Силвия Емирян: Главният актьор във филма „Чуй“ е Радиото

Премиерният документален филм „Чуй“ (2014) на режисьора и сценарист Диана Иванова, журналистка в закритата през 2004 г. българска секция на Радио Свободна Европа, среща  зрителите със знакови жертви на Държавна сигурност през 80-те години като поета-дисидент Петър Манолов, журналиста Владимир Костов, както и полковника от ДС Атанас Кременлиев. Съчетани с огромната роля и смисъл на Радиото, личните истории и непознати документални кадри от живковските времена са интересен поглед към времената на тайните служби и тоталитарен контрол на информацията, предоставяна от чуждестранните радиоразпръскватели.  Едновременно с тези несъмнени постижения, документалният филм „Чуй“  поставя въпроса защо нямаме достъп до записите на Радио Свободна Европа, финансирано от ЦРУ  по време на Студената война.

Георги Папакочев, журналист от РСЕ – Прага до закриването на българската секция през 2004 г., заяви пред „Маргиналия“: “Една част от архивите на радиото са взети за съхранение в Централно Европейския университет на Джордж Сорос в Будапеща. Другата са притежание на Института Хувър, САЩ. Последният главен редактор на РСЕ Румен Трайчев би трябвало да им знае следите.“

Албена Ковачева, продуцент на „Чуй“: „Използвахме личния архив на Румяна Узунова с интервютата й до 1989 г.,предадени на ДИА от Желю Желев и легализиран в БНР. Други записи  нямаше.”

 Диана Иванова, режисьор: „Беше ми осигурен онлайн достъп до архива в Института Хувър, където са аудиофайловете. Проблемът не е само бюджетен. Няма изследователи в Хувър, който да владее български език, за да изследва българските архиви. Около правенето на филма се оживиха нещата, активизира се интересът. “

Разговор за филма и за архивите със Силвия Емирян, директор на Архивния фонд на БНР. 

В надписите на документалния филм „Чуй“ на Диана Иванова, прочетох името ви. Веднага си казах – главното действащо лице е Радиото, звукът! Разкажете какъв архив предоставихте на сценаристката и режисьор Диана Иванова.

Продуцентката на филма Албена Ковачева се обади да пита с какво разполагаме в архива, свързано с  предаванията на Радио Свободна Европа. Оказа се, че разполагаме само  с интервюта на Румяна Узунова след 10 ноември 1989 г.

Нямате ли пълен архив? След приключване на работата на българската секция на РСЕ през 2004 –та не ви ли го предадоха? Питам, защото съм изненадана. ..И защото си спомням как Ели Хауърд от ББС, при закриването на българската секция, дари  на БНР целия звуков архив?

Да, да. Ели Хауръд ни  предостави в цифров вид всичко – над 350 компактдиска, с пълен опис на траковете, при това изцяло за тяхна сметка. Това бе голям жест! Малко институции правят това.

Тоест, продуцентката Албена Ковачева не получава от вас нищо?

Практически нямаше какво да предоставим, но изразихме желанието си да помогнем с каквото можем. Албена ми се обади, че в Държавния исторически архив /ЦИА – б.а./ е попаднала на магнетофонни ролки – любителска лента със записи на емисии на Радио Свободна Европа. Може би е личен архив, трябва да я питате нея. Предадоха ни го на части. Обадих се в ЦИА и ги уверих, че разполагаме с разнообразна възпроизвеждаща техника и  можем да прехвърлим записите, без да ги увредим. Помогнахме чисто технически.

Искате да кажете, че не разполагаме с архива на емисиите на РСЕ за проучвателни цели?

За съжаление това е така, а всъщност голяма част от въздействието на филма „Чуй“ е точно от радио предаванията – чуй радиото!

Какви хора са слушали чужди радиостанции, според вас?

