Ще дойде ден и никой няма да бъде под запрещение

Дългоочакваният   законопроект[1]  дава поводи за много дискусии, размисли и надежди. Той има за цел да отмени остарелия до невъзможност Закон за лицата и семейството, приет през далечната 1949 г., и да направи реално приложими принципите на Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания, ратифицирана от България през 2012 г., да изпълни препоръките на Европейския съд по правата на човека, дадени с решението Станев срещу България.

Законопроектът засяга, формално и едностранчиво погледнато, около 6500 – 7000 души в България, които сега са поставени под запрещение.  Всъщност няма достоверна статистика. Числото е извлечено от данните за водени дела за поставяне под запрещение в окръжните съдилища в България за последните години. Но не се знае доколко е прецизна. Не се знае колко точно хора имат нужда от различни форми на подкрепа. Не се знае колко от хората, които са под запрещение, имат нужда наистина от някаква подкрепа и дали това, че дееспособността им е отнета не е по-скоро мярка, която усложнява неимоверно живота им, като ги откъсва от възможностите на съвременния свят по начин, по който би го направила една институция, изолирана от общността.

Всъщност законопроектът засяга всички нас. Защото всички сме човешки същества и, като такива, носим в себе си уязвимост.  Всеки от нас може да претърпи тежък депресивен епизод, да преживее емоционална или физическа травма, която да го извади в една или друга степен от равновесие, да се срине след непосилен стрес, да изгуби някои от способностите си в резултат на болест (като деменция например).  Нито едно от тези преживявания не прави човека по-малко човек. Нищо от това не отнема способността му да има желания, предпочитания, да изпитва болка, да изпитва чувства, да има близки хора. Наистина болестта, увреждането, водят до различни по вид трудности. Които има как да бъдат преодолени.

Но преодолени не означава да бъде изолиран човекът, да бъде сведен до правно нищо. Не означава да бъде заместена волята му с нечия друга. Означава да бъдем внимателни. Да слушаме по-активно. Да обясняваме по-ясно. Да зачитаме личността му. Обратното – отричането, изолирането, заместването на волята му с нечия друга, е не друго, а насилие. Насилие, което поражда още по-голямо страдание. Което заключва човека зад стена на недоверие и болка, огорчение и страдание, които стават все по-непреодолими след всеки следващ акт на насилие: било изолиране в институция, отнемане на имот или средства, отнемане на права, забрана на личния избор – дори на базисно ниво.

И докато физическото увреждане изисква промяна в архитектурната среда, най-общо казано,  психо-социалното затруднение изисква промяна в социалната среда. И двете са възможни. И двете носят свобода на хората с увреждания, а и не само на тях.

Законопроектът показва, че е възможна промяна. Промяна на всички нива, която да доведе до зачитане на човешкото, на личността, на различието.

Защото на ценностно ниво точно този процес се случва сега. Бавно, мъчително и болезнено се разпадат онези структури, които заставяха личността да живее в строги рамки, определени от онези, които „знаят по-добре”, онези структури които наказваха всяко различие, които поставяха хора извън света на човеците… Онези тоталитарни структури на организация на обществото и на мисленето ни за себе си и обществото. Структури не само във видимата реалност, но и в съзнанието ни.  В случая – и в правната ни система.

Така погледнато, деинституализацията придобива по-широк смисъл. Това е не само процес на промяна, свързан със затварянето на институциите, в които хората с увреждания бяха скрити от света. Не е само промяна на модела на изземване на властта да взимаш решения за себе си от човека и предоставянето на цялата тази власт в ръцете на другиго, който се предполага, че знае кое е добро.  Изкушена съм да мисля за този процес като за едно много по-голямо движение на разкрепостяване на съзнанието и освобождаване на мисленето от модела на институционалната зависимост.

Законопроектът прави точно това – премества фокуса. Ако го прочетете внимателно, ще забележите, че вече няма някой, който „знае по-добре” кое е „най-доброто” за човека с увреждане. Законопроектът говори за комуникация, за доверителна връзка, за подкрепа. За зачитане на личните предпочитания. За уважение към личността на всекиго, независимо от увреждането.

