Силва Балканска, Моис Аврам Яков, тъмната страна и какво има в огледалото

Новата книга на Леа Коен „Събирачът на дневници” постави отново във фокуса на вниманието темата за Холокоста, за противоречивостта на колективната памет и потребността от интензивно изследване и преживяване на миналото. Този път обаче разговорът (дискусията се проведе на 19 юни в „Червената къща”) се съсредоточи върху възможната реконструкция на това минало не със средствата на историческата наука и нейния голям наратив, а чрез литературата, с помощта на художествения образ и творческата инвенция. Върху възможността наслоените от десетилетия травми да бъдат разказани през личната история, през фикцията и художествената измислица – един неучебникарски подход, който надмогва големите обобщения и би могъл да въздейства несравнимо по-силно.

Историкът Николай Поппетров сподели виждането си, че на хората им е омръзнало да слушат големи разкази за войни, революции и насилие, че големият исторически наратив е преекспониран и е девалвирал, тъй като е наситен с фалшификации. Той обобщи, че съществуват два подхода за контактуване с миналото – този на учените-историци и този на писателите и творците. Прочитът на учените е сложен, той е базиран върху документите, върху тяхното изследване, тълкуване и систематизиране. Не всеки може да разбере този прочит, тъй като той е труден за възприемане. Интересът към темата за съдбата на евреите в нашия регион през Втората световна война и за начина, по който са били третирани те от българските власти, е огромен, но за жалост се вмества в една масова и усреднена, в една медийна представа, която измества историческото знание. Вероятно тук е мястото на добрата литература, на литературната интерпретация на миналото, която би могла да предизвика интерес и да създаде една по-дълбока и по-вярна представа. „Каква е представата за Октомврийската революция на милиони хора в Западна Европа”, попита Поппетров, припомняйки огромното значение на романа на Борис Пастернак „Доктор Живаго”.

Според литературния критик Митко Новков добрата литература има едно много важно качество – качеството да изненадва. По думите му книгата на Леа Коен е в някаква степен точно такава изненада и това я прави добра. Тя влиза в темата индиректно, влиза много плавно и меко. „Тази книга ни води тихичко, лекичко и нежно за ръчичка, както се води малко дете, към един проблем, който изобщо не е за малки деца. Тя влиза централно в този проблем за българското историческо отношение към съдбата на еврейската диаспора в страната ни, но не съди и не дава оценки, просто разказва. Разказва една чисто човешка, една лична история. Разказът за травмите на миналото може да бъде само центробежен, а не целеустремен. Това е един разказ, който кръжи, кръжи и в процеса на това кръжене се изгражда кълбото на взаимоотношенията, изгражда се центърът, изгражда се цялата сплетеност от проблеми, с които ние трябва да се справим”. Според Новков „Събирачът на дневници” е поредната книга, която се занимава с темата за Холокоста и съдбата на евреите през Втората световна война, и това е радващо. Радващо е, защото в литературното българско поле тези въпроси се разглеждат все по-настоятелно, все по-придирчиво, все по-внимателно и контекстуално и това е важен маркер на българското мислене за случилото се с българските евреи в средата на 40-те години. Този маркер говори за нещо много важно, което се случва сега – осъзнаването на необходимостта от вглеждане в себе си, от коопериране помежду ни с цел разрешаването на един проблем, който е специфично български, а не еврейски.
Лична история разказа и режисьорът Петринел Гочев. Преди около две години негов приятел, евреин, му изпратил един том с документи и от чисто любопитство и любов към еврейството той се захванал да чете. „Става дума за документи от това време, за писма на правителството до гарички, до чиновници, до хора на административни постове, за благодарствени телеграми, изпратени до същото това правителство. Казвам ви, че ми стана лошо, доповръща ми се, разболях се истински. Три дни бях болен и не исках да съм това, което видях в тези документи.” Според Гочев голямата драма и голямата трудност е в това да се срещнеш със себе си, да се запознаеш със себе си, вглеждайки се в миналото. „Аз трябва да се запозная със себе си, защото кое ме прави по-различен от тези, които са живели преди 70 години. Нищо. Това е причината за голямото отхвърляне на тази тема. Това, което откриваме в тези документи, са не натоварените и откарани вагони, не костите и гниенето, откриваме себе си, откриваме факта, че сме ги пуснали ей така. Какви „Недадени”, какво “спасение”? Ако видите тези прости телеграмички на благодарност, тези благодарствени излияния, ще се потресете, ще се разболеете като мен и няма да искате да сте българи, няма да искате да сте част от това, ще мразите евреите, защото са ви отворили очите за себе си и сте се видели черен в огледалото. Именно болката от вглеждането в този образ води до „Недадените”, затова е тази държавна политика, която иска да изгради фалшив образ на българина и да прикрие тъмната му страна”.

