Самопричиненото непълнолетие

Кой човек е пълнолетен? Онзи, който е достатъчно зрял, за да носи отговорност за постъпките си. Този човек разполага и с всички права, с които зрелите хора разполагат. На редица езици, като например английски и френски, има една дума за „пълнолетие“ и „зрялост“. Непълнолетен е, значи, този, който не е достатъчно зрял, поради което се приема, че не може да носи пълната отговорност за постъпките си, но има и ограничени права. Непълнолетните например няма да влязат в затвора, ако извършат престъпление, за което зрял човек би получил ефективна присъда. Но те имат и редица ограничения – не могат да гласуват, да сключат брак без съгласието на родителите си, да купуват цигари и алкохол например. Не се смята за незаконно, ако родители следят какво прави детето им в интернет с така наречените „програми за родителски контрол“. В България до 12-годишна възраст децата нямат право да бъдат сами, а до навършване на пълнолетие имат вечерен час.

Може ли пълнолетието да бъде самопричинено? Според немския философ Имануел Кант – може. В известното си есе Отговор на въпроса: „Що е Просвещение?“ той твърди:

Просвещение е изходът на човека от непълнолетието, което той сам си е причинил. Непълнолетие е невъзможността да се ползваш от разсъдъка си без ръководството на някой друг. Самопричинено е това непълнолетие, когато причината му не лежи в недостиг на разсъдък, а в липсата на решителност и смелост да се ползваш от него без ръководството на другиго.“[1]

Ако погледнем на пълнолетието като на пълен достъп до права, но и носене на пълна отговорност, то самопричиненото непълнолетие може да се разглежда като доброволен отказ от права и отговорности.

„Та колко е удобно да си непълнолетен! – разсъждава Кант – Щом имам книга, която има разсъдък вместо мен, духовен пастир, който има съвест вместо мен, лекар, който ми определя диета и пр., и пр., то тогава съвсем няма защо да се мъча. Аз не съм принуден и да мисля, след като мога само да плащам: нека другите поемат заради мен досадните неща.“ Затова, според немския философ, много хора са склонни да оставят за тях да се грижат опекуни, но тези опекуни също така „милостиво“ поемат „върховния контрол над другите“.

Есето на Кант е особено актуално в настоящия политически контекст в България, в който българските граждани без особена съпротива се оставят да бъдат лишени от все повече свои права.

Да започнем с правото на глас. В България то беше превърнато в задължение, а упражняването му – ограничено при определени условия. Срещу отпадането от избирателните списъци на лица след две поредни техни негласувания в един и същи тип избор на практика нямаше протести. Срещу ограничаването на гласуването на българите в чужбина протестираха най-вече българи в чужбина и една шепа активисти в България.

Срещу една важна промяна в Закона за електронните съобщения, които вече минаха на първо четене, съвсем нямаше протест. Промяната е, че властта ще може да ни следи, ако някое лице се издирва и има „обосновано предположение“ (каквото и да означава това), че то е станало или може да стане „жертва на тежко престъпление“. Тоест – за 6 месеца назад държавата ще може да се установява с кого сме говорили и какви сайтове сме посещавали, колко често и колко дълго, чрез кое конкретно устройство сме правили това, както и къде сме се намирали (доколкото може да се установи например от клетките на мобилните оператори или от IP-то).

Очарователна формулировка – държавата не следи хора, защото ги смята за престъпници, а защото се грижи за тях и се бои, че могат да се превърнат в жертви.

Важно е да се отбележи, че допълнението е към ал. 2 член 251 б, в която вече е фиксирано, че данните за електронните съобщения се съхраняват за срок от 6 месеца „за нуждите на националната сигурност и за предотвратяване, разкриване и разследване на тежки престъпления“. Какво повече се постига с тази промяна?

Поправката се опитва да заобиколи решение на Конституционния съд, с което няколко члена от закона са обявени за противоконституционни. Те се отнасят точно до опитите да се въведе безконтролно следене и, в частност, това да става при издирването на хора.

Според мотивите за внасяне на законопроекта е вярно, че има решение на Конституционния съд, обаче с колкото повече информация разполагаме, толкова повече ще подпомогнем процеса на издирване. За да спасим човека, да не помислите, че за друго? А какво значи „обосновано предположение“ и кой точно ще се следи – дали изчезналият или хората, които са свързани с него (и как точно свързани), не става ясно. Нито става дума за основни човешки права като правото на личен живот и неприкосновеност на кореспонденцията, нито иде реч какво пише в Конституцията и какъв е смисълът на решението на Конституционния съд.

