Самуел Мойн: Всеобщата декларация за правата на човека между социалната държава и неолибералната глобализация. Достатъчни ли са правата на човека?

Въпреки цялата им важност, правата на човека станаха неефективни в условията на пазарния фундаментализъм , пише историкът Самуел Мойн. За да се справят с материалното неравенство, правата на човека трябва да преодолеят своите индивидуалистки и анти-етатистки  корени[1].

Да си представим, че един човек притежава всичко. Да го наречем Крез, който по думите на краля на древните знания Херодот, беше толкова „чудесно богат“, че „си мислеше, че е най-щастлив от смъртните“. Невероятно издигнат над своите събратя мъже и жени, този модерен Крез е също и великодушен. Той не иска хората да гладуват, и не само защото има нужда от някои от тях за поддържане на неговото несметно имущество. Крез настоява за минимален праг на защита, така че всеки, който живее под щедрото му, обаче тотално господство, може да избегне нищетата. Здраве, храна, вода, дори отпуски, Крез ги раздава на всички тях[2].

В сравнение със света, в който живеем днес, където мнозина не се радват на тези облаги, Крез предлага един вид утопия. Тя, в което мнозина вярват, е предвидена във Всеобщата декларация за правата на човека (1948 г.)[3], и стана наша собствена, с надигането през последния половин век на международното движение за правата на човека – особено сега, когато това движение със закъснение насочи своето внимание към икономическите и социалните права, които декларацията първоначално обещаваше. В тази утопия вече не е въпрос на “имащи” срещу “нямащи”. В крайно лошо положение има достатъчно. Но помежду им зее пропаст в йерархията, те – “нямащите” – са много далеч под най-имащите.

Ние все повече живеем в света на Крез. Съвсем малък брой богати гноми, които почиват в своите богатства, и някои държавни режими на управление с тенденция към абсолютно неравенство, дори когато глобалната картина е по-сложна. Сега без да се казва е ясно, че всеки просветен режим уважава основните граждански свободи, въпреки че борбата за тяхното предоставяне е безкрайна. Крез мрази репресията, не просто нищетата. Той никога не би се съгласил с една полицейска държава; той гледа на жестокостите на войната и окупацията с ужас; той пламти от възмущение, когато се споменава думата “мъчение”. И той също така смята, че е скандално това, дори той като единственият жител най-отгоре на върха, да живее в един свят на нищета на неговото дъното. Великодушието на Крез, следователно, е толкова безпрецедентно, колкото неговото богатство. Как би могъл някой да омаловажи това, което Крез има да предложи?

Много от нашите предшественици биха поискали повече.

Всеки пряк ангажимент за материално равенство – един таван на разликата в богатството между богати и бедни – е липсващ както във Всеобщата декларация, така както липсва от правните режими и социалните движения, които възприемат като своя пътеводна звезда материалното равенство, също както това липсва и от ума на Крез. Статутът на правата на човека гарантира равенство, но не и дистрибутивно [разпределително] равенство. Нищо в схемата на човешките права не изключва света на Крез с неговото абсолютно господство, дотогава докато той се отличава с достатъчно доставяне на добрите неща в живота.

Сам по себе си предоставяният от Крез долен праг на защита изглежда дълбоко погрешен – дори неморален – когато съвпада с някои от най-широките неравенства, които някога са виждани. Това е целта на мисловния експеримент: човешките права, дори перфектно осъществените човешки права, са съвместими с неравенството, дори радикалното неравенство. Трудно е също така да си представим на практика, че няма противоречие между драстичното материално неравенство и изпълнението на основната клауза [от Всеобщата декларация за правата на човека – бел. прев.]. Нашият въпрос е дали трябва да продължим да идеализираме света на Крез, като правим нашия свят всеки ден все по-подобен на неговия.