Твърди се, че ако искаме да осмислим истински миналото и неговото значение, ще търсим в него точката на пречупване в нашето колективно мислене, изхода от затворената верига на конфликтите и озлоблението към другия, на обичайното противопоставяне. Този процес е мъчителен и изключително бавен, но той все пак върви – последната дискусия показва това – движи се в посока обратна на враждебността и насилието, макар все още да не са секнали разправиите кой е бил виновен и кой не, кой е спасил евреите и кой ги е изпратил в лагерите на смъртта. За да се стигне до такова движение в масовото съзнание и да се почувства тази точка на пречупване, е нужен диалог, нужна е силна интуиция и спокоен, непредубеден и свободен от предразсъдъци и идеологеми разказ.

Димитрина Чернева

 

МИТАРИ И ФАРИСЕИ
(Стилиян Йотов представя книгата на Леа Коен „Събирачът на дневници”, 19 юни, София)

В Евангелие от Лука (18:9-14) е разказана прекрасна притча – За фарисея и митаря.
…двама човека влязоха в храма да се помолят: единият фарисеин, а другият митар.

Фарисеинът, като застана, молеше се в себе си тъй: Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар:
постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що придобивам.
А митарят, като стоеше надалеч, не смееше дори да подигне очи към небето; но удряше се в гърди и казваше: Боже, бъди милостив към мене грешника!…
Както добре знаем, притчата дава право на митаря и осъжда фарисея.
Но искам – отклонявайки се по три пътеки от притчата – да кажа нещо друго за митарите и за фарисеите.

(Първо отклонение) Един от учениците на Христос – Матей – самият бил митар, т.е. бирник, но след като Христос го призовал да тръгне с него, Матей го последвал и от събирач на данъци станал събирач на души, а осем години след възнесението на Учителя написал първото Евангелие, разказал като свидетел за земния път на Спасителя. За идните поколения Матей не останал в паметта с мъченическата си смърт, колкото като събирач на спомени.

Понякога е важно да проумеем не само, че за митничарите и за проститутките също има място на трапезата край Христос, но и че за тях самите има шанс да си „идат у дома оправдани” или щом се смирят – „да се въздигнат”. Също така не е без значение и това, какво се събира, какво търсят митарите. Особено във време, когато близки и ближни пищят от вси страни заради събирачи на вземания. Колкото и да е парадоксално, понякога събирането е не на дългове, а доверително съхраняване, временно управление на ресурси, което е в полза на изначалните им титуляри и на техните наследници. Подобни митари не работят за интереса на държавата или за себе си, не са бирници или колекционери, а поемат отговорността да съхранят и да пренесат през бурите на времето нещо, което в последствие ще върнат на правилия адресат. А такова имущество е не само материално.

Книгата на Леа Коен, която ни е събрала тук, още със заглавието си – Събирачът на дневници – ни насочва към темата и проблемите за режимите на паметта, към калейдоскопа на спомените, към разказите, с които държим юздите на своя и на чуждите животи. Още в зората на европейската култура Аристотел изтъкнал, че за човешкото познание е изключително важно не само да казва как нещо се е случило, а защо се е случило. В това той и повечето след него съзрели безспорен прогрес – отказ от мита в името на логоса, т.е. на изследването и доказателствата. Така постепенно и самата история станала от разказ – наука, а историците – експерти. И все пак личните истории никога не загубили своето значение; никога не били „снети” или „изтласкани” от пастирите на обективната история. При това те продължават не само да радват художествения ни вкус, но да подриват всички опити на официалната история да заковава нещата с последната си дума. Защото надават ухо и дават да се чуят гласове, които науката – заради собствената си порядъчност – не чува и не допуска на равна нога с нея.

За тяхното значение свидетелства Дневникът на Ане Франк. Вчера Юрген Хабермас навърши 85 години, есента, дай, Боже, ще дойде ред на Гюнтер Грас и на Ханс Магнус Енценсбергер. Техни връстници като Мартин Лутър Кинг, Хайнер Мюлер или Криста Волф, или пък Серджо Леоне не дочакаха толкова късен юбилей. А Ане Франк изчезна изпепелена от този свят на 15, но пък благодарение на дневника й ние знаем не само за нея, а и можем да си представим света на отнетото детство. Което едва ли е от такъв интерес за историята с голямо „И”.

