Германия повече мигранти и техни наследници завършват гимназия (30%), отколкото германци (28,5%). 51% от украинците в страната вземат дипломи от гимназия; дори чужденците от „най-проблемните“ страни като Сирия и Афганистан (където съответно 1/3 и почти 1/3 от мигрантите са завършили гимназия) се представят по-добре от местното население. Единствено голямата турска диаспора изостава – там едва 14% са с дипломи от гимназия.

Има държави, в които се говорят различни езици, например Белгия или Швейцария. Въпреки сепаратистките настроения сред фламандците и напреженията между тях и валонците, за близо два века съществуване на независима Белгия двете етнически общности успяват да бъдат единна нация. Нищо че дори нямат общи политически партии. Повечето швейцарци владеят два езика, някои – и три, но едва ли са много онези, които могат да се справят с всички четири официално езика в страната. Което не пречи и Швейцария да е единна нация. Ако това е възможно, то не поставя ли под въпрос и някои от общоприетите принципи за интеграция на чужденци?

Не казвам, че в никой случай не трябва да се учи езикът на приемащата страна. В повечето случаи известно ниво на владеенето му е ако не необходимо, то поне улесняващо. Казвам само, че има и случаи, в които незнаенето му може да не е същностен проблем за съжителството на дадена мигрантска група с местното население. Когато в южноевропейските страни се заселват богати граждани на Северна Европа, и на тях невинаги им се налага да научат местния език – особено ако живеят в компактни общности със сънародници или ако достатъчна част от местното население говори езика им – примерно английски.

Формалните критерии за интеграция на имигранти важат толкова повече, колкото по-беден и уязвим е мигрантът. Именно поради това е важно да се обърне внимание и на другите модели, които работят – най-малкото, за да се помисли върху самоочевидността (често пъти и цинизма) на интеграционните политики. Някои страни изискват предварително да си научил езика им, ако искаш да работиш в тях. При други обстоятелства няма да има проблем, дори изобщо да не научиш езика на съответната страна.

Често пъти важните социални процеси се случват зад гърба ни, без да ги усетим, защото погледът ни е прикован от събития с много малък или никакъв ефект върху живота ни, които обаче са обзели вниманието на медии и политици. Докато си мислим, че чужденците по дефиниция източват социалната ни система, те всъщност ни обогатяват – не само като купуват имоти в България, а и като дават работа на български граждани. Да си помислим само колко чужденци наемат българи в заведения за хранене, в търговията и услугите, в кол центрове и технологични фирми… Докато се страхуваме от нищожното количество бежанци, които могат да бъдат презаселени в България, не забелязваме наистина голямото заселване.

А може би е добре да имаме сетива за хората, с които живеем, и които ще продължават да бъдат част от нашия свят.

Avatar

Светла Енчева

Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.