От краткотрайния живот на Якобинската държава[4]  до социалната държава от средата на 20-ти век в нейните северноатлантическа, латиноамериканска и постколониална версии, политическата икономия[5], която придружава Всеобщата декларация за правата на човека, ангажира народите към нова форма на социален живот. Това е политика, която се е борила повече от всякога да постигне достатъчни минимуми за един по-широк кръг от привилегировани граждани, както и едно поне минимално социално-икономическо равенство между тях. Следствието от опита с мизерията по време на Голямата депресия и солидарността през Втората световна война, наред с комунистическата заплаха е това, че капиталистическите държави се подписват толкова ентусиазирано за националното благосъстояние. А за своите съставни части, комунистическите държави в Източна Европа създават благоденстващи държави по свои собствени проекти, и често социалистическите постколониални държави се стремят да последват примера. Макар и разрушавана от полова субординация и ужасен расизъм, това е най-материално егалитарната политическа икономия, която модерността е виждала. Покойният философ Дерек Парфит[6]  напоследък твърди, че е най-добре да подредим едно след друго нашите задължения за изграждане на минималeн долeн праг на защита, и да институционализираме един таван на неравенството. Започвайки с едното, на теория, това по никакъв начин не изключва постигането на другото. Обаче урокът от епохата на националното благосъстояние е, че борбата да се защитят и двете – достатъчни защити и по-равни резултати – не трябва да се извършва последователно, а едновременно, с цел да се отсъди справедливо и за двете с всичките неизбежни трудности, които включва постигането на тяхното завършване.

Идеалът на благосъстоянието никога не e съдържал само защитата на слабите.

Той осъжда либертарните предпоставки[7]  на капитализма от 19-ти век и подкрепя ролята на държавата да се намесва в името на общото благо – както в името на реформата на капитализма,  комунистическата революция, християнската демокрация или светския социализъм. Консенсусът да се намали и да се отмени (макар че никога не е било елиминирано) неравенството на 19-ти век се показва в политическия пейзаж– от антитръстовата до данъчната политика, не се споменава държаваната намеса в производството и в собствеността на неговите средства.

Може би защото правата на човека предлагат една скромна първа стъпка на достатъчна защита, а не окончателна надежда за материално равенство, през 1940-те години на миналия век тези права са били широко игнорирани или отхвърляни, или третирани със загриженост като окончателната основна формулировка на добрия живот. В края на краищата, разговорите за правата често са използвани, за да ограничават държавата, а не да я разширяват. Има такива, които са рискували с призив за “социални права” в ерата на Всеобщата декларация за човешките права. Обаче този призив е получил своята значимост от голямата ревизия на пълномощията които имат гражданите, чрез които да се постигне достатъчност и равенство. Дори Франклин Рузвелт, предложил „Втори законопроект за правата“[8] , точно както и амбицията на „Нова сделка“[9] умира в своята сравнително либертарианска страна, запазил най-високата реторика не само за адекватното осигуряване за обикновения човек, но и за поне малко материално равенство чрез поставяне край на „специалните привилегии за малцина“.

Въпреки надеждите на мнозина тези идеали да обхванат земното кълбо, обаче благосъстоянието трябва да бъде организирано на национално, а не на международно равнище, ако то се разпространи – в силен контраст с предположенията както на политическата икономика, така и на правата на човека, както преобладават в наше време. Навсякъде по света благосъстоянието е обявявано и също така постигано на национална основа. Разбира се, Всеобщата декларация е международна като източник и форма, но основно като модел за народите – “висок стандарт на постижение за всички хора и нации”, както се казва в нейния преамбюл. Благосъстоянието е национално, още откакто се появява силно изразено по време на кризата между световните войни. Управлението на политическата икономия се издига над нацията през 1940-те години, само за да се избегне катастрофа, ако отделните държави са се провалили в техните задължения да управляват собствените си национални икономики. Това обаче не е ставало никога в името на един глобален долен праг на защита, да не говорим за глобален таван на неравенството. Първоначалната взаимовръзка между Всеобщата декларация и политическата икономия е онзи минимален набор от гаранции, към който трябва да се стремят практиките в националното благосъстояние. Декларацията на ООН за правата на човека съществува съвместно с по-амбициозен егалитарен проект[10], който тя не споменава.

Стремежът да се извършват двойните кампании – срещу крайната бедност и за равенство – успява само частично, независимо дали се измерва чрез степента на успеха, или чрез частта от население в света, която се е възползвала от тях. Някои се надяват, че съществува вероятността за глобализиране на благосъстоянието, така че да се намери долен праг на защита и таван на неравенството, които някои нации вътрешно са постигнали. Най-явно развиващите се държави предлагат „Нов международен икономически ред“ (NIEO)[11], определено насочен към глобалната справедливост; неговият комплект от предложения има момент на слава, когато нефтеният шок от 1973 г. поражда опасения, че развитите страни може да се изправят срещу добивни цени за всички стоки. Вместо това обаче триумфира “реалният нов международен икономически ред” на пазарния фундаментализъм[12]. Оказва се, че социалните държави са в криза, подкопавани са от техните врагове и от собствените им успехи, а за политици сe избират (или, в Латинска Америка вземат властта) тези, които предвиждат да унищожат идеологическия консенсус за национално благосъстояние. Наследството от NIEO е, че сега е невъзможно да си представим връщането към свят, в който глобалната материална несправедливост е етично неприложима. В противен случай, надеждите ни ще са измамени, и неолибералните мечти за съвсем различен вид глобална маркетизация ще станат реалност.