Вероятно не малко. Интелектуалци, младежи, репресирани. Хора, политически ангажирани – днес ги наричат дисиденти. Слушали са  чуждите радио предавания и поради семейни някакви натрупвания. Писателски кръгове, бунтари… Младежите са слушали музика. Да не забравяме, че през 50-60-70-те години радиото е било единствената електронна медия! Можеш да слушаш друго радио освен официалното, но не можеш да гледаш друга телевизия! Дядо ми например, е слушал „Говори Лондон“ на ББС, въпреки забраната, защото е било еталон за коректно радио, голяма журналистика!

От филма на Диана Иванова става ясно, че Държавна сигурност е следила кой какво слуша, създавали са досиета на хора заради това, че са слушали РСЕ. Същото е и за ББС, за Дойче Веле…

Държавна сигурност не е можела да следи всичко. Предполагам са се ориентирали по някакъв начин кои хора да подслушват, личало им е кои не са „наши“ и не са можели да държат езика зад зъбите си.

Пускали са заглушителен сигнал. Да направят непоносимо слушането на емисиите.

Да, търсели са този „ефект“, за да откажат хората. Може би да „означат“, че навлизат във вражеска територия! Този паразитен шум, паразитна честота се наслагва върху говора и трябва много да се напрягаш, за да доловиш нещо. Другият похват е да се „накъсва” сигналът. Изчезва – появява се – пак изчезва…

Как се е постигало това?

Доколкото знам, по границата е имало специални излъчвателни устройства, които наслагват този паразитен сигнал върху ефирния – излъчват на една честота. Но това се е правело само върху политическите коментари.

И върху предаванията на ББС са извършвали същите манипулации, нали?

Допускам, но на нас ББС ни предаде чисти записи от редакцията в Лондон. Получихме поредицата на Георги Марков  от 1973, 1976, 1977. Имаме интервюта на изселени турци. Разполагаме, благодарение на Ели Хауърд, със записите на Тодор Живков,  Блага Димитрова,  Петър Манолов,  Владимир Костов,  Петър Увалиев,  Радой Ралин и много други. Имаме и записи на Петър Семерджиев – той е направил цяла поредица за Трайчо Костов. ББС са правили  материали  дори за 1300 години България… Много обективно радио.

За какво е говорил Тодор Живков пред ББС?

В интервютата си е излагал вижданията си за двустранните отношения на България със Запада. За това, че нищо не разделя двете системи, освен социалната основа.

Да се върнем на Радио Свободна Европа. От филма научихме, че то се е финансирало от ЦРУ до 1972 година

Точно така. Следователно, ЦРУ трябва да съхранява архива.

Може би не са дали на екипа на „Чуй“ достъп до този архив? Гадая… Не съм очаквала, че когато се прави филм за радио, онези, които са го плащали, няма да са запазили продукта като аудио записи и да ги предоставят на документалисти!

Възможно е да е политика на самото радио. Когато предаде на БНР архива си, ББС изрази уважение към нас като към обществена медия. Сега всеки може да ги ползва за научни или други цели. Не могат да се използват само с комерсиална цел.

А какво съдържа вашият фонд от записи на предавания на радиостанции, които бяха източникът на свободна информация за икономическия и вътрешнополитическия живот на България за не малка част от населението от 50 –те години на миналия век чак до падането на комунистическия режим?

Не, нямаме нищо от чуждите радиостанции. На практика звуковият архив на Националното радио се попълва предимно от собствена продукция и отчасти от дарения на личен архив. Например през 1982-83 г. Централният исторически архив ни предостави уникални звукови документи (децилитни грамофонни плочи на 78 оборота) от тържествата при присъединяването на  Южна Добруджа през 1940 г., репортажи от погребението на Цар Борис ІІІ и др. и, което е любопитно, на гърба на тези плочи открихме записи на немски пропагандни емисии на български език, даващи информация за живота в Германия, за хода на военните действия на Източния фронт. И всичко това се съхранява в Златния фонд  на БНР. Нито преди 10 ноември, нито в днешни дни си позволяваме да „прочистваме” звуковите документи, защото сме с пълното съзнание, че ни е поверена националната и историческа звукова памет.

Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).