Законопроектът е много силна заявка за промяна на обществото.

Промяна, която се случва въпреки институционалната съпротива. Въпреки окопаването на едни или други експерти в традиционното знание за това как трябва да бъдат нещата (защото винаги така са били и не могат да бъдат по друг начин), въпреки страха от промяна. Въпреки предразсъдъците.

Случва ми се да загубя доверие в този процес на промяна.  Случи ми се скоро например, докато придружавах клиент при психиатър. След около 10 минутен разговор, експертът отстрани клиента ми от кабинета. В следващите поне 30 минути се опита да ме убеди в тежкото състояние на човека и нуждата от ограничаване на правата му. Аргументите се въртяха около „нелепите твърдения” на човека, че бил претърпял насилие („Имам доказателства”, казах аз на експерта, „как така да са нелепи?”. „Нелепи са” – настоя той – „никой не преживява такива неща толкова тежко”. ) Около религиозните му вярвания („Но в България имаме свобода на вероизповеданието, как така” – наивно попитах аз. „Вярванията му са странни” – заключи експертът- „всички психично болни имат странни вярвания”). Опитах да подчертая разумните решения на човека („Вярно, че всички решения засега са разумни” – съгласи се психиатърът – „Но винаги има едно по-абстрактно ниво, по-сложни решения от тези и той няма как да се справи на това ниво, все някога ще направи нещо неразумно, защото е психично болен”. „Но кое ниво? Какво ви кара да мислите, че ще се наложи изобщо… и кой не прави понякога грешки?” – недоумявах – „Как кое, абстрактното, винаги може един ден да се наложи… и грешката му няма да е като моята и вашата, той е психично болен.” ) Вдигнах рамене и се отказах да споря.  Експертът трябваше да отговори дали човекът трябва да бъде поставен под запрещение. От правна страна отговор на този въпрос, разбира се, дава съдът. Но съдът толкова лесно дезертира от тази отговорност и я възлага на психиатър! А психиатърът в нашия случай реши въпроса за 10 минути. Опитах да кажа нещо за Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания, за чл. 12, който признава дееспособността на всички, което изключва запрещението. Опитах да кажа, че има работна група за създаване на нов закон. Експертът изучаващо ме наблюдаваше и записваше нещо в бележника си. „Господи –  казах си внезапно и се сепнах дали пък мисълта ми не е твърде странно религиозна – ами той сега и мен ще ме освидетелства! Това, което говоря, е доста нелепо за него и със сигурност е различно от това, което е чувал до сега!”. И оставих спора за съдебната зала.

Случва ми се, разбира се, и обратното. Да почувствам как промяната се случва тук и сега и се случва с толкова красота и сила, че се изпълвам с гордост и вълнение от това, че съм част от процеса. Че България е страна, в която това е възможно. Да срещна експерти, които са с отворени за промяната сърца и умове.

Законопроектът е една от причините да бъда горда и да вярвам в това.

Гордея се, когато науча, че истории на хора, получили подкрепа в България, се разказват като добри практики и когато хора от иначе развити държави се учат от този опит.

Когато осъзнавам, че се случва една тиха революция, че се разчупва моделът на институцията в ума на хората и те постепенно осъзнават възможната си свобода. Независимо от това дали имат увреждане.

Тя, като всяка революция, има свои герои, хора, през съдбата на които се проявява. Един такъв герой е Руси Станев, човекът, който през 2012 г. осъди България за това, че повече от 8 години беше лишен от свобода в място, наречено „дом” за хора с психични разстройства и за това, че вратите на съдебната система остават затворени за него, за унизителното и нечовешко отношение, което преживя.

RS
Руси Станев.