След 1970-те години на миналия век, светът на Крез се приближава все повече и повече до превръщане в реалност.

Доколкото е оцеляла една утопия на правосъдие, тя е глобална, обаче минимална, позволявайки най-лошите държавни злоупотреби да бъдат осъждани. Обаче когато се стига до разпределението на хубавите неща в живота, мечтата за достатъчна защита просперира, но всяко задължение за политически ограничения върху материалното неравенство се изпарява. Равенството в статуса води до значителен напредък, чрез преодоляване от социалната държава на основаните на пол и раса предубеждения и социални изключвания – пропуски, отстраняването на които е направило тези изключвания не само невъзможни, но и нежелателни. Правата на жените, например, стават права на човека, и така е оспорена разнородната субординация. Обаче материалната йерархия често се ратифицира и се засилва.

Независимо от своя потенциал на теория, на практика движението за правата на човека се адаптира към новата среда. Започвайки с това, че идеята за правата на човека следва трансформацията на политическата икономия в глобален план. По-нататък, неговите активисти вече не дават приоритет на институциите на държавите да насочват и управляват националното благосъстояние, а дават приоритет по-скоро на правата на отделните индивиди да са свободни от вреди [неувредими] и да се ползват от базисно правителство, което предотвратява бедствията и социалното падение. В икономическата област социалното равенство e изоставено като идеал. В замяна на своя космополитизъм, и въпреки първоначалната несигурност, новото движение за човешки права се отказва от всякакви взаимоотношения със следвоенния егалитаризъм както на теория, така и на практика.

Въпреки очевидното възражение, че Всеобщата декларация за правата на човека предлага гаранции за достатъчно обезпечаване срещу най-лошите злини на свободните пазари, очевидно тясната хронологична връзка между правата на човека и неолиберализма e предизвикателна. Може ли нарастването на човешките права до статуса на морална лингва франка [lingua franca – всеки разнороден език за общуване на говорещи различни езици хора, бел. прев.] да няма наистина нищо общо с възхода на пазарния фундаментализъм, или поне най-малкото със спадането на националното благосъстояние? Отговорът изисква навигиране [управлявано насочване] между тези, които твърдят, че човешките права избягват безнаказано от обвинението, че насърчават пазарния фундаментализъм – и онези марксисти, които отговарят, че човешките права означават малко повече от едно извинение за това обвинение. Конспиративните сметки, които виждат човешките права като страхлив съучастник на промените в глобалната политическа икономия са неубедителни, обаче реалните поражения и ограничения на правата на човека в лицето на материалната несправедливост, са не по-малко обезпокоителни за това.

Реалната тревога за човешките права, когато са исторически свързани с пазарния фундаментализъм, не е, че те го насърчават – а че те не са амбициозни на теория и са неефективни на практика, когато се сблъскат директно с неговия успех. Неолиберализмът  променя света, докато движението за правата на човека не е поставило никаква заплаха пред него.

Трагедията на човешките права е, че те са окупирали глобалното въображение, обаче досега са допринесли твърде малко за отбелязване, а само следват по петите на неолибералния гигант, чийто път остава непроменен и безпрепятствен.

И критичната причина за това, че правата на човека са безсилен спътник на пазарния фундаментализъм, е, че те просто нямат какво да кажат за материалното неравенство. Главната тревога за човешките права не е, че те разрушават самите дистрибутивни [разпределителни] защити, които възнамеряват да осигурят, нека само да кажем, че те поощряват „капитализма на бедствията“[13]. На твърде много места тези защити никога не са съществували. А глобалният капитализъм едва ли е единственият или дори главният източник на държавните  злоупотреби. Разбира се, не може да се отрече, че след 1970-те години, главно благодарение на китайската маркетизация[14], повече хора са изведени от най-крайната бедност – и следователно над един базов праг на съществуване – отколкото от всяка предишна движеща сила в историята.

По-скоро проблемът е този, който илюстрира примера с Крез. Недостатъчно високите амбиции и най-вече неуспехът те да бъдат реализирани, са направили човешките права спътник на пазарния фундаментализъм – двете изпълняват най-големите си крачки в един и същи период. Главната връзка между правата на човека и пазарния фундаментализъм е една пропусната връзка. Точно защото революцията в правата на човека се съсредоточава толкова внимателно върху държавните злоупотреби и най-амбициозно се посвещава на създаването на гаранция за достатъчно осигуряване, тя не успява да се противопостави на – още повече, дори признава – премахването от неолиберализма на всякакви ограничения върху неравенството. Правата на човека са подписа на моралността на една неолиберална епоха, защото те просто изискват от нея да бъде по-хуманна.

Нищо от това не казва, че активността на човешките права е без значение, както не може да бъде накаран един чук да каже, че е безполезен, когато има нужда от друг инструмент. Стигматизацията[15]  на държавите и общностите, които не успяват да защитят основните ценности – доколкото това не е селективно преднамерено и не представлява димна завеса за голямата политика на силата – е един безспорен принос. Повишаването на социалните права през последните двадесет и пет години със сигурност е значимо, въпреки че повечето застъпници и най-мощните държави (ръководени от Съединените щати, които систематично отхвърлят икономическите и социалните права като принципи в международната система) дават приоритет на политическата бруталност и потискане на вниманието за тези права.

Дори когато им се придаде по-голямо значение, въпреки това обаче социалните права генерално се отнасят за един долен праг над бедността, а не за това – колко далеч нагоре се извисява кулата на богатите над останалите.

“При отсъствието на егалитарен натиск, е по-ясно от всякога, че популистката ярост ще избухне в народите, засегнати от нарастващата йерархия и материалната стагнация”.

Изглежда, че неволно сегашното движение за човешки права помага на Крез да въплъти в живота плана си. Някой може да отговори, че материалното равенство е проблем на някого другиго да го оживи и да го организира за намиране на решение: но не е работа на едно движение да изгражда друго движение. Съвместното съществуване на феномена човешки права заедно с края на социализма обаче е исторически факт, който трябва да бъде упоменат. А тези активисти и защитници, които са наследили световния запас от идеализъм в наши дни – би трябвало да имат известен срам, постигайки успех само сред руините на материалните егалитаристки стремежи от всякакъв мащаб. Движението за правата на човека дори рискува да изглежда като съюзник на Крез – то просперира като властта му става по-силна – освен ако не се ангажира с открито дисидентство срещу него [Крез], или най-малко ако мълчаливо одобрява тези, вдигат открито въстание. Ако движенията за правата на човека днес се съсредоточат дори повече, отколкото правят това за социалните права, например, по-специално върху подкрепата на трудовите права които функционират като механизми на колективно овластяване – това може да доведе до значителна разлика в съществените резултати.

При отсъствието на егалитаристкия натиск е по-ясно от всякога, че популисткият гняв ще избухне в народите, засегнати от нарастващата йерархия и материалната стагнация. По същия начин трайно продължаващото глобално неравенство непрекъснато създава стимули за миграцията, като изостря бежанските кризи и превръща крайната бедност от структурно зло във видим спектакъл. Отговорът на движенията в областта на правата на човека е да   удвоят силите си за разобличаване на последиците от материалното неравенство, когато то води до политическа катастрофа. Обаче ако движението за човешките права не се спаси от мирното си съжителство с неолиберализма[16] , то ще изглежда все повече като палиатив, който приема постоянството на повтарящото се зло, без да се изправи директно лице в лице срещу него. Популизмът е само един пример от динамиката за игнориране на заболяването, само с цел да отхвърли като невалидни неговите симптоми.

Може ли една различна форма на международното законодателство за правата на човека или на движенията да въведе корекция за тяхното съвместно съществуване с една криза на материалното неравенство?