(Второ отклонение) Ако „митар” звучи архаично до степен да забравяме значението на думата от евангелския текст, то с „митарства” си служим безпроблемно и изобщо не се питаме дали двете думи имат общ корен. Според речници „митарствата” са премеждия, както и последното препятствие за преминаване към задгробния живот. Но пък знаем и за митарствата на душата! И това е най-интересният пласт от книгата на Леа Коен – пробужданията и преражданията на героите й.

Ще си призная. Когато я четох, не ме оставяше чувството, споходило ме от гледането на един филм от 1991 г., на който Дейвид Мамет е не само сценарист, но и режисьор – Отдел „Убийства” (Homicide). В него един детектив осъзнава постепенно еврейската си идентичност. При това по начин, по който на финала да заеме критична дистанция дори към мястото и ролята на ционизма в този процес на израстване и на промислена съпринадлежност.

В книгата на Леа Коен преображението настъпва не заради преоткриване на латентна – притежавана, но неглижирана – еврейска идентичност, а заради изграждането и поддържането на лична и колективна идентичност, в която съдбата на евреите – а в някаква степен и тази на всякакви съседи и други – ни оставя безучастни, не се възприема като участ на ближни. Някъде Ричард Рорти беше разделил писателите на такива, които ни обогатяват и на други, които ни променят. Към първите причислява Дикенс и Балзак, към вторите – Пруст и Джеймс. Много пъти четем и научаваме все повече и повече за Холокоста, но само на отделни разкази или свидетелства е съдено да ни събудят за природата на варварството, родено от цивилизацията. Впрочем, Събирачът на дневници ни подсказва, че подобни истории са се спотаили навсякъде около нас. Достатъчно е, както става в книгата, да сравним учебниците по история с новинарските хроники от същото време. Проблемът е дали ще отворим сетивата си за тях, дали ще се осмелим да пуснем душата си да митарства.

Нео и Лидия се осмеляват, променят живота си, дори го свързват в единство както през обичта, така и през творчеството. Навярно, защото пускат в него да говорят гласове, които повечето пренебрегват или се опитват да забравят, че са звучали, че са принадлежали на живи хора. И сякаш, защото схващат, че историята има смисъл, когато всеки срещне тайни, предназначени да бъдат разкрити именно от него.

(Трето отклонение) Събирачът на дневници е книга и за фарисеи. Нещо повече, тя е за фарисейщината във всеки един от нас.

Историята, която научаваме, е между две смърти – на една оперетна прима и на един портиер в оперетния театър, бивш комарджия и настоящ хазаин на пансион за пенсионери. И двамата са страстно свързани със съхраняването на дневници; но героинята ги води сама, а героят – събира от други.

И така, какво все пак, ни казват тези дневници. Откраднатият албум и двата ръкописа със спомени, получени от неизвестен изпращач, реконструират епоха преди 70 години, в която установяването на един „Нов ред” създава илюзии, поражда изкушения, но под повърхността си зачерква форми на съществуване, лишава от индивидуалност, позволява на едни да си играят с достойнството и с живота на други, заличавайки дори спомена за тях. Не изпъква ли на този фон оправданието на фарисея: че първите постят и плащат десятък, а вторите са грабители, неправедници и прелюбодейци? Фарисеите са хора, живеещи с усета за безгрешност, за които собствените им грешки са исторически оправдани, и които смятат други хора – макар и безгрешни по смисъла на закона – са грешници по своята същност. Те се хранят от грешките на другите; малките грешки им изглеждат големи, а големите просто не виждат. Фарисеите са самомнителни и лицемерни в най-висша степен, защото никога не поставят човеколюбието наравно със закона и винаги смятат, че ритуалите на пречистване са вече покаяние, че катарзисът е въпрос на физиология и хигиена. Такива екстремни легалисти хич не са малко. Някои от тях са живели на същата улица, само през 2 номера от издателството, отпечатало книгата на Леа Коен.

Но други живеят сякаш във всеки от нас. И се крият зад други предписания. Защо Силва Балканска и Моис Аврам Яков съхраняват или събират дневници? За нея – агента на службите – те са като досиета, с които може да държиш другите в шах. И често пъти такива са потулените мотиви на фарисейщината. За него те са средство да върне живота си. Ала какво ще върне бай Моис, след като на дъното на кладенеца на спомените са заровени собствената му нерешителност и предателство, лъжата пред любимата и пред съпругата, оправданието чрез чуждата воля и страхът да не загуби благоразположеното на баща си? Както публичните закони, така и правилата на тайните служби или традицията на предците са все форми на алиби, зад което се крие духът на фарисеите.

 

Avatar

Marginalia

Marginalia е интернет сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека. Пространство от съмишленици. И още.