Съдбата на бежанците поставя на изпитание доктрината на либерализма

На 23 април президентът на САЩ Барак Обама публично се извини за гибелта на границата между Пакистан и Афганистан на двама заложника, пленени от Ал Кайда. Те са загинали в резултат на ракетен удар, нанесен от безпилотен самолет. Операцията, за която става дума, е осъществена още през януари, а целта й е унищожаването на двама членове на споменатата терористична организация, които са граждани на САЩ. По времето, когато е бил планиран и нанесен ударът, не е било известно, че в сградата, по която са били изстреляни ракетите, се намират и заложници. Председателят на Юридическия комитет на Сената на САЩ, републиканецът Чък Грасли, реагира много скептично на изказването на президента: той предположи, че то е предизвикано най-вече от желанието на Обама да изпревари съобщенията в пресата за операцията и нейния резултат.

Гибелта на невинни хора не може да бъде отменена, но ми се струва, че такова извинение може само да бъде приветствано. У нас има с какво да сравняваме: ако Владимир Путин се беше извинил дори само за част от кръвта, в проливането на която той е пряко или косвено виновен, да речем, за децата, убити в Беслан[1], то би направил, макар и малка, но все пак крачка към постигане на образ, приличащ на този на човек. Но въпреки всичко съмненията в постъпката на Обама не са напълно преодолени, макар моите основания за тях да са доста по-различни от тези на Грасли.

Един от загиналите заложници е американецът Уорън Уайнстен, той е бил държан в плен от 2011 г. Другият е италианецът Джовани Ло Порто, който се е намирал в ръцете на Ал Кайда от 2012 г. Както пояснява Обама, преди да бъде нанесен ударът, са били взети всички мерки, за да стане ясно, че на обекта – цел на ракетната атака, не са се намирали никакви „граждански лица”, но тези мерки не са се оказали достатъчни. Значи ли това, че на обекта вече не е имало никакви други „странични лица”? Президентът нищо не каза по този въпрос, но ние имаме правото да се досещаме.

Всъщност, имаме право не само да се досещаме.

За това, че при ликвидирането на заподозрени в извършването на терористични актове често загиват хора, които нямат нищо общо със самото терористично действие, е отдавна известно, но при операции от подобен род това е практически неизбежно.

Тук, разбира се, има морален проблем, но може да се възрази, че човечеството не е измислило други средства за водене на война: мирните жители умират дори в хода на много внимателно планирани операции. По данни на неправителствената организация “Бюро за разследваща журналистика”  броят на мирните жертви, загинали при удари с безпилотни самолети по данни от януари 2014, е бил между 400 и 900 души, а от 150 до 200 от тези жертви са били деца. Някои обвиняват тази организация в левичарски пристрастия, но очевидно е крайно трудно да се спори с това, че мнозинството от невинните жертви съвсем не са заложници от Запада. Защо тогава президентът на САЩ реши, че е необходимо да поднесе извиненията си само на близките на двамата заложници? В това не се ли съдържат признаци на разделяне на хората на два вида – на наши, които заслужават към тях да се обръщаме като към личности, и на не-наши, които се отчитат единствено като бройки в статистиката?

Не е необходимо да се учудваме, че вън от границите на западния свят (но частично и вътре в него) извиненията на Барак Обама не предизвикаха нищо освен взрив на възмущение. Някои примери на подобен тип реакции привежда Глен Гриноулд в сайта Intercept. В частност, според мнението на пакистанския юрист Шахзад Акбар, който защитава интересите на роднините на сто и петдесетте жертви на американските безпилотни самолети, скърбейки изключително за западните заложници, Обама като че ли отправя послание към местните жители: „вие нямате значение, вие сте деца на по-лош бог и затова аз ще оплаквам само западните жертви”. По такъв начин, отбелязва Гриноулд, се укрепва митът, че в схватката между Запада и Исляма само от наша страна се дават невинни жертви. И, разбира се, това попълва редиците на привържениците на джихада.