Преди няколко дни Руси беше поканен в Страсбург отново, този път пред представители на Комитета на Министрите, за да каже къде сме – къде е той по пътя на промяната, къде е родината му.  Това споделено пътуване, трето подред, ми донесе знание, опит и вълнения, които трудно мога да споделя в рамките на тази статия. Всъщност много мислих от каква гледна точка да разкажа, за да не пропусна някой важен аспект.  Дали да разкажа за пътя на Руси от Пастра, където той прекара повече от 8 години от живота си в условия на изолация и нечовешко третиране, в институция, цинично наречена „дом”, в която нечовешкото и унизително отношение пак така цинично бяха наречени „грижа”, до Страсбург, изминаван вече три пъти. Път, който премина през услуга, наречена „защитено жилище” и базирана в психиатрично отделение на психиатричната болница в Русе, отделено както от света, така и от самата болницата с решетки? Или за онова, за което говорихме в Страсбург? Или за опитите на Руси да отмени запрещението си или поне да постигне преразглеждане? Или за многото малки истории, които той ми разказваше в моментите на нашите срещи, трогателни истории, истории на гняв, на болка, на страдание, на загуба, истории на откраднати мечти и таланти, на зависимост, на контрол и на свобода и нейната цена… Истории на доверие, на изграждане на доверие и на загуба на доверие… Всички тези истории, една по една, сигурно ще стигнат до света.

Но понеже днес говорим за законопроекта, ми се иска да спра до тук. До точката, в която открих, че не е лесно да подкрепиш един човек да осъществи своето решение, особено ако ти се струва по някаква причина, че има и по-добри решения. Руси непрекъснато ме поставя в тази ситуация. Мен и останалите хора, които го съпровождаме по този забележителен път. Не е лесно, докато се оставяме да бъдем водени от страх и предразсъдъци. Но също така е забележителна промяната, която настъпва след това – когато изоставим страха и предразсъдъците и позволим свободната воля да се разгърне. Когато човекът бъде чут. Когато знае, че има свободата си. Че може да греши и да се учи от грешките си. Че има кой да го подкрепи в процеса на учене. Че няма да бъде безпомощен и зависим. Че има кой да забележи постиженията му, уменията му, да ги признае.

Докато пътувахме, Руси ме попита какво ще стане, ако бъде закрито жилището, в което сега живее. Страховете му са основателни – жилището функционира без никаква държавна подкрепа вече поне две години. Възможно ли е, питаше се Руси, да загубят той и хората, които са там, подкрепата, която сега имат и да бъдат отново заключени в „дом”, с „доживотна присъда” (както се изразява той). Възможно ли е, ако загубят подкрепата, която сега имат, да бъдат завинаги и безвъзвратно лишени от всяка възможност да бъдат част от човешкото общество.

Разказах му за законопроекта, за промените, които са възможни. Той ми разказа за Пастра. За това, че „домът” е затворен, но е срещнал хора, затворени в психиатрични отделения, наречени „защитени жилища”. Че това може да е много по-лошо и че на такива места може да не те открие никой. Че запрещението прави всичко това възможно.

Казах му, че ще дойде ден, когато никой няма да бъде под запрещение. Не знам дали ми повярва. Доверието, както научих от него, е сложен процес. И се печели стъпка по стъпка, с усилие на разума, емоциите и волята. С отстояване на ценности.

Той още няма голямо доверие в обществото, но стъпка по стъпка го гради, въпреки трудностите. Надявам се обществото да му отвърне със същото и да повярва в неизмеримата ценност на онова, което той като личност има да допринесе за света, да повярва в способността му да приема промените и да оцелява дори в най-трудни, немислими понякога обстоятелства.

Иска ми се да не е много далечен денят, в който да мога да му кажа : „Помниш ли, Руси, как се съмняваше, че няма да има повече запрещение?”.  И да разказвам само истории на доверие и подкрепа.

Засега това е само възможно бъдеще. От всички нас зависи кога и дали ще стане реалност.

 

[1] На 6. 11.2014 Министерството на  правосъдието публикува на страницата си Проект за Закон за физическите лица  и  мерките за подкрепа

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Анета Генова

Анета Генова е адвокат. Правен консултант на Mental Disability Advocavy Center за България. Работи по случаи, свързани с защита на права на хора с психо-социални и интелектуални затруднения, както и с жертви на домашно насилие. Работи по изследователски проекти, свързани с тези теми, както и с теми за защита правата на децата. Работила е в Български Хелзинкски комитет, както и в сътрудничество с Фондация "ПУЛС" - гр. Перник. Била е съдия.