Със сигурност престъпления ще се разкриват най-лесно, ако човек няма никакво право на личен живот. Ако Големият брат ни наблюдава от телекрана на Оруел където и да се намираме, слушат се разговорите ни и се четат личните ни съобщения. Желанието да ограничава права е естествено за всяка власт, но защо в случая то не среща никаква съпротива?

Могат да бъдат давани още примери, но нека минем към отговорността. Стана дума, че непълнолетието е свързано с липса на поемане на пълната отговорност за собствените действия. Зрелостта, напротив, е свързана с поемане на отговорност. Така е и с държавите, и с обществата.

Наскоро например австралийският щат Вирджиния се извини на хората, пострадали от хомофобските закони в миналото. Според изследователи на миграцията голяма част от гражданите в Западна Европа, противно на тези в Източна, са склонни да приемат бежанците и го правят поради чувството на историческа отговорност. Западна Европа помни колониалното си минало, както и че е предизвикала две световни войни, и затова за обществата ѝ приемането на бежанците е въпрос на справедливост. Германия (в западната си част) особено радушно приема търсещите убежище, защото поколения са били възпитавани в историческа отговорност по отношение на Холокоста.

България по-скоро се възприема като жертва, като играчка в ръцете на едни или други велики сили. Въпреки наличните документи, вадят се от десет кладенеца вода, че страната няма как да е отговорна за депортирането на 11343 евреи. Ала много по-трудно е да се отрече отговорността на българската държава за принуждаването на около 360 хиляди български граждани да станат бежанци в Турция през лятото на 1989 г. Както и на българските граждани, огромната част от което не са направили нищо, за да защитят съгражданите си. Дори напротив – успокоявали са съвестта си с официалната пропаганда – че етническите турци в България не признават българския си произход, неблагодарни са на родината, която иска да върне истинските им имена, искат част от територията на страната да премине към Турция и изобщо – най-добре да си ходят. И им се подиграват, че „отиват на екскурзия“, когато напускат домовете си. Но и когато си отиват, пак са лоши, защото „няма кой да прибере реколтата“.

За разлика от подвизите на Аспарух, Златния век на Българската книжнина или Априлското въстание, така нареченият „Възродителен процес“, кулминирал в „Голямата екскурзия“, се помни и от поколението на днешните 40-годишни. Ала всеки намек за чувство за историческа отговорност по отношение на прогонването на над 1/3 милион български граждани бива задушаван от националистическата антиромска и антитурска реторика, Балканджи Йово и използването на Ботев и Левски. Това, впрочем, се случва всеки път, когато има някакъв неудобен проблем. Така масовото съзнание не си дава шанс да се запита – след като сме превърнали 360 хиляди сънародници в бежанци в Турция, толкова ли ще е страшно, ако приемем 1000 бежанци от страна, в която има война? Вместо това строим ограда по границата с Турция, да не би случайно да припари някой бежанец.

Неотдавна писах, че когато допускаме да се отнемат права на другите, това води до отнемане на собствените ни права. Струва ми се обаче, че проблемът е по-сериозен. На много хора тук май не им и пука, че им се отнемат права. Нечувствителността към правата на другите е свързана и с липса на чувствителност към собствените ни права. Ако нямаш сетива за човешкото, не го цениш и у себе си. А ако не смяташ за нужно да имаш права, още повече не виждаш защо да носиш и отговорност. Важните неща винаги някой друг ги решава. Ти си просто жертва.

Откъде се взема самопричиненото непълнолетие на българското общество? Можем да говорим много за културни, исторически, социални контексти. Като типичен представител на епохата на Просвещението Кант е бил крайно нечувствителен към тези контексти. За него на първо място е човекът и неговият разум. Според него има две много простички причини човек да предпочете цял живот да си остане непълнолетен. Те се наричат мързел и малодушие.

[1] Тук и по-нататък цитатите са по: Кант, И., Отговор на въпроса: „Що е Просвещение?“. Превод: Димитър Денков. Източник: http://www.litclub.bg/archiv/broi33/kant.htm.

Avatar

Светла Енчева

Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.