Не е нужно човек да е голям познавач на историята, за да проследи изворите на такова сортиране: това са очевидни последици от колониалния начин на мислене. Сега това може да ни се вижда странно, но много от ентусиастите на западния империализъм са били либерали, и между тях имената най-малкото на Жорж Клемансо и на Дейвид Лойд Джордж[2] все още се помнят. Исторически либерализмът може да се разглежда като твърде обширна територия, която се простира от умерено десния до умерено левия фланг на политическия спектър, макар в различните епохи да преобладават различни участъци от него. Общото за всички направления на либерализма беше признаването на автономията на личността и нейната свобода от произвола на властите. Но тези неща са се разбирали съвсем различно, когато е трябвало да бъдат приложени към хората, обитаващи метрополиите и към тези, които са населявали колониите. Предполагало се е – понякога с не особено голямо желание – че само първите са дорасли да ползват в пълен обем правата си. А за вторите се е мислело, че могат да постигнат това единствено в резултат на продължителен процес на възпитание под мъдрото ръководство на колониалните власти. Такова отношение към колониалните поданици граничи, разбира се, с расизма, но трябва да помним, че дори в края на 19-ти и началото на 20-ти век, расизмът не беше окончателно изгонен от цивилизования начин на говорене. Класикът на либералната мисъл Джон Стюарт Мил имаше горе-долу същото отношение към имперската мисия на Британия: той не се съмняваше в необходимостта от еманципация на колониите, но и не смяташе, че тя трябва да се осъществи веднага. Този начин на мислене споделя и писателят Ръдиард Киплинг в известното си стихотворение „Бремето на белите хора”.

Когато през втората половина на 19-ти век Франция е разделила колонизирания Алжир на департаменти по образец на метрополията, право да избират и да бъдат избирани получили само френските преселници, които по това време там били достатъчно много. Що се отнася до местните жители, те са били френски поданици, но без всякакви права. Изключение се правело за тези, които можели да докажат своята „асимилираност”, като най-важното е било знанието на френския език. Такава е била, в различни национални варианти, либералната доктрина по това време. След Първата световна война президентът на САЩ Удроу Уилсън се домогваше народите на Австро-унгарската империя да имат право на самоопределение. Но съдбата на народите на Османската империя го вълнуваше твърде слабо.

Всички тези доктрини с вековна давност сега са пратени в архива, а либерализмът, най-малкото формално, стана универсален и включващ, а не изключващ. Но ние и досега дърдорим глупости едва ли не на всяка крачка.

Идеята за изначалното равенство на хората, независимо от произход, етнос, култура и всякакви други обстоятелства, и досега не е пуснала достатъчно дълбоки корени в нашето съзнание. Злата ирония тук е в това, че този път изговори глупости, в полза на „белите”, не друг, а чернокожият президент на САЩ. Почти едновременно с този срамен епизод се случи чудовищна катастрофа близо до бреговете на Либия. Кораб с бежанци от различни страни, поради некомпетентността на капитана си, се сблъска с товарен кораб, който се опита да окаже помощ на бедстващите хора. В края на краищата загинаха, според приблизителни оценки, от 800 до 900 души и между тях имаше много жени и деца. Подобни истории в Средиземно море се случват едва ли не всеки ден, но този път мащабите на нещастието бяха такива, че подбудиха Европейския съюз да действа: министрите на външните работи на страните членки на ЕС, събрали се на съвещание, обявиха пакет от неотложни мерки, предвиждащи между другото усилване на борбата с главатарите на мрежата за прехвърляне на бежанци в Европа и ускорена депортация на самите бежанци в страните, от които се предполага, че са дошли. Комисарят на ЕС по външните работи Федерика Могерини заяви, че бежанците заслужават хуманно отношение и уважение към човешкото им достойнство, но заедно с това веднага добави, че отговорност за съдбата им носят не само европейците, но и страните, от които бежанците произхождат.