Има основание за съмнение, че те могат да направят това, като се променят радикално – например чрез превръщане в социалистически движения. Това не противоречи на моралното значение и дори на историческия успех на правата на човека, когато става въпрос за борба с политическите репресии, за ограничаване на прекомерното насилие и разбира се, макар и по-противоречиво, в кампаниите за икономически и социални права. Обаче винаги когато неравенството е ограничавано, това никога не е било на индивидуалистична и често анти-етатична основа, която правата на човека споделят с техния пазарен фундаменталист Допелгенгер [Doppelgänger][17] . И когато се стигне до необходимостта от мобилизиране на подкрепа за икономическата справедливост, главните средства на движението за човешките права – което провежда информационна политика за стигматизиране на репресиите на държавите и бедствията от войните – тогава тези средства просто не са подходящи за използване. Това е отчасти, защото движението за правата на човека не приема обвинението, че не предлага никаква смислена алтернатива, и че със сигурност не представлява сериозна заплаха за пазарния фундаментализъм. В историите на Херодот, философът Солон[18] , порицавайки Крез само е принизил краля Крез. А персийските армии са го свалили. Истината е, че локалната и световната икономическа справедливост изискват цялостна промяна – препроектиране – на пазарите, или поне преразпределение от богатите към останалите. Нещо, което вероятно никога няма да се постигне само чрез посочване и порицание, дори когато те бъдат допълнени с нови форми на правни дейности.

Не, че неолиберализмът e направил излишна държавата – далеч е от това. Обаче започвайки от държавата на Якобинците, един много различен вид държава, отколкото породения за нея прилив на въображение, която под прикритието на спасител на народа е привлякла неговата преданост и саможертва. Подобно на неолиберализма, движенията за правата на човека зависят от държавата. Обаче преследването от тях на икономически и социални права не е направило нищо, за изграждането на държавен капацитет за тяхното постигането, или да се задейства волята да се осъществи това. В алтернативната традиция на благосъстояние, която съчетава целите на достатъчността и равенството, силната държава – изградена с възможностите за намеса, финансирана от високи данъци и способна да извика ентусиазма на своя народ – служи като изравнителна сила. Равенство никога не е постигано чрез стигматизиране на управлението, а вместо това чрез ентусиазъм за него, дори преданост към него. Преди Новият международен икономически ред да загине, движението за глобално равенство е по-скоро правителствено, отколкото неправителствено, с цел за изграждане на нови институции, а не само за стигматизиране на съществуващите институции. Глобалното благосъстояние би изисквало същата емоционална ангажираност с правителствения капацитет, изцяло определен по мащаб от своя аватар[19]  в националното благосъстояние по отношение на световната сцена. Крез, подобно на движението за правата на човека е прав, че няма начин да се пристъпи от държава към държава, без да се вземе под внимание целия свят. Точно това е, което също така не приема равенството в разпределението като задължителна [принудителна] норма.

Обаче има по-дълбока причина, отколкото неговото диференцирано отношение към програматичното мислене и към държавната власт, за да вярваме, че движението за човешките права не може да разруши съдружието си с неолиберализма, центрирайки се просто към равенството.

Още по-обезпокоително е, че ерата на относителното материално равенство в средата на 20-ти век е също така епохата на тоталитарните режими и на Студената война, което наложи ужасяващо бреме върху света.

Националното благосъстояние е изградило долeн праг на защита и таван на неравенството, обаче това става само в присъствието на сплашващи вътрешни и външни заплахи: забележително и добре организирано работническо движение и комунистическа заплаха, макар извънредно преувеличени. В отговор на тези заплахи промяната идва благодарение на това, което Пиер Розанвалон[20]  нарича “реформизъм на страха” [‘reformism of fear’]. Управлението се разширява, за да осигури материално равeнство, понеже държавата се разглежда като по-малко плашеща отколкото заплахите, които само тя би могла да предотврати. Обратно, движението за права на човека с най-голям ентусиазъм стигматизира правителствените репресии и насилие, обаче никога не предлага функционалното заместване на чувството за страх, което да доведе до защита както и до преразпределение за останалите живи от ужасите на 20-ти век.

Ако една мечта за благоденствие някога бъде изведена от царството на идеала, където в момента е изгнание, тя трябва да се подкрепи не само във вид на програма, но и от едно движение.

Обаче това движение няма да изглежда като нашето сегашно движение за права на човека. Преди всичко то трябва да поеме задачата на управлението, локално и глобално, а не само критиката. И то ще трябва да бъде достатъчно сплашващо, за да задейства незабавно социалните договори, които държавата на благосъстоянието [социалната държава] да контролира до края на постигане на материална справедливост, като в същото време да не понася огромната цена на конфликта на 20-ти век. Векът на човешките права обхваща по-голямо включване в националната социална справедливост, особено за жените, и всяка нова програма и движение ще трябва да запази и разшири тези придобивки. И накрая, това трябва да бъде в глобален мащаб. По морални основания, богатите в света биха искали да се спасят от тясна идентификация със своите събратя – другите хора, само когато животът им e изложен на риск от драматично понижение, бедност и насилие. Досега глобалната структура на благосъстоянието е била само въображаема, обаче никога не е институционализирана. Нашата работа, следователно, не е лесна работа. Наистина, това e изключително обезкуражително.

Обаче няма причина да мислим, че материалното равенство непременно зависи или от социалното изключване или от насилието, или че една смела програма за международна справедливост представлява илюзорна мечта. В продължение на едно поколение e било обичайно да се мисли, че човешките права са най-важният защитник срещу жестокостта и лошото управление, и никой не бива да обезсмисля тяхното значение. Обаче е време повторно да научим по-стария и по-големия избор между социализъм и варварство, и да го издигнем до глобалния проект, какъвто рядко е бил, но трябва да стане. Светът на Крез – на базовите права и потребности – изпълнен в условията на продължаващо и дори ескалиращо неравенство, е не само неморален. Всеки ден става по-ясно, че е той е предназначен за нестабилност и разрушение.

Човешките права възникват като най-високата моралност на един неравен свят, при условията на неолиберализма поддръжниците на човешките права се борят за хуманизиране, само че те самите се оказват обвинени в съучастие с него.

Активистите за човешки права не трябва да желаят това съдружие, дори ако решат, че тяхната роля не е да се застъпват и убеждават за равенството. По-важното е, че тяхната публика не трябва да вярва, че човешките права са единствените или дори главните ключове за отключване на портала към бъдещето на света. Човешките права ще се върнат към тяхното защитно значение, само когато човечеството се спаси от своите ниски амбиции. Ако е така, в името на местното и глобалното благосъстояние, достатъчността и равенството могат отново да станат могъщи спътници както в моралния ни живот, така и в нашите големи политически начинания.

[1] Анти-статизъм = Анти-етатизъм (anti – анти; etat – държава) – Политика на ненамеса на държавата в обществения живот като цяло, всички членове на обществото имат равни икономически и социални права, a държавата има само административни функции.

[2] Херодот, История. Част 1.

[3] Всеобща декларация за правата на човека:  Член 22. Всеки човек като член на обществото има право на социална сигурност и на осъществяване – чрез национални усилия и международно сътрудничество и в съответствие с устройството и ресурсите на съответната държава – на икономическите, социалните и културните права, необходими за неговото достойнство и за свободното развитие на неговата личност.

Член 25. Всеки човек има право на жизнено равнище, включително прехрана, облекло, жилище, медицинско обслужване и необходимите социални грижи, което е необходимо за поддържане на неговото и на семейството му здраве и благосъстояние.

[4] Якобинска държава (31 май–2 юни 1793 г.) – Ръководена от якобинците държава начело с Робеспиер, Марат, Дантон – привърженици на пълното политическо равенство и републиканско управление, което да заличи големите контрасти между нищетата и богатството. Приет е Закон за всеобщия максимум, с който се поставя горна граница на цените и заплатите.

[5] Политическа икономия [Политикономия] – Наука за производствените отношения и икономическите закони, действащи в различните общества и влиянието на политическите системи върху разпределението и използването на обществените ресурси.

[6] Дерек Парфит – Британски философ, признат за един от най-влиятелните философи в областта на етиката и морала от края на 20-ти – началото на 21-ви век.

[7] Либертарианство – Политическа идеология, която защитава естествените права – право на живот, лична свобода, доброволно сдружаване и стремеж към щастие, решенията и действията на отделния индивид, когато това не накърнява правата на друг индивид или група. Според тази идеология институционалната власт служи като форма на социално господство и несправедливост.

[8] „Втори законопроект за правата“ – списък с права, предложен на Конгреса на САЩ от президента на САЩ Франклин Д. Рузвелт през 1944 г. Според Рузвелт “политическите права”, гарантирани от Конституцията на САЩ и Закона за правата на човека, са се оказали недостатъчни, за да осигурят равенство в стремежа към щастие, а истинската индивидуална свобода не може да съществува без икономическа сигурност и независимост.

[9] „Нова сделка“ [New Deal] – Политиката на Франклин Д. Рузвелт, отразена в редица програми между 1933–1938 г. в отговор на Голямата депресия от 1929–1933 г., които съдържат облекчения за бедните и безработните, възстановяване на икономиката до нормални нива и реформа на финансовата система за предотвратяване на повторна депресия. Държавата се намесва в свободата на икономиката, която до този момент е била неприкосновена – това води до съживяване на основните сектори на икономиката.

[10] Егалитарен проект (от егалитаризъм – фр. равенство) – Политическа доктрина за разглеждане на хората като равни, с равни политически, икономически, социални и граждански права, и концепция за създаване на общество с равни възможности за всички негови членове.

[11] Нов международен икономически ред (NIEO/New International Economic Order) – Приетата през 1974 г. от Генералната асамблея на ООН “Декларация за установяване на нов международен икономически  ред”, базиран на справедливост, независимо равноправие, взаимна зависимост, общ интерес и коопериране между всички държави, каквито и да са техните икономически и социални системи, който да коригира неравенството, да се поправят несправедливостите между развитите и развиващите се страни и да се осигури на сегашните и бъдещите поколения мир, справедливост и икономическо и социално развитие”.  Декларацията не успява да формира международно-правни основи за реализиране на NIEO чрез регулиране на икономическите отношения между държавите.

[12] Пазарен фундаментализъм – Преувеличена вяра във възможностите на политиките и практиките на свободния пазар, че могат да решават икономическите и социалните проблеми на обществото.

[13] Капитализъм на бедствията – Практиката от страна на правителство, режим и т.н. да се възползва от голямо бедствие, за да приеме либерални икономически политики, които населението е по-малко вероятно да приеме при нормални обстоятелства.

[14] Китайската маркетизация – Дълбока реформа на китайската икономика, довела до повишаване на нейната конкурентоспособност и растеж чрез въвеждане на пазарните отношения, материалната заинтересованост, присъединяване към Световната търговска организация и по-малко ограничения на частния капитал.

[15] Стигматизация – Заклеймяване, остро осъждане, заради някаква не толкова значителна външна и несъществена характеристика (от различно естество – културно, физическо, интелектуално, религиозно и т.н.), която прави даден човек или групи хора нежелани за обществено общуване.

[16] Неолиберализъм – Идеология, способ на управление и пакет от политически програми, базирани на икономическия либерализъм, които минимализират ролята на държавата и максимализират сектора на частния бизнес и свободната търговия; защитава интересите на глобалния капитал и се стреми да прехвърли контрола на икономиката от публичния към частния сектор; всеки човек се разглежда като свободен предприемач, организиращ собствения си живот като предприятие, а всяко социално взаимодействие – като контракт (акт на покупко-продажба).

[17] Двойник (нем. Doppelgänger – Допелгенгер) – Лице, което силно наподобява друго лице, но между тях не съществува генетична връзка като при близнаците. На практика двойник е невъзможно да съществува, което предизвиква определен интерес към тази тема в изкуството, вярванията и религията.

[18] Солон – Законодател и поет на Древна Атина (ок. 634 – 559 г. пр. Хр.).

[19] Аватар – Термин във философията на индуизма за обозначение на слизането на божество на земята и неговото въплъщение в човешки образ.

[20] Пиер Розанвалон – Френски историк, социолог и политолог. Трудовете му са посветени на историческите връзки между общественото устройство, държавата, идеите и политиките на съвременността и социалната критика на теория и на практика.

 

Статията е публикувана в Eurozine- онлайн мрежа на европейските  списания за култура

Самуел Мойн (роден 1972 г.) е професор по право и история в университета “Йейл”. Преди това е професор по история в Колумбийския университет и професор по история и право в Харвардски университет. Съдиректор на Консорциума за интелектуална и културна история в Ню Йорк, редактор на списанието Humanity, има редакционни позиции в други авторитетни издания. Написал е няколко книги в областта на европейската интелектуална история и човешките права.

Новата му книга „Човешките права в един неравен свят“ предстои да бъде публикувана през 2018 г. от Университетско издателство на Харвардски университет.

Превод от английски език: Румяна Станкова

 

Avatar

Самуел Мойн

Самуел Мойн е професор по право и история в Харварския университет.