Сексуални престъпления, които не трябва да съществуват

Като хора, които участват в обществения живот, и като индивиди, които имат частен живот и лични грижи, ние непрекъснато сме изправени пред задачата да уравновесяваме нашите собствени нужди и права с благото на обществото като цяло. В много случаи тази задача се свежда до това да преценим кое е по-важно – социалните ползи от прозрачността или необходимостта да имаме свой неприкосновен личен живот. В това поле най-познатите и най-горещи спорове в последно време, разбира се, са за шпионажа, който правителството върши чрез високотехнологични способи и без съгласието на шпионираните, един надзор, който в много случаи се простира чак до места, за които хората си мислят, че са вън от подозрение – до спалните им.

Възмущението от такова нахлуване в личното пространство е разбираемо: мнозинството от хората ценят високо правото си на личен живот в сферата на сексуалните отношения и интимност. Сега американците имат на разположение няколко решения на Върховния съд, защитаващи правата им в тази област, но има една група хора, за които тези защити не се отнасят: това ХИВ-позитивните – носителите на вируса на СПИН или болни. В много законодателства от лицата, които знаят, че са ХИВ-позитивни, се изисква да разкрият своя статус пред възможните си сексуални партньори дори когато сексът помежду им е относително безопасен и защитен от последствия. Защо нашите политики за разкриване изтъкват тази група, а не например хора с други нелечими или дори с фатален изход инфекциозни заболявания? Защо повечето от нашите политики за разкриване изискват прозрачност между сексуалните партньори относно техния ХИВ-статус, но не и за миналото им поведение, което може да причини една още неразкрита ХИВ-инфекция, или за поведение като венозно инжектиране на наркотици или пък за секс без предпазване с партньори, които не се преглеждат редовно за наличие на болести, предавани по полов път? Швейцария може би е единствената страна в света, чиито закони за разкриване на ХИВ-статуса задължават да се дава информация от току-що описания вид.

И въпреки че съобщенията за преследване и хвърляне в затвора на ХИВ-позитивни лица рядко стават широко споделяни новини, числата са показателни. Карта, изработена от организацията „Свят, свободен от СПИН“, дава глобална картина на разпространението на преследванията. Към 12 април 2012 г. САЩ са предприели съдебни преследвания срещу 345 ХИВ-позитивни лица, което е повече, отколкото във всяка друга страна в света. В Канада, която заема второ място с 96 случая, властите предявиха обвинение в убийство на майка, предала вируса на СПИН на своето дете. Канада е забележителна с особено всеобхватната си политика на криминализация на тези деяния, които са описани подробно в статия в сп. „Slate“ миналия месец. В тази статия се твърди, че към края на месец май т.г. 146 души в Канада са били обвинени за това, че не са разкрили пред партньорите си, че са ХИВ-позитивни.

Ето част от доклада на „Свят, свободен от СПИН“, посветен на глобалния обхват на тези закони: „Законите, написани уж за да спрат хората, живеещи с вируса на СПИН, преднамерено да заразят други, се прилагат много широко, често по расов признак. ХИВ специфичната регулация не се съобразява със законодателството на съответната страна. Повече от 60 държави са криминализирали предаването на ХИВ-инфекцията или премълчаването на ХИВ-статуса пред сексуалния партньор, или и двете. Това направи възможно осъждането на стотици ХИВ-позитивни лица за поведение, което не е престъпно – от сексуални отношения, чрез които не са предали инфекцията със СПИН на партньора, до напръскване със слюнка, чрез което не е възможно да се предаде вирусът.

Дори в някои страни, които съблюдават общоприетата норма да предоставят анти СПИН лекарства на всички, които имат нужда от тях, затворническа присъда се мержелее на хоризонта за тези, които спазват напълно изискванията за лечението, но възможността да заразят някого не е изчезнала“.

Защо изискванията за разкриване пред сексуалния партньор се съсредоточават само върху вредите от заразяването със СПИН или друга предавана по полов път болест, но пренебрегват други щети – например икономическите или психологическите страдания, причинени от липсата на прозрачност? Следва ли да можем да повдигаме обвинения срещу бившите сексуални партньори, които не са разкрили брачното си състояние? Срещу онези, които не са ни осведомили дали са били обвинявани в сексуални престъпления или са били преследвани за такива, имат ли деца и способни ли са да имат деца, както и какъв е полът, който си приписват? За да уважим моралното право на партньора на сексуална автономия, ние вероятно трябва да разкрием тези факти, но не е ли съвсем различна ситуацията, когато такива морални изисквания следва да се преведат в юридически?

Провалите в разкриването на сексуалните взаимоотношения може да причинят сериозна емоционална травма, може да навредят на репутацията (най-често на жените), може да доведат до нежелана бременност, както и до предаване на болест. Няма основателна причина да ограничаваме моралните и законовите изисквания за сексуално разкриване само до разкриването на това, дали имаш ХИВ. Въпреки това, ние би трябвало да сме внимателни при приравняването на отказите от разкриване със секса, който не е по взаимно съгласие. Правенето на секс, когато партньорите не са постигнали информирано съгласие, не е същото като секс без каквато и да е форма на съгласие и следователно към тези два вида сексуално поведение трябва да се отнасяме по различен начин.

Някои провали в разкриването ще причинят значителна вреда, а други – не. Например не е задължително лица, които не разкриват, че са ХИВ позитивни, да причинят каквато и да е вреда на интимния си партньор. Това е така, защото постоянното лечение може толкова да намали броя на вирусите, които се предават при секс, че фактически да няма риск от заразяване. Освен това различните сексуални действия са свързани с много различни вероятности за предаване на инфекция по полов път, така че ние трябва да знаем както нивото на отделяне на вируси, така и типа интимен контакт, за да можем да определим дали нечии действия представляват неприемлив риск за друго лице. Според онези, които измислят политиките, законите за разкриване на това, дали си носител на ХИВ, са необходими, за да се запази здравето на ХИВ-отрицателните хора. Но страните, които успяха да намалят заболеваемостта от СПИН, постигнаха много по-голям успех чрез предприемането на настъпателни мерки в областта на общественото здравеопазване, отколкото чрез разширяването на политиките за преследване и наказване на ХИВ-позитивните лица. Неефективността на законите, които предвиждат ХИВ-позитивните лица да разкриват състоянието си, както и избирателното им пренебрежение към неприкосновеността на частния живот на същите тези хора, трябва да ни накара да преосмислим начина, по който уравновесяваме ползите от прозрачността с ценността на неприкосновения частен живот по отношение на предаването на вируса на СПИН. Като обявяваме за престъпление, че носител на ХИВ вируса не оповестява здравния си статус (без значение, дали има намерение да нанесе вреда или съществува само риск), ние по нечестен начин се фокусираме върху хората, които представляват малка опасност за другите, правим ги жертви на потенциално криминално преследване, а освен това засилваме социалната стигма на тези, чието състояние се поддава на лечение.

ХИВ-позитивните имат силен интерес да могат сами да се оправят със своите интимни отношения без надзора на държавата. Докато всеки от нас има морално право на сексуална самостоятелност, на лична автономия, държавата може да защитава това право, без да пренебрегва правото на неприкосновеност на личния живот на хората, които са с болести, предавани по полов път. Хората могат да упражняват сексуалната си автономия, като правят само сигурен секс с партньорите си или като търсят информация за неотдавнашните им сексуални истории, както и за резултатите от тестовете им за СПИН.

Вероятно всеки от нас има различни идеи за това, каква информация сексуалните ни партньори са длъжни да споделят с нас, и някои искат повече прозрачност от други. Следва да сме нащрек как държавата използва властта, за да насърчава прозрачността в сексуалните взаимодействия. Многобройни са опасностите за неприкосновеността на личния живот на всеки в една сфера на живота, където тази неприкосновеност е високо ценена. Ние имаме много други опции за насърчаване на прозрачността между интимните партньори, като например образователни програми за секса и здравето, които обучават хората как да управляват сексуалните си взаимоотношения така, че да е ефективно защитено физическото и психическото им здраве.

Като се имат предвид фактите за предаването на ХИВ, както ги схващаме сега, държавата няма никакво оправдание да санкционира и да изисква прозрачност между интимно близките сексуални партньори за техния ХИВ-статус. Направо казано, законите за разкриване на ХИВ-статуса „причиняват повече вреди, отколкото ползи, ако става дума за въздействието им върху общественото здраве и правата на човека“. Така прокламира приетата през 2012 г. Декларация от Осло за криминализирането на ХИВ.

Забелязват се знаци за съществуването на тенденция за отмяна на тези закони. През 2012 г. Глобалната комисия за ХИВ и ХИВ-законодателството издаде доклад, в който четем следната препоръка: „Страните не трябва да приемат закони, които явно криминализират предаването на ХИВ, въвеждат принуда за оповестяване на ХИВ статуса на човека или наказват неразкриването му. Където има такива закони, те са контрапродуктивни и трябва да бъдат отменени“. Миналата година през декември сенатор Крис Куун (Chris Coons), демократ от щата Делауер, внесе предложение за „Закон за отмяна на закона, дискриминиращ хората с ХИВ позитивен статус“. Но в твърде много части на света законите от този вид остават.

Законите за разкриване на ХИВ-статуса добавят много малко „тежест“ към интересите и правата на ХИВ-позитивните хора. В същото време те надценяват и преувеличават ползите от прозрачността за обществото. Чрез отменянето на тези закони ние се движим към приемане на по-справедливи и ефективни политики, насочени към борба с епидемията от СПИН, като в същото време защитаваме най-основните права на човека.

 

Статията е публикувана във вестник “Ню Йорк таймс” на 1 юни.
Превод: Емил Коен

Avatar

Лори Шрейдж

Лори Шрейдж е професор по философия и джендър изследвания в Международния университет във Флорида, САЩ.