Тук можем да видим двусмисленост от същия вид, какъвто видяхме в извиненията на Обама, при това изобщо не може да се говори, че тези изказвания са грешка. Страните, за които говори Могерини, често се намират в такова състояние, че да се иска от тях да носят отговорност не е възможно, защото няма кой да я носи. Същата тази Либия например с нейните две съперничещи си правителства се намира в състояние на фактическа анархия.  С други думи, приказките на комисаря по външните работи на ЕС можем да ги разбираме като известната формула на Илф и Петров: спасението на давещите е работа на самите давещи се. На мен кой знае защо ми се струва, че Могерини не би започнала по подобен начин да дели отговорността например в случая на Джовани Ло Порто.

Що се отнася до споменатите по-горе извънредни мерки, те също не могат да издържат критика, ако бъдат внимателно разгледани. До края на октомври миналата година Италия осъществяваше около бреговете си масова спасителна операция Mare Nostrum, която спаси от явна гибел хиляди хора. Но тази акция костваше на италианския бюджет девет милиона евро на месец, без да се броят по-нататъшните разходи по настаняването на 150 хиляди бежанци. По тази причина правителството на тази страна се обърна за помощ към Европейския съюз. ЕС отказа да финансира операцията Mare Nostrum; тогава беше обявено началото на нова операция Triton, осъществяване за сметка на доброволните и твърде оскъдни финансови пожертвания на отделни страни. Резултатът може да се види: броят на загиналите във водите на Средиземно море от началото на януари до 20 април тази година е 18 пъти по-голям от този през същия период на 2014 г. А за извънредните мерки, тържествено провъзгласени от министрите на външните работи, се предвижда да бъдат финансирани едва с една трета от средствата, употребени за Mare Nostrum.

Поучително ще бъде да разберем защо беше погребана благородната инициатива на италианците. Главният й опонент беше Великобритания и нейният довод се свежда до това, че в резултат на спасяването на хиляди давещи се, други хиляди, които идват след тях, се изпълват с ентусиазъм. Ще разшифровам този довод по един циничен, но верен начин: колкото повече те отиват на дъното, толкова повече ще намалява желанието на идващите след тях да стигат до Европа.

Тук не може да се забележи даже и намек за уважение към достойнството на човека, хората се разглеждат изключително като стадо добитък.

Същата Великобритания се стиска най-много при предоставянето на убежище. Тя силно изостава от страни като Германия или Швеция.

Никой не си затваря очите пред огромните проблеми, с които следва да се справя Европа поради наплива на пришълци от районите на бедствия. Но тези проблеми могат да се решат като просто си дадем вид, че те не съществуват. Чрез стена можеш да се заградиш от съприкосновение с човешката мъка, но това става само за сметка на фатално увреждане на собствената съвест. Дотогава, докато един западен заложник тежи на „моралния кантар” толкова, колкото множество чужди за Запада пришълци мюсюлмани или пък потънали в морето бежанци, то либерализмът ще си остава изключително вътрешна доктрина на Запада, в която за другите няма място.

 

[1] Става дума за кървавия терористичен акт, извършен на 1 септември 2004 г. в град Беслан, намиращ се в Северна Осетия, където терористи щурмуваха едно училище, взеха в плен 1128 заложника, най-вече деца и техните родители, дошли на тържество по случай началото на учебната година. На 3 септември същата година руските спецчасти щурмуваха училището и освободиха заложниците. При тази операция загинаха 336 души, от които 186 деца и мнозина считат, че Путин носи пряка отговорност за тези жертви, тъй като е могло заложниците да бъдат освободени по друг начин, ако са били водени преговори с терористите. Бел. прев.

[2] Жорж Клемансо (1841 – 1929) е виден френски политик, дългогодишен водач на Радикалната партия и министър-председател; Дейвид Лойд Джордж (1863 – 1945) е голям британски политик, водач на Либералната партия, премиер на Британия през годините на Първата световна война. Авторът ги дава за пример, защото те са влезли в историята на държавите си като най-значими политици, привърженици на либерализма. Бел. прев.

Статията е публикувана в руското онлайн издание InLiberty на 29 април тази година. Заглавието е на редакцията. Оригиналното заглавие е „Границите на либерализма”.

Превод: Емил Коен

Avatar

Алексей Цветков

Алексей Цветков е постоянен автор на изданието InLiberty, поет